Как се живее с африканско племе без ток и течаща вода в дълбоката савана? Възможно ли е да изминеш 10 000 км в Южна Америка предимно на автостоп, без план и с ограничен бюджет? За това разказват в книгата си "Стъпки към непознатото. От Африка до Южна Америка" Антон и Пламена Нашеви.

Те ще ви отведат на диво и непознато място в Африка, където прекарват шест месеца с местно племе. Ще ви потопят в пъстрото, тежко, но весело ежедневие на завладяващата африканска култура, която ги изправя пред редица премеждия. В многоликата Южна Америка те се докосват до начина на живот и вярванията на древни племена. Преминават през най-сухата пустиня на Земята, бивакуват в разредения въздух на спиращите дъха Анди, впускат се в търсене на екзотични карибски плажове. В дълбините на необятната Амазония живеят с коренното население, а дни по-късно са пленени.

Изведнъж създалата се рутина бе нарушена. Хората се измъкнаха от хамаците си, необичайно движение и суматоха заля палубите. Нещо се случваше. Ние се присъединихме към другите. Бързо се осведомихме, че двигателят на "Пачито" е изгорял вследствие на затъване в плитките води на Укаяли. Плавателният ни съд беше пренатоварен и се беше доближил прекалено до брега. В началото не разбирах сериозността на проблема. Снимах безгрижно с камерата и дори се наслаждавах на настъпилия хаос.

Започнах да се притеснявам, когато силното течение на реката лека-полека ни избута от плитчината и ни повлече неконтролируемо със себе си. За минути на пръв поглед непоклатимия кораб се превърна в неуправляема играчка, напълно подвластна на мощната река. Сред коренното население имаше много смели момчета, които започнаха да скачат зад борда и да се опитват да завържат въжетата на "Пачито" за дърветата на брега.

Той обаче изваждаше дърветата от почвата с невероятна лекота, все едно бяха свещички, и ги повличаше след себе си. Изведнъж чух викове. Изместих поглед и видях как един от смелчаците, които рискуваха живота си за нас, зрителите, се опитваше да се покатери по хлъзгавото, кално и високо корито на реката, а под влияние на речното течение многотонният кораб се бе извъртял и го застигаше. Начинанието беше обречено на неуспех. Беше ужасно. Виждах как крехкото тяло на перуанеца след секунди ще бъде премазано и не можех да направя нищо. Точно преди фаталния удар и преди да затворя очи, като по чудо от борда успяха да му подадат ръка и младият мъж се изплъзна от ужасната участ, която го връхлиташе. Чуха се възклицания от рода на "Dios mío!".

Бях чувал, че има такива, но никога не съм предполагал, че съдбата може да реши да ни срещне с тях. Часовете се нижеха бавно и мъчително в неяснота и страх. Обстановката се нажежаваше и местните започнаха да недоволстват, когато видяха как капитанът ни напуска с помощта на малка моторна лодка. Преди това Пламена го беше попитала как ще се измъкнем, а този негодник й отговори, че пиратите щели да дойдат да ни ограбят и да ни убият. Тръгнаха слухове, че "Пачито" ще се нуждае от няколкодневен ремонт, но първо трябва да се доставят части от Пукалпа. Някои пътници платиха, качиха се на притекли се на помощ лодки от близките селца и се изгубиха в мрака. Голяма част от общностите на сушата в радиус от няколко километра знаеха в какво положение се намираме и безмълвни наблю- даваха събитията от брега, докато ние се носехме неуправляемо по реката.

По време на тези премеждия станахме по-близки с едно от семействата на борда. Мъж и жена на средна възраст заедно с малките си рожби бяха потеглили към Колумбия да търсят по-добър живот. Те ни посъветваха да не тръгваме накъдето и да било посред нощ и подметнаха, че след няколко часа има вероятност да мине друг кораб, на който да се прехвърлим. Аз от своя страна бях раздвоен и на моменти смятах, че е най-добре да платим на когото и да е да ни измъкне от там. Щом видех как някои хора тръгват, се чувствах като глупак, че оставаме.