Беше сутринта на девети октомври 2018 година.

Чаках, облечен с тъмносин костюм, който не бях слагал от годи- ни, на един ъгъл край Абингдън Гардънс в Лондон. Бях пристигнал с полет от Виена преди около час и трябваше да се срещнем с Елиът Хигинс именно на този ъгъл, за да отидем заедно пеша до сградата на парламента. Там пък ни чакаше парламентарно изслушване, на което щяхме да обявим за първи път истинските имена на двамата агенти на ГРУ, опитали се да убият с бойното отровно вещество новичок Сергей и Юлия Скрипал - и причинили смъртта на англичанката Доун Стърджес - няколко месеца по-рано.

Докато чаках, внезапно си дадох сметка, че за първи път щях да видя Елиът на живо. Осъзнаването на този факт ме хвана неподготвен - с него бяхме работили заедно почти четири години, бяхме се виждали в стотици разговори по Zoom и - най-важното - бяхме станали съавтори на серия значими раследвания.

И всичко това - само онлайн?

Явно беше така, след като не можех да си спомня да сме се срещали на живо. Въпреки че прекарвах по-голямата част от времето си в разследвания за "Белингкат", по това време аз не бях официално член на екипа - затова и не бях присъствал на техните събирания офлайн...

След няколко минути Елиът се появи зад ъгъла - облечен с тъмносив костюм, който някакси не пасваше на момчешката походка и свръхголемите му обувки. Беше по-висок, отколкото си го представях.

Кой знае, може би заради моите 190 сантиметра бях свикнал да съм най-високият в компанията?

Беше изключително възпитан и дори срамежлив - пълна противоположност на бурната му публична персона, която успяваше да вбеси в еднаква степен руски политици, сирийски генерали и онлайн тролове.

След няколко минути двамата стояхме на подиума в препълнена парламентарна зала, където, без никаква подготовка, (разследването ни бе приключило в ранни зори), представихме разкритията си за съществуването на таен отдел на ГРУ, който обикаля по света и трови с новичок врагове на Кремъл (на този етап нямахме и представа, че същият отдел е използвал бойното отровно вещество няколко години по-рано в България и срещу български граждани).

Сработването помежду ни беше неочаквано - Елиът разясняваше по време на неловките паузи, породени от постоянните проблеми с разнебитения ми лаптоп, на който правех презентацията. Спонтанният синхрон продължи и час по-късно, когато дадохме импровизирана пресконференция за журналисти на поляната пред парламента. Въпросите - а и нападките от руски журналисти - поемахме ту аз, ту той, като по сценарий, без дори за секунда да оставим празнота или да говорим един през друг... Събитието беше безспорен успех и на следващата сутрин всички британски вестници публикуваха снимки от разкритията ни на първите си страници.

Докато крачехме към метрото на връщане от парламента, Елиът каза: "Слушай, не искаш ли да минеш на щат в "Белингкат" - ще правиш буквално същото, което и сега, само че ще получаваш заплата?". Това предложение ми прозвуча подозрително привлекателно. "А ти каква полза имаш, след като и така работя главно за "Белингкат"?" - попитах.

А той отговори чистосърдечно: "За да съм сигурен, че няма да се откажеш".

Последните няколко години от живота ми са плътно свързани с "Белингкат" и въпреки че винаги съм обичал работата си (прекарах първите двайсет години от кариерата си в близкия до сърцето ми радиобизнес), нищо не може да се сравни с удоволствието, което този период ми бе донесъл.

Всяко разнищено престъпление, всеки разкрит шпионин, всяко разкодиране на скритa взаимозависимост между серия цифри и всяка разобличена държавна лъжа предизвикваха неописуем прилив на адреналин, който - като в компютърна игра - не ти позволява да спреш.

И щях да съм пропуснал целия този адреналин, ако Елиът и групата от ентусиасти около него не ме бяха подслонили в "Белингкат"...

Отговорих му, че ще помисля.

Но истината беше, че - със или без заплата, - нямаше опасност да се откажа.

Нито тогава, нито сега.