Чета Матей Хоржава, пътувайки в парижкото метро - по два или три разказа на сутрин, като глътка въздух в началото на деня. Няма да съм далеч от истината, ако кажа, че тези разкази, писани за една страна, която остава не толкова чужда, колкото просто не-родна дори и след годините престой, една Грузия, която авторът вижда преплетена със, пропита от спомените от родната Чехия - няма да съм далече от истината, ако кажа, че тези разкази се усещат по различен начин извън границите на домашното.

Тъкмо се усещат - като поезия. Матей Хоржава (псевдоним, но как хубаво звучи това чешко Хоржава; а в Грузия Матей ще се превърне в Мате, Матвей или просто в чехът) пише в проза, а под пръстите му всъщност излиза поезия. Какво друго могат да бъдат изреченията: Жълтият кантарион звънти на крачка от възпламеняване, Златният пламък се просмуква през хартията, Родният език започна да боли или по-дългото, но почти съвършено Грузинският в мен поглъща по-старите ми езици, заразява ги; като паразит е, като тения, която постепенно ги поглъща: първо мизерният ми румънски; а с времето и онзи почти роден, вкоренен до кръв немски... .

Окото на фланьор се съчетава добре с речника на поет. Разказите обаче напомнят на поезия в проза не просто заради красотата на езика, но и с проникновеността, с която навлизат в предметите, разговорите и пейзажите. Старият косач може да държи косата само по един определен начин не защото е стар, а защото така се е правело у тях, в селото, което е напуснал завинаги, бягайки от война. Арменската бабичка, чистачка в католическия храм, гали чешките имена, написани на кирилица на къс хартия; тя живее сама.

Друга бабичка, грузинка, отказва да разбере как е възможно някой да може да казва Благодаря на грузински, Гмадлобт, но да не разбира нищо друго на този език, и в известен смисъл може би има право. Изобщо Матей Хоржава е майстор на предаването на същностното с малко думи, крайно пестеливо, не защото скъпи езика, а защото повече от тази шепа език би подменило характера на хората и местата, които думите и без това трудно въплъщават; многото думи биха ги погубили.

Навлизайки в историите, човек има чувството, че прокарва ръка по изящно изковано острие; наред с блясъка можеш и да се порежеш. Съдбите на героите на Матей Хоржава не са леки и ако сред провинцията природата все пак донякъде тушира усещането за тежест, което навяват едновременно бедността на хората и незаличимата като белег меланхолия на автора, в Тбилиси тази тежест е смазваща.

Атмосферата на столицата, на квартала "Варкетили", където се намира квартирата на приземния етаж, потиска; социалистическото наследство от панелни блокове и мрачни стълбища е задушаващо. Всичко изглежда просмукано от някакъв дим, от сивота; спасението се намира в спомените, алкохола (всички пият, и то много), бягството в провинцията, край морето или в планините, и, най-истински, в общуването с другите хора, пък било то и кратко.

Не можеш да не се запиташ - а защо всъщност авторът е избрал да живее на това място? От години работи като лектор по чешки в Грузия, но преди това е бил учител в чешките села в Банат (описани в предишната му книга "Ракия"), а още по-преди е учил в Бърно. Какво го е накарало да се установи в Тбилиси; какво го кара да бяга?

Матей Хоржава не дава ясен отговор на този въпрос, макар и да подава малки парчета; може би и той самият не разполага със задоволителен такъв. Всъщност отговор не е и необходим. Всеки разказ е опит за отговор на този вечен човешки въпрос, който се простира отвъд живота на автора и той добре го осъзнава - защо, защо, защо? Защо аз, защо тук, защо така; защо те, защо не, защо съм; защо е. Смесвайки картини от собствената си история с диалози и описания-моментни снимки от пътуванията и скитанията си, Матей Хоржава представя действителността възможно най-реалистично, което ще рече - представя своята действителност, единствената, до която се докосва в пълнота. Тя не може да бъде реалистична в смисъла, в който е реалистичен един пътеводител; тя трябва да представлява верен отпечатък и често езикът на поезията, винаги на крачка от метафората, е единственият начин да бъде предадена.

Може би затова и героите му са обикновени хора, всички някак полубездомни като дядото книгопродавец от разказа "Сливане". Матей Хоржава сякаш намира утеха в обикновеното, хваща се за него като за нишка и по тази нишка тръгва да търси онова, от което ще се роди разказът - спомен, размишление, детайл в заобикалящата го среда, а най-често и трите. Би било твърде опростено да определим историите му като тежки или мрачни, защото те не са нито едно от двете - те са болезнено вглеждане в себе си и в другите.

Себе си е самотно, носталгично и обречено на тъга, понеже вижда и помни твърде много (сам казва, че има почти абсолютна памет). Другите също си имат своите проблеми и дори разказите, които споменават за все пак щастливи хора, не могат да се определят като щастливи. Всичко в тези истории обаче е пределно човешко - а това значи, че надеждата винаги е само на крачка, дори и да не е назована директно; дори да се долавя единствено във факта, че разказът е бил написан.

Има нещо притегателно у съзерцателния самотник, у когото сетивата работят на други обороти. Показателно е, че Матей Хоржава навсякъде изглежда като свой - при книгите го взимат за книжар, при зеленчуците за продавач, в ботаническата градина за пазач, в Грузия, с "оскъдния" му грузински, за луд, но не и за чужденец.

Всеки човек, познат или непознат, изпитва потребност да споделя с него. Навсякъде е приет, но и сякаш прозрачен, размит в заобикалящото, и навсякъде и във всичко се долавя тази носталгия, която никое място не успява да излекува - дори и родното. Матей Хоржава непрекъснато търси нещо, в обикновените делници и сред красивите пейзажи е неспокоен, рови се в детските си спомени, най-леки и топли от всички, но просто спомени, само спомени, завръща се у дома, при семейството, но и там не е това. Затова отново отпътува.

В предпоследната история от книгата Матей Хоржава разказва за едно свое посещение в психиатрична клиника. Някак мимоходом споменава, че иска да надраска на таблото в общото помещение едно изречение, което винаги му идва наум на такива места - Преломена тръст няма да дочупи...

Мисля си, че това трябва да е бил негласният надслов на тези разкази.