"Навремето Вазов и Стамболов критикуват Русия": къде са днес българските интелектуалци
Йордан Ефтимов е поет, литературен историк и критик. Преподавател е по теория на литературата в Нов български университет. Носител е на редица литературни награди - Южна пролет", "Рашко Сугарев", "Цветан Стоянов", "Христо Г. Данов", "Иван Николов", "Христо Фотев" и други. Новата му книга "Картини от една последна война" се подготвя за печат. Тя е провокирана от войната в Украйна и отзвука ѝ в социалните мрежи.
"Дневник" препубликува от "Дойче веле" интервюто на Александър Андреев с Йордан Ефтимов.
Вие отлично познавате вътрешния живот, настроенията и дискусиите на българските интелектуални и културни елити - както назад в историята, така и днес. Как се отнасят писателите, артистите, хората на изкуството и културата към войната на Русия срещу Украйна?
- Не можем да очакваме кой знае колко от българските интелектуалци - не само по отношение на Украйна, но и изобщо, за случващото се в големия свят. Не толкова заради липсата на желание или на рефлексия, колкото заради специфичната позиция, в която те са поставени в българските медии. Българските интелектуалци смятат, че са изпълнили гражданския си дълг, когато веднъж се изкажат в социалните мрежи. Тази илюзия активно се поддържа особено от онези интелектуалци, които обслужват определени политически сили.
А какво друго могат да направят интелектуалците?
- Няма много какво друго да направят, тъй като медиите от доста време са блокирали възможността на българските интелектуалци да се изказват. Един от най-големите проблеми на българската социална среда е не толкова липсата на информираност за събитията по света, макар че тази липса си е факт - българите не са информирани дори за случващото се в съседните страни, камо ли в Европа и по света. По-страшното е, че има дежурни "интелектуалци", които винаги взимат думата.
Дайте няколко имена.
- Да, след малко, но първо да уточня, че в България често пъти като интелектуалци се маркират съвършено произволни хора - спортисти, шоумени, астролози, телевизионни гадателки дори. За това много съм говорил с моите студенти в НБУ: някак си се смята, че щом си в състояние да направиш някакво диференцирано и по-критично изказване, ти си интелектуалец. Истинските интелектуалци все пак получиха възможност да се изкажат, поне в началото на войната. Те го направиха някак много предпазливо, внимателно и пацифистки.
Един Георги Господинов, например, който - слава богу - вече има много добро място в българското медийно пространство, се обяви срещу войната, която за него била абсолютно неочаквана, той разказа как не можел да обясни на порасналата си вече дъщеря, че в Европа се случва подобно нещо. Или един Стефан Цанев, който се обяви срещу войната на 25 април с думите: "Политиците на Русия извършват огромен грях към собствения си народ." Но с уговорката, че не бил русофоб. Войната завари интелектуалците неподготвени.
А кои са дежурните говорители, за които споменахте?
- Всъщност няма да им споменавам имената, за да не им правя допълнителна реклама. Да речем треньор по художествена гимнастика, който до ден-днешен се изказва по всякакви политически и културни теми или разни астролози като Алена, които веднага бяха пуснати...
Да, нека не им правим повече реклама. Вие като познавач на българската интелектуална история, виждате ли някакви исторически паралели?
- Ние непрекъснато биваме вкарвани в идеята, че има някакви ако не изконни, то поне традиционни нагласи у българите, които предопределят позициите им към войната в Украйна. Това е социологически и антропологически невярно. Аз познавам хора, които са едновременно възхитени от така наречената "военна мощ" на Русия, но и от BMW-тата, които смятат за най-добрите автомобили в света, а редом с това залитат и по някакви японски или китайски традиции или митове. Всичко това може да съжителства в съзнанието на един човек и затова си мисля, че когато се заема някаква голяма позиция - каквато е отношението към Русия и към тази война, това съжителства с редица други фактори.
Например, отношението към религията, отношението към семейството, ако щете отношението към пандемията. Целият този конгломерат е особено видим при една определена категория хора. Прекарвам лятото в един малък град, Трявна, и тук общувам с хора, които са сред будните жители на малкия град. Да вземем едно семейство, в което съпругът е член на МЕНСА, с висок коефициент на интелигентност, а съпругата му работи в местния музей. Любопитни, любознателни хора, но живеещи в провинцията. Чуждият език, който владеят, е руски, те са вече шейсет и няколко годишни и гледат руските тв-канали, защото това могат да разберат - и са изцяло под влияние на тази пропагандна машина, която явно работи.
Не по адрес на тези уважавани от мен хора тук искам да цитирам любимото си остроумие от "Туитър": "Единственото високоточно оръжие на Русия е телевизорът. Поразява мозъка дори когато той отсъства."
Да се върнем към историческите паралели. Струва ми се, че в началото на 90-те години българите реагираха по сходен начин на войните при разпадането на Югославия: масово с цинично безразличие към жертвите и с масова подкрепа за Сърбия, която си беше агресор. Доста прилича на днешната реакция...
- Абсолютно беше така! Но то пак беше благодарение на "работата" на пропагандата.
Тогава в полза на Сърбия, сега - на Русия. Доколко сериозно и реално е това прословуто разделение между русофили и русофоби в България?
- Аз смятам, че такова разделение всъщност няма, но то постоянно се внушава от партиите и съответните медии. Аз не знам кои всъщност са русофобите, но знам, че за руската имперска и колониална политика много критично са се изказвали и Иван Вазов, и Стамболов...
... и Захари Стоянов, и Раковски...
- Точно така, на практика всички. Няма изявен български писател или социално значима личност през всичките тези години, който да не е забелязал империализма и колониализма на Русия.
Тоест, казвате, че няма русофобия, а има неприемане и съпротива срещу руския империализъм и колониализъм, така ли?
- Точно така! И обратно: русофилията също е силно преувеличена. Аз смятам, че пословичната руска култура и най-вече руската литература наистина са били много важни за българите през Възраждането и първите години след Освобождението, защото руският език е бил достъпният за тях език, лингва франка. Всъщност руската култура стои съвсем наравно с образците на западноевропейската култура и литература. И много българи, особено сред добре образованите, осъзнават, че образците на руската култура са в крайна сметка реплика, повторение на западноевропейски модели.
Интелектуалците в Балтийските държави, например, също дълго време бяха в руското интелектуално пространство. Защо днес те, а особено интелектуалците в Полша, застават на толкова ясни и отчетливи позиции към войната, докато българските се колебаят?
- Причината са връзките на съответното общество с европейските общества, с европейските културни и социални мрежи. Смятам, че ние, българите, все още продължаваме да сме оттатък Желязната завеса. Да вземем един Питър Померанцев, който е старши сътрудник в Лондонското училище по икономика. Пише за "Лондон Ревю ъф Букс", "Атлантик", "Файненшъл Таймс". Автор на книгите "Нищо не е истина и всичко е възможно" и "Това не е пропаганда", които са много важни за съвременния дебат и за състоянието на медиите в Европа и особено в Русия, обаче ги няма на български. От него нищо не е преведено като цяла книга.
Но затова пък на български излязоха книгите на Дугин...
- Да. Слава богу, издадоха и "Всички са свободни: Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо" на Михаил Зигар - за историята на Русия през 1990-те години. Искам да кажа, че ние в България просто не сме в час с това, което е сериозният дебат по света. Ето, вижте, когато на дневен ред излезе въпросът за газа, българските интелектуалци, политици, общественици много бързо забравиха, че става дума за едно оръжие в тази война - защото това е акцентът в Европа. А тук започнаха да обсъждат въпроса за цената на газа!
Разликата с Балтийските страни е абсолютно фундаментална, тя не може да бъде наваксана. Трябва да се сравняваме по-скоро със сърбите. Но ето, дори в една Сърбия писатели като Светислав Басара имат постоянни колонки - примерно в "Данас", в които непрекъснато атакуват и собствения национализъм, и собствените травми от миналото. Между другото, травмите от миналото са много ключови за разбиране на ситуацията. Балтийските републики премахнаха и премахват паметниците на Съветската армия. Това се случва обаче с дебат.
В Полша преди осем години имаше проект за паметник, показващ как съветски войник изнасилва бременна жена. В крайна сметка в дебата се реши да не се издига такъв паметник. Мнозинството беше наясно с жестокостите на Съветската армия, но същевременно осъзнаваше, че такъв паметник ражда омраза. А при нас целият дебат за паметниците на Съветската армия някак се движи в сбъркан коловоз. Трябва да говорим за друго: защо трябва да се премахнат тези паметници? Дали само защото са грозни? Ние сме извън съвременната дискусия, която поставя една такава война в контекста на един просвещенски и пост-просвещенски дебат.
В Европа се говори за това, че украинците след толкова много години днес искат да имат своя собствена държава, говори се за руския колониализъм, например в Кавказ. В България едва наскоро се сетихме, че през август 2008 г. Русия води завоевателна война в Грузия - и че многократно е извършвала пред очите на света такива завоевателни действия.
И накрая: завършвате стихосбирка, посветена на войната. Но дали на една война трябва да се посвещават стихове?
- Убеден съм, че могат да се посвещават и трябва да се посвещават. Първо, войната непрекъснато съпътства човечеството. Ние просто сме си правили страхотни илюзии, че вече е отминало времето на войните. За съжаление явно човешкото общество просто винаги живее с войната. И второ, бъдещата ми книга няма да е просто за войната, тя е за това как възприемаме войната през тези социални мрежи, през видеата, през снимките. Това са усилващи, умножаващи ефекти, едни криви огледала, всъщност ужасът е именно в това наблюдаване на войната, което сякаш носи някакво удоволствие...
Морбидно, навярно мазохистично удоволствие.
- Точно така, това е чист мазохизъм. Ти уж си в час, но същевременно знаеш, че от теб нищо не зависи.
