Не помня кога точно у мен възникна желанието да работя за кауза с чисти хора. Сигурно, когато тръгвах за първи път към Антарктида през 2006 г. А там осъзнах, че мечтата ми се е сбъднала! Когато се върнах в България, се появи и следващата мечта - да разкажа на бъдещите поколения за един необикновен човек, с когото съдбата ме срещна - проф. Христо Пимпирев.

От първия момент знаех, че тази задача няма да е лесна, защото има хора, които са направили толкова много, че не могат да се поберат между кориците на една книга. Въпреки това, може би вдъхновена от неговия пример, реших да опитам.

Повечето българи са чували името на Христо Пимпирев и си спомнят усмихнатия професор от телевизионния екран. Знаят за експедициите и за нашата база на Антарктида, за трудностите, които полярниците ни срещат, и за успехите, които постигат на Ледения континент всяка година. Но кой е човекът зад широката усмивка? Как е успял да превърне личната си мечта в държавна политика и вече десетилетия наред да създава положителен образ на България по света? Какво си е мислил и чувствал, изправен пред трудностите и екстремните опасности по пътя към целите си? Какво го мотивира и вдъхновява и му дава сили неотклонно да върви напред?

Търся отговори на тези въпроси повече от двайсет години, откакто го срещнах за първи път и чух разказите му за мистичния Леден континент, за поклащащите се бяло-сини айсберги в далечни морета и за симпатичните пингвини. Те плениха въображението ми и ме накараха да мечтая и аз да усетя магията на Антарктида. Невъзможна мечта, която години наред живя в сърцето ми и отказваше да си отиде. И накрая се сбъдна.

Не знам къде щях да съм днес, ако не бях срещнала проф. Христо Пимпирев тогава. Но и аз, като много други, го последвах, стигнах няколко пъти до Антарктида и се влюбих в нея завинаги. А хората, които срещнах там, станаха голямото ми антарктическо семейство. Не исках да се разделям с тях и в България, затова вложих всичките си умения на фотограф, журналист и специалист по връзки с обществеността в популяризирането на дейността на нашите учени антарктици.

Така станах пряк свидетел на постоянните и неуморни усилия на Христо Пимпирев да поддържа и обновява нашата база заедно с екипа си от съмишленици.

Да ръководи ежегодните експедиции до края на света, да търси спонсори, да привлича нови учени, да участва в международни форуми. И междувременно да прави наука, да преподава на студентите и да съветва и подкрепя следващите поколения антарктици.

През изминалите двайсет години организирахме заедно много културни и научни събития, изложби, срещи и лекции в България и в чужбина, където го следвах винаги с фотоапарат и диктофон в ръка, разпитвайки го за мечтите и амбициите му, за успехите и провалите му. По време на разговорите ни попътно, както и на самата Антарктида, той ме допусна до своя свят и ми разказа живота си с непресторена искреност, за което безкрайно му благодаря.

Неизбежно в разказите му присъстваха много хора, с които животът го е срещнал, не без неговото активно участие. И тъй като една история е пълнокръвна, когато се разкаже от различни гледни точки, помолих хората да напишат своите истории с него. Това, което се случи, надмина очакванията ми.

Не просто тези, с които се свързах, веднага се съгласиха да участват, но и други помолиха да се включат. Броят на желаещите да разказват за него се увеличаваше с всеки изминал ден и така автобиографията постепенно се превърна от книга от Христо Пимпирев в книга за него, събирайки любовта, уважението и високите оценки за постиженията му от почти осемдесет души. Някои от тях са край него ежедневно, други са чужденци, трети - на високи държавни постове.

Но всички те, дори за малко докоснали се до личността му, са в плен на харизмата му и изпитват истински респект към делото му.

Резултатът е книгата, която разлиствате. Тя се оказа пътешественик точно като своя герой. Започната по пътя към Антарктида, в продължение на няколко години летя в самолети, плава с кораби, посети различни държави, за да бъде завършена в Рилския манастир в България. Крайната точка се оказа неслучайна, защото усамотението и тишината на великата Рилска пустиня съживяват спомена за гледките, звуците и усещанията в бялата пустош на Антарктида.

Звукът на манастирските камбани напомня тънкия глас на камбаната пред малкия параклис на другия край на света, който също носи името на покровителя на България - свети Иван Рилски. А светецът, и тук, и там, гледа от иконите по стените, благославя богоугодното отшелничество на българските полярници и ги закриля по пътя, който са поели. Път, проправен от един човек - Христо Пимпирев, - чийто необикновен живот показва, че няма невъзможни неща за смелите мечтатели.

Това е неговата история. И разказите за нея на хора, които са били до него в различни моменти от живота му. Погледнете го през техните очи, чуйте неговия глас и го последвайте по пътя на безстрашните, за да разберете по-добре човека, роден с мисия: да постави България на картата на най-далечното, най-студеното и най-изолирано място на света - Антарктида.