Датската "Шехерезада", "дъщерята на Луцифер", "баронесата", "анахронизъм в датската литература", "самотната дама на 30-те години", са само някои от опитите на критиката да поставят квалификация и да обяснят личността и ролята на Карен Бликсен в литературата.

Свръхестественото функционира на едно ниво с обяснимото, което прави разказите й трудни за категоризиране и ситуиране в традиционната литературна традиция. Едновременно с това посланията й са модерни и прогресивни за своето време. Карен Бликсен е убедена във вътрешната енергия и съзидателност на жената, в съдбовното значение на личния избор и умението да открием силата в себе си и в живота, да възприемаме красивото и грозното, доброто и злото като различни изражения на заобикалящия ни свят.

Нейните истории, определяни като неоготически, я превръщат в един от малкото датски автори, превеждани на десетки езици и станали известни по целия свят. Мотивът за любовта и мечтанието са едни от основните за цялото й творчество. Те са свързани със съзряването на сексуалната енергия и нейната сила в процеса на търсене на идентичността. Сексуалността също е свързана с психологизма в разказите й.

Житейските и творческите позиции, които защитава, не предполагат по-традиционно отношение към сексуалната реализация и ориентация на героите й, които са склонни да последват вътрешните си импулси и страст, без да се съобразяват с каквито и да било общоприети морални норми. Те притежават особена, но обяснима и оправдана сексуална ексцентричност.

В англоезичния свят, където прави своя дебют със "Седем фантастични истории" през 1934 година, тя е известна под псевдонима Исак Динесен. Поради липсата на трайна традиция на фантастична литература, тя избира да пише на английски език, след което сама превежда и преработва книгите си на датски. С феноменалния успех на сборника с разкази и популярността идва и финансовата стабилност, толкова необходима на Карен Бликсен, за да може да организира живота си в Дания в имението Рунгстедлунд, днес превърнат в музей.

Тя постига известна хармония в себе си като успява да си осигури условия за работа, този път над роман-реминисценция на преживяванията й в Африка, нейната първа истинска любов, както сама обичала да казва. Темата за живота в "дивия континент" е вече добре позната в Америка, особено след издаването на "Зелените хълмове на Африка" ("The green Hills of Africa") през 1935 г. на Ърнест Хемингуей (1898 - 1961), когото лично познава оттам.

Дистанцията е абсолютно необходима, когато целта е да се постигне обективност при анализа; а присъствието е нужно, когато на преден план изпъква желанието да се ангажира емоционално, да преживее наново Африка. Заглавията са изразител и на психологичното състояние на Исак Динесен при създаването на романа, процес, по време на който тя прави така необходимата за нея самооценка и тълкуване на събитията от своя живот.

С изграждането на кафеената ферма е създала свой свят, една своя Африка, която също трагично загубва. Това е период на градеж и разруха в най-общ смисъл, етап на преоценка на аза, на себереализация и на загуба на идентичността - особено при смъртта на Денис Финч Хетън, когато Карен Бликсен осъзнава, че загубва и част от себе си. Това е период на духовна трансформация; доста по-късно, вече след завръщането й времето е излекувало емоционалните травми, но авторката има потребност да се обърне назад към преживяното в Африка, да го преосмисли и претвори със средствата на литературата. Този акт наподобява терапия, насочена към себе си, защото никой друг по-добре от постоянно анализиращата се и себетълкуваща се Карен Бликсен не би могъл да я проведе на родния й език.

Автобиографичният характер на романа предполага силно присъствие на авторката в него, очакване, което се оказва неосъществено. Първите четири части предлагат описания на един автентичен пасторал.

Многобройните природни картини функционират самостоятелно, а не като съпътстващ основното действие елемент. Интересна основа за съждения дава структурата на романа, който условно може да бъде разделен на пет части според аналогичните им етапи в живота на Карен Бликсен. В своята реч "Девизи на моя живот" ("Mit Livs Mottoer og andre essays", 1978) авторката определя всеки един от тях с мото, обозначаващо принцип за съществуване. Наративният подход, демонстриран тук, предлага на читателя възможност за субективно възприятие и осмисляне на Африка, придобиващо характера на лично преживяване, опитът от което се състои в морално израстване и води до промяна на светоусещането и стойностната система.

Книгата е откровено изражение и на радостта от живота, която не се среща никъде другаде в творчеството на датската авторка. Тук не става дума за някакво доминиращо екстатично чувство от усещането за живота по принцип, а по-скоро от преживяването в неговите конкретни измерения - от контакта с естественото, умело отразено в природните описания и ловните сцени.

Както вече бе посочено, "Извън Африка" схематично може да се раздели на пет самостоятелно и самостойно разделени части, които поради вътрешните логически връзки между тях в своето съчетание представляват едно неразривно цяло. Забележително е, че един от главните персонажи в романа е самата Африка, която като че се проявява по различни начини - едновременно е сцена за развитие на действието, но и отделен образ, обуславящ хода на събитията.

Следва нов сборник с разкази - "Зимни приказки" ("Vinter-Eventyr", "Winter's Tales"), които излизат през 1942 г. и все още не са преведени на български език. Работата над тях е през дългите, мрачни, бедни и необичайно студени зими по време на немската окупация над Дания. Карен Бликсен живее усамотено в имението си.

Вероятно това е едната причина да ги озаглави така, другата е пряката връзка с Шекспировата драма. Може спокойно да се твърди, че разказите притежават част от простотата и величието на трагедията на великия английски драматург. Тук фантастичното отстъпва пред опростеното, изчистено от декоративност повествование, като го доближава до структурата на митичния разказ и на притчата. Джудит Търман твърди, че тази е най-мрачната и интроспективна, но и най-датската от всички нейни книги, отразяваща начина на живот и атмосферата, дори тишината, мириса на море и особената светлина в родината й.

Роберт Лангбаум изказва мнение, че може би с този сборник Карен Бликсен се опитва да изрази своята съпричастност към сънародниците си. Действието в седем от разказите й се развива в Скандинавия. Пейзажите са впечатляващи със своята достоверност, човек попада сред равнинния пейзаж на провинциална Дания, в Ютландия, в рибарските градчета на Зеландия, върви по улиците на Копенхаген, изкачва високите фиорди на Норвегия... Обединяващи за всички разкази в сборника са темите за копнежа и за стремежа на човек да реализира възможностите в живота. В староскандинавската литература изборът обикновено е между две неблагоприятни алтернативи, които по силата на неумолимите закони на живота винаги водят до съдбоносния край. Смъртта присъства в повечето разкази от "Зимни приказки", но тя не е фатална и злощастна, а неизбежна и предопределена, екстатичен израз на освобождение, избор и единствено възможен изход. Затова разказите не са трагични, а по скоро възхвала и опиянение от живота.

Карен Бликсен не възнамерява да пише нов роман, защото добре съзнава, че най-подходящата форма за това, което иска да каже на своите читатели, е разказът или историята. През 1944 г. обаче, като че ли за да провокира за пореден път себе си и да се позабавлява, излиза романът "Ангелските отмъстители" ("Gelgældensens Veje" "The Angelic Avengers"). Обяснението на самата авторка в интервю години по-късно през 1956-а е, че това е нейното "незаконно дете". Между 1942 и 1944 г. тя изпитва финансови затруднения, затова се среща със своя издател в Копенхаген и направо му предлага да й бъде отпуснат аванс за написването на роман, както и стенограф, на когото да диктува.

Карен Бликсен със смях си спомня, че нейната стенографка останала изключително озадачена от начина й на работа. Постоянните импровизации и добавки към сюжетната линия един ден я накарали възмутено да възкликне, че това, което Карен Бликсен й е продиктувала, е невъзможно, защото героят, който искала да включи в историята отново очевидно вече е умрял предишния ден в седемнадесета глава. Романът излиза под псевдоним Пиер Андрезел, ала мнозина се досещат кой в действителност стои зад историята, тъй като стилът не би могъл да се сбърка. Критиката като цяло е положителна и книгата се купува добре, за радост и според очакванията на датската писателка.

Оттук следва дълъг период, в който Карен Бликсен само спорадично публикува в печата разкази или есета. През това време е любим гост на радиопредавания, някои от които, впоследствие са публикувани. Пример за това са два последователни разговора с датската авторка в януарски вечери през 1951-ва, отпечатани същата година в отделна книга озаглавена "Дагеротипи и други есета" ("Dagerotyper og andre essays"). В тях Карен Бликсен отстоява позициите, заявени и в "Седем фантастични истории": принципите за класовото различие и вродения аристократизъм за мистиката и честта на жената, за цената на красотата и славата пред угодническия живот и малодушието. Тя добре съзнава, че те са загубили от своя смисъл за младото поколение, и именно затова се опитва да обясни значимостта и непреходността на тези идеали, но без да назидава, а тълкувайки ги. Като истински посланик във времето тя осъществява връзката между минало, настояще и бъдеще. Често обича да казва, че е на повече от три хиляди години.

В "Последни разкази" ("Sidste Fortaellinger", "Last Tales") от 1957 г. Исак Динесен открито заявява своето отношение към разказваческото майсторство, силата на внушението на историите, в които тишината представлява съществен елемент. Общо дванадесетте истории, включени в сборника, са разделени на три части: "Разкази от Албондокани" ("Kapitler af Romanen Albondocani"), "Нови фантастични истории" ("Nye Fantastiske Fortællinger") и "Нови зимни приказки" ("Nye Vinter- Eventyr"). Става ясно, че с изключение на първата част това са продължения на вече публикуваните сборници "Седем фантастични истории" и "Зимни приказки".

Независимо от това сборникът съдържа едни от най-добрите й истории: "Угощението на Бабет" ("Babettes gæstebud", "Babette's Feast) и "Бури" ("Storme", "Tempests"). Карен Бликсен споделя:

Трудно би могло да се приеме "Угощението на Бабет" като "лека игра", но може би Карен Бликсен има предвид онази ефирност на разказа, продиктувана от лекия хумор, присмеха над съдбата и позицията, че човек безметежно трябва да следва своя път. Съдържанието накратко е следното: Бабет е готвач в елитен парижки ресторант, която по стечение на обстоятелствата е принудена да търси убежище в дома на две стари моми, дъщери на лутерански свещеник, в норвежко рибарско селце. По ирония на съдбата Бабет печели огромна сума пари, която решава да похарчи, като сготви пищна, тържествената вечеря в памет на починалия преди години свещеник. "Тайната вечеря" трансформира напълно героите, отключва се тяхната емоционалност и чувствителност подновяват се отдавна забравени контакти, стари вражди се изглаждат.

Последното мемоарно произведение на Карен Бликсен "Сенки по тревата" ("Skygger på Græsset", "Shadows on the Grass") е публикувано през 1960 г. Това е един вид епилог към "Извън Африка" и представлява мемоарна картинна книга, описваща по-нататъшната съдба на героите от "романа с автобиографични черти".

Няколко глави са създадени още през петдесетте години, "Фара" ("Farah") е история, представена по време на разговор с Карен Бликсен по радиото през 1950 г., а след това публикувана като малка самостоятелна книжка от датския критик и писател Оле Вивел. Разказът "Баруа а Солдани" ("Barua a Soldany") е поръчан от датското радио, но Исак Динесен го разказва в телевизионно предаване по време на посещението си в Америка. Някои от епизодите, предвидени за "Извън Африка" и впоследствие отпаднали, са включени тук. Само "Ехо от хълмовете" ("Ekko fra højene") е написан специално за книгата и разказва за съдбата най-приближените й африканци от фермата в подножието на Нгонг Хилс.

След смъртта на датската разказвачка на истории на 7 септември 1962 г. издателство "Гюлдендал", и до днес едно от най-големите в страната, публикува почти всичко, излязло някога под перото й. Сборник "Добавени истории" или "Карнавал и други истории" ("Efterladte fortællinger") сега под заглавието на датски ("Karneval og andre Fortællinger", "Carnival. Entertainment and Posthumous Tales") излизат през 1975 г. Последователно са публикувани сборници с есета "За модерния брак и други наблюдения" ("Moderne Ægteskab og andre Betragtninger", "On Modern Marriage and Other Observations") през 1977 г. и "Девизи на моя живот и други есета" ("Mit Livs mottoer og andre Essays", "The Mottoes of My Life and other Essays") и "Писма от Африка 1914─1931г." ("Breve fra Africa", "Letters from Africa 1914-31") през 1978 г.

Карен Бликсен е изключително плодотворна авторка, експериментирала в различни жанрове. Известно е, че в младежките си години е писала и лирика, но тя не е публикувана. Жанрът на разказа и историята подхожда най-добре на художествения замисъл и на идейното съдържание, отразяващо субективните възприятия на писателката за света и живота, ала утвърждаващо общовалидни морални принципи. Този жанр я приближава най-много до устната традиция на разказваческо майсторство, чиито корени тя открива в староскандинавската литература, в едите и сагите, в легендите и приказките, корени, които не е нужно да изскубнем, за да се уверим в тяхната необходимост.

Особената, загадъчна и почти мистична атмосфера, която преобладава в нейните творби, създава илюзията за паралелно съществуване на два свята. Карен Бликсен владее до съвършенство умението да ни въведе в това алтернативно на реалността пространство, където привидно законите на рационалното мислене не важат. След като прочетем или чуем нейните истории, тишината винаги говори.