Изгледът от гигантския висящ мост на Лисабон, който поразително прилича на моста "Голдън Гейт" в Сан Франциско, е запленяващ. Пред очите ви се разстила панорама на изящните градски хълмове, които се спускат от замъка "Сао Жоржи" към Тежу - най-дългата река на полуострова със своите над 1100 км (680 мили) и кейовете, от които са потегляли морските изследователи.

Недалеч се намира елегантният манастир от XVI век "Жеронимуш". Както казва писателят Жозе Кардозо Пиреш, в Лисабон реките сякаш винаги са в долния край на улицата. Той оприличава града на кораб, останал на док до Тежу. Ако застанете на върха на някой хълм и погледнете надолу, ще видите как фериботите, зад които остава бяла пяна по синята река, улавят спокойния ритъм на града.

А тук има много върхове на много хълмове: Лисабон е хълмист град, от който мускулите на бедрата ви започват да парят. Навремето са казвали, че той се издига само на седем хълма, но това е мит, създаден от един монах в книга от 1620 г., за да създаде паралел с Рим.

Една неочаквана характеристика на града е силно забележимият брой на рушащи се или изоставени сгради в най-хубавите централни квартали. Има две причини за този упадък: контролът над наемите и законите за наследяване. Някои от по-старите индексирани наеми са чисто подаяние - само шепа евро. Този вариант е добър за възрастните хора с ниски пенсии, живели цял живот под наем, но за хазяите означава, че няма смисъл да инвестират в поддръжка на сградата, защото няма възвръщаемост.

Същото важи и с наемите за търговски помещения. Един популярен хотел с четири етажа и петдесет и четири стаи в сърцето на централния район на Лисабон плаща само около 600 евро наем на месец (приблизително цената на няколко дни престой в единична стая) на собствениците на сградата. Нищо чудно, че те не са доволни. Новият закон за наемите, въведен пред 2005 година, цели да промени ситуацията, но неизменно дългите бюрократични процедури убиват ранните надежди.

Междувременно законите за наследяване гласят, че поне две трети от наследството задължително преминават у брачния партньор и децата на починалия. В страна, в която до неотдавна преобладаваха големите семейства, това означава, че имотите могат да бъдат разделени между десетки наследници от различни поколения. Знам за един случай, в който първокласен имот в центъра на града е разделен между четиресет членове на едно и също семейство. Това е смазващо, защото те спорят от десетилетия какво да правят с него. Само растящите цени на недвижимите имоти тепърва започват да отстраняват такива пречки.

Може би най-големият актив на португалската столица е нейният човешки фактор - ориентирът, който запленява въображението на Песоа. В една по-голяма европейска страна Лисабон би представлявал сравнително голям град. Тук няма небостъргачи на всяка крачка. Както в Порто и другите по-големи португалски градове, тукашната архитектура не е внушителна, сградите сякаш нарочно са скъсени.

Те са близо до пешеходците и това помага на града да изтъче магията си. Лисабон е нисък, достъпен и задушевен. Плътно построените му една до друга сгради позволяват уединение и насърчават близостта. Тесните улици на историческите квартали и чарът на техните занемарени сгради придават на града древен оттенък.

Старите квартали приличат на села. "Алфама", която обгръща замъка "Сао Жоржи" от всички страни, е някогашен арабски квартал с лабиринт от улички, по които старите сгради изглеждат готови да се катурнат по хълма. В "Моурария", в подножието на замъка, само на няколкостотин метра от главния площад на Лисабон, хората все още казват: "Ще ходя в града".

Тези bairros излъчват някакво загадъчно съучастничество - близост, в която човек не може да проникне лесно. Но поканят ли ви веднъж, този съседски дух вдъхновява съблазнителна общителност. Много апартаменти в "Алфама" и "Моурария" са претъпкани и сбутани, но външността понякога лъже: една безлична входна врата с два прозореца от всяка страна може да води до просторни стаи с висок таван и тераса, градина или патио отзад.