В "Дебютант" Сергей Лебедев изследва въпроса за морала в науката, вдъхновявайки се от случая "Скрипал" - отравянето на двойния агент Сергей Скрипал и дъщеря му във Великобритания с препарат, създаден в Русия. Това е и първият му шпионски трилър, след като предишните му романи имат по-скоро автобиографичен елемент.

За Сергей Лебедев нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич казва, че "пише не за миналото, а за настоящето".

Вирин вече отдавна бе свикнал с тихите продължителни болести, съпътстващи наближаващата старост. Но през лятото усещаше тегобите, мъките на тялото доста по-осезаемо, отколкото през другите сезони. Те зрееха, трупаха сила за края на август, за поредната годишнина от бягството, измъчваха ставите, съдовете, зениците - и леко си отиваха през ранната есен, когато спадаше жегата и барометърът се успокояваше.

Може би така действа смъртната присъда, обявена inabsentia? - шегуваше се той сам със себе си, усещайки по устните си плътния вкус на отсрочената смърт.

Да не би пък тялото да ми отмъщава? - мислеше си той. - Отмъщава за новото лице, създадено от пластичния хирург? За премахнатите с лазер белези и бенки? Помни всичко и нарочно предрича отмъщението за датата на бягството?

Постоянен конюнктивит от контактните лещи, променящи цвета на очите. Неспирна тъпа болка в краката от вложките в обувките, прибавящи към ръста. Косата е изтъняла, капе заради боята. Да бъдеш друг, е тежък ежедневен труд. А той все не може да свикне.

Формално предишният човек вече не съществуваше. Беше друг. Подхвърлениче, върколак с биография, съчинена от майстори на лъжата и превъплъщенията.

Друг език. Други навици. Дори сънищата са други. Друга памет, сякаш прораснала връз предишната.

Но подарената личност се съвместяваше с истинския Вирин само като протеза; само броени пъти я бе усещал като естествена част от себе си.

Тялото, пък било и пренаписано, пренарисувано от скалпела, помнеше - с вътрешната памет на червата, черния дроб, жлъчката, бъбреците, в които се отлагат, кристализират шлаките на битието, жлъчните и бъбречните камъни. Тялото се съпротивляваше, отхвърляше новия облик, новото име, новата съдба. Съпротивляваше се, макар че за Вирин връщане в миналото нямаше и не можеше да има; заради присъдата баналната метафорична сентенция имаше и непосредствена юридическа сила.

И той се научи не да я потиска, а да я цени, съчувствено да наблюдава упорството на овехтяващата плът, отричаща фалшивото, натрапено тайнство на второто раждане. Тяло, мое тяло, само ти ми остана - казваше той от време на време със странна юношеска нежност. Тялото наистина бе единственото налично материално свидетелство, че предишният той някога бе съществувал.

Но имаше и друго свидетелство, недостъпно, неподвластно нему. Хартиен призрак. Резервен дубликат на живота. Специално архивно Аз, каквото обикновените хора нямат.

Личното дело на офицер.

Есенцията, същността на предишния той. Все още не беглец. Все още не предател.

Папка от светлосин картон. 225 х 330 х 25 мм.

Контролна снимка. Въпросник. Автобиография. Рапорт за зачисляване на служба. Разписка за неразгласяване. Материали от специална проверка. Тест за издръжливост: бягане три километра. Характеризиращи материали: документи, документи, документи.

Той знаеше, че след бягството му е била издадена заповед с гриф СС, "Строго секретно", с две нули в номера: "За мерките във връзка с предателството на А. В. Вирин". Беше изслушвал подобни заповеди в секретариата за други. Еднакви, сякаш написани под индиго. "Идейно прераждане. Нравствено падение. Да се вземат мерки за локализиране на последствията от предателството." Сменяха се само имената на наказаните: кадровици, ръководители на учебни заведения, началници на подразделения, които не са проявили необходимата бдителност, не са разпознали потенциалния изменник.

Но той разбираше, че в неговия случай мъмренията са били напразни. Той бе служил на системата по-предано от другите. И повече от другите се уплаши, когато държавата започна да се разпада и му се стори, че след нея ще рухне и системата.

Вирин се самоубеждаваше, че вече са изминали почти три десетилетия и предадената от него информация, издадените агенти - всичко отдавна е загубило значение. Агентите, казваше си, така или иначе щяха да изгорят, така или иначе някой щеше да ги издаде, ако не бях аз, щеше да е друг. Аз просто успях да ги пробутам навреме, като пари, които скоро катастрофално ще се обезценят; още година, две - и на кого щяха да бъдат нужни например сведения за агентурата сред антисъветската емиграция, в редиците на европейските комунистически партии? Ако самият СССР вече не съществуваше?

Размишлявайки рационално, Вирин предполагаше, че е в относителна безопасност. Но останалото лично дело там, отвъд границата на родината, която той не можеше да пресече, бе като вуду кукла, в която магьосникът всеки момент може да забие смъртоносните си игли.

Затова от време на време Вирин изпитваше безпричинна тревога, оглеждаше ръцете си, корема, врата, лицето: дали пък няма някойнеобичаен обрив, папилома, онези странни знаци, които етерът понякога праща на хората. В тези мигове му се струваше, че има смътна, съдбоносна връзка между плътта и хартията; че останалият в архива документ може да усеща и затова знае повече, отколкото е написано в него, притежава едноизмерната душа на фурия, която може само да търси и отмъщава.

Хартията иска кръв - шепнеше той, спомняйки си как му дават дебелите картонени папки: делата от оперативното наблюдение, делата от оперативната разработка. Тогава все още беше ловец, а не дивеч. Занимаваше се с изгонените, избягалите, заминалите на Запад. Те заминаваха, а делата им оставаха за съхранение в архива; ако бе необходимо, делата се вдигаха - в службата имаше такъв специфичен израз, "да вдигнеш от архива". От мазето. От дълбините. От дъното.