Никога не съм имала колебания да уточнявам дали Катерина Стойкова е български поет, или американски. Защото поезията ѝ е световна.

Ако има пътища, през които чета метафорите в поезията ѝ, безспорно един от тях се нарича като едно от стихотворенията ѝ (от друга книга) - "Ода за раната". Това възпяване на болката, на травмата, при което анонимното става конкретно, а конкретното нараства (до поредица малки общества, равни на личния опит на читателя), е много характерно за писането на Катя и прави текстовете ѝ разпознаваеми и лесни за припознаване. Особено харесвам как като автор не си позволява да сочи виновници и жертви, а използва отвореността на текста, усещането за недовършеност дори на стихотворението, липсващите последни два-три реда именно за да не затваря в етикети и банални поанти в краесловие.

Ще перифразирам Рей Бредбъри с "Възпявам електрическото тяло" и за поезията на Катя бих казала, че е възпяване на болезненото тяло. Онова обелване на коричката на раната, защото тя не ни е необходима зараснала: раната е активната памет на поезията.

В най-новата ѝ книга "Американски деликатеси" възпалените участъци във всяко стихотворение отново са с отправна посока раната, но някак усещам всичко по-смирено. Сякаш говоренето за болката ("Как си, Дете? Прогорена от омраза към себе си. // "Как си, Дете? Като накърмена с кръв") е вече по-просветено, по-просветлено. И не, в "Американски деликатеси" няма девалвация на бъркането в раната, напротив: успоредните линии на съпровождащите движения, докато четеш Катерина Стойкова непременно идват от незарастването:

Наскоро си говорихме с Катя за това какво наричам типично американска поезия - сравних я с увлечено шофиране в незначителността на делничното и внезапно изскачане на неочаквана метафора пред колата. Затова и в началото направих уточнението как чувствам писането ѝ небългарско и неамериканско, а безгранично. Най-лесно е да кажа, че е заради универсалността на посланията. Заради лекотата, с която в текстовете ѝ виждаме собствените си ранявания, на които тя дава по-рафиниран вид. Но всъщност писането на Катерина Стойкова е много повече от привидността, която дава един прочит, и всеки следващ.

Винаги ме е очаровало умението ѝ от битовото да направи Битие ("Как наказва Бог"), да спусне екзистенциален хлад именно там, където е най-горещо от парещата рана. В този смисъл "Американски деликатеси" не е по-различна от предишните ѝ стихосбирки. И същевременно има едно надграждане в поетиката на болката, което виждам в милостивото даване на възможността да преживяваме всяка уязвимост. Да поставим себе си в нова интерпретативна рамка: не всичко написано е предварително изговорено, а неизговореното винаги подхлъзва в успоредна биографична памет.

Отделно и особено внимание искам да отделя на журналистиката (и) в тази книга на Катерина Стойкова. Стихотворенията ѝ са като централни емисии новини: само най-важното, накратко, нищо излишно. Предпочитанията ѝ да ни отговаря в задаване на въпроси. Повторените модели на заглавия с "Как се казва, когато" И не, не е случайно езиково колебание поради неспомнена дума от автор билингвист. В "Американски деликатеси" няма колебливост, няма плахост. Има гениален превод: да не забравяме, че Катя е и преводач, а добрият преводач е най-добрият интерпретатор. Затова и четем поезия, сякаш написана едновременно на своя изходен и на своя приемащ език. Изключително богатство е тази книга. Защото поезията е деликатес за богатите.