Отношенията между Дъглас Стоун и прословутата лейди Санокс бяха добре известни както сред светското общество, на което тя беше ярък представител, така и сред научните организации, които го причисляваха към най-видните си събратя. Затова беше съвсем естествено интересът да е твърде голям, когато една сутрин бе обявено, че дамата твърдо е решила да покрие завинаги лицето си с воал и повече да не се показва пред света.

Когато към този слух се прибави новината, че прочутият хирург, човекът със стоманени нерви, бил намерен същата сутрин от прислужника си седнал на ръба на леглото, безумно ухилен, с два крака, напъхани в единия крачол на бричовете, и мозък, очевидно станал на каша, случаят предизвика толкова силен отзвук, че събуди интерес дори у хората, които не бяха смятали, че преситените им нерви са способни на подобно вълнение.

В разцвета на силите си Дъглас Стоун беше един от най-забележителните мъже в Англия.

Всъщност е спорно дали може да кажем, че е достигал разцвета на силите си, тъй като по време на инцидента, за който става въпрос, той беше едва на тридесет и девет години. Онези, които го познаваха най-добре, бяха наясно, че колкото и да е известен като хирург, той би могъл да се увенчае с успех дори по-бързо и в други области на живота. Имал е възможността да си проправи път към славата като войник, да я спечели като изследовател, да я извоюва в съда или да я изгради от камък и желязо като инженер. Той просто бе роден за величие, защото можеше да планира това, което друг не би посмял да направи, и да направи онова, което друг не би посмял да планира.

В хирургията беше ненадминат. Самоконтролът, преценката и интуицията му бяха на невиждано ниво. Острието на скалпела му неизменно побеждаваше смъртта и минаваше покрай самите извори на живота, а асистентите му пребледняваха досущ като пациента. Енергията, смелостта, пълнокръвната му самоувереност - нима споменът за тях не се носи още на юг от "Мерилебон Роуд" и на север от "Оксфорд Стрийт"?

Слабостите му бяха също толкова величествени, колкото и добродетелите, но и безкрайно по-разнообразни. Доходите му го нареждаха на трето място сред всички професионалисти в Лондон, но луксът, в който живееше, ги надвишаваше. В дълбините на сложната му природа се таеше богата чувственост, на която подчиняваше всичко в живота си. Окото, ухото, допирът, небцето - това бяха неговите господари. Букетът от стари реколти, ароматът на редки екзотики, извивките и оттенъците на най-изтънчените керамични изделия в Европа - в тях се изливаше бързотечният поток от злато.

А после се появи и внезапната му безумна страст към лейди Санокс - когато една среща, два предизвикателни погледа и тихо прошепната дума го възпламениха. Тя беше най-красивата жена в Лондон и за него стана единствената. Той беше един от най-красивите мъже в Лондон, но не и единственият за нея. Тя обичаше новите преживявания и беше благосклонна към повечето мъже, които я ухажваха. Може би това бе причината, а може би следствието, лорд Санокс да изглежда на петдесет, макар да беше само на тридесет и шест години.

Лордът беше тих, мълчалив, безличен човек с тънки устни и натежали клепачи, отдаден на градинарството домошар. Навремето се бе увличал по актьорството, дори беше наел театър в Лондон и на неговата сцена за пръв път видя мис Марион Доусън, на която после предложи ръката и титлата си, както и една третата от графството. След женитбата предишното хоби му омръзна. Вече дори за частните театрални представления не можеха да го убедят да покаже таланта, който преди често бе демонстрирал. Чувстваше се по-щастлив с лопатата и лейката сред орхидеите и хризантемите си.

Околните се чудеха дали напълно е изкуфял, или става въпрос за проява на малодушие. Дали знаеше какви ги върши неговата дама, дали го одобрява, или беше просто един сляп, привързан глупак? Тема, която можеше да се обсъжда на чаша чай в уютните малки салони или с пура в ръка край прозорците на клубовете. Коментарите на хората за поведението му бяха горчиви и недвусмислени. Само един човек можеше да каже добра дума за него, а той бе най-мълчаливият в пушалнята. Някога, в университета, беше виждал лорд Санокс да обяздва кон и тази случка се бе запечатала в съзнанието му.

Обаче когато Дъглас Стоун стана фаворит на лейди Санокс, всички съмнения относно осведомеността или невежеството на лорд Санокс окончателно се стопиха. Стоун изобщо не се прикриваше. По своя дързък и нахален маниер той отхвърляше всякаква предпазливост и дискретност. Скандалът набираше сила. Една научна организация съобщи, че името му е било заличено от списъка на нейните заместник-председатели.

Двама приятели го умоляваха да помисли за професионалния си авторитет. Той пък прокле всички и похарчи четиридесет гвинеи за гривна, която да подари на дамата си. Беше в дома ѝ всяка вечер, а следобедите тя се возеше в каретата му. Нито един от тях не направи опит да прикрие в какви отношения са, но накрая се случи един дребен инцидент, който ги прекрати.

Беше мрачна зимна нощ, много студена и ветровита. Вятърът бучеше в комините и се блъскаше в стъклата на прозорците. Тънки пръски дъжд барабаняха по стъклата при всеки нов порив и за миг заглушаваха монотонното шуртене и капене от стрехите. Дъглас Стоун беше приключил с вечерята и седеше до огъня в кабинета си, а на малахитовата масичка до него имаше чаша с чудесно порто. Когато я вдигна към устните си, той я задържа на светлината на лампата и с окото на познавач се загледа във фините нюанси, които плуваха в наситените рубинени дълбини.

Огънят, който се разгаряше, хвърляше игриви светлини върху самоувереното му, ясно лице с широко отворени сиви очи, плътни и все пак волеви устни и широка квадратна челюст, която му придаваше римско излъчване със силата и жизнеността си. Отпуснат в удобното си кресло, той от време на време се усмихваше. Имаше защо да е доволен - противно на становищата на шестима колеги, днес бе направил операция, каквато бе извършвана само два пъти досега, а резултатът беше блестящ и надмина всички очаквания. Никой друг в Лондон не би имал смелостта да планира или умението да изпълни такава интервенция.

Също така беше обещал на лейди Санокс да се видят тази вечер, а вече наближаваше седем и половина. Протегна ръка към звънеца, за да поръча каретата, когато чу тъп удар от почукване. Миг по-късно в коридора се разнесе тропот на крака и се чу рязкото затваряне на врата.

- Имате пациент, сър, в лекарския кабинет е - обяви икономът.

- За себе си ли е дошъл?

- Не, сър. Мисля, че иска да ви води някъде навън.

- Твърде късно е - възкликна Дъглас Стоун. - Няма да отида.

- Ето визитката му, сър.

Икономът я поднесе на златна подложка, подарена на господаря му от съпругата на министър-председателя.

- Хамил Али от Смирна. Хм! Предполагам, че е турчин.

- Да, сър. Изглежда, сякаш е дошъл от чужбина. И е в окаяно състояние.

- Пфу! Имам ангажимент. Трябва да ходя на друго място. Но ще го приема. Доведи го тук, Пим.

Няколко секунди по-късно икономът отвори вратата и въведе дребен, грохнал мъж, който вървеше с превит гръб, изпънал глава напред, и примигваше с очи, както е типично при силно късогледство. Лицето му беше мургаво, а косата и брадата - гарвановочерни. В едната си ръка държеше тюрбан от бял муселин, извезан с червено, а в другата - малка велурена торбичка.

- Добър вечер - каза Дъглас Стоун, докато камериерът затваряше вратата. - Предполагам, че говорите английски?

- Да, сър. Аз съм от Мала Азия, но говоря английски, макар и бавно.

- Искате да ме водите някъде, така ли?

- Да, сър. Много искам да прегледате жена ми.

- Мога да дойда утре сутринта; имам ангажимент, който ще ми попречи да я прегледам тази вечер.

Отговорът на турчина беше неочакван. Той дръпна връвчицата, която стягаше отвора на торбичката, и изсипа на масата цял порой от злато.

- Това са сто лири - каза той, - а ви обещавам, че няма да отнеме и час. Отвън ни чака наетата кола.

Дъглас Стоун погледна часовника си. Можеше да отдели един час и да не закъснее за посещението при лейди Санокс. Беше ходил при нея и по-късно. Пък и заплащането беше извънредно високо. Напоследък кредиторите го бяха притиснали и не можеше да си позволи да пропусне такъв шанс. Щеше да отиде.

- За какво става въпрос? - попита той.

- О, толкова тъжна история! Толкова тъжна! Може би не сте чували за кинжалите на Алмохадес?

- Никога.

- Ах, това са ориенталски кинжали, много древни и с необикновена форма. Дръжката им прилича на онова, което вие наричате стреме. Разбирате ли, аз съм търговец на редки предмети и затова дойдох в Англия от Смирна, а следващата седмица ще идвам още веднъж. Донесох със себе си много стока и няколко неща ми останаха, но сред тях, за жалост, е и един от тези кинжали.

- Не забравяйте, че имам уговорена среща, сър - отбеляза хирургът с известно раздразнение. - Моля да се ограничите само до необходимите подробности.

- Ще се убедите, че това е важно. Днес жена ми припадна в стаята, в която съхранявам стоката си, и си разряза долната устна с този проклет кинжал на Алмохадес.

- Разбирам - рече Дъглас Стоун и се изправи. - Искате да превържа раната?

- Не, не, по-лошо е от това.

- Какво тогава?

- Тези кинжали са намазани с отрова.

- С отрова!

- Да, и в наши дни няма човек, нито от Изтока, нито от Запада, който да може да каже каква е отровата и какво е лекарството за нея. Знам го от баща ми, защото той се занимаваше с търговията преди мен и с него сме попадали на подобни отровни оръжия.

- Какви са симптомите?

- Дълбок сън и смърт след тридесет часа.

- И казвате, че няма лек. Защо тогава да ми плащате тази значителна сума?

- Никое лекарство не може да я излекува, но ножът може.

(...)