За това, че романът на грузинския автор Бека Адамашвили "В тази книга всички умират" (превод от немски Алеко Дянков, "Парадокс", 2022) попада под рубриката на постмодернизма говори не само заглавието, говори и корицата на Таня Минчева: най-отгоре са поставени два емблематични за световната култура образа - на Джокондата, нарисувана от Леонардо, и на Уилям Шекспир, какъвто си го знаем с плешивия му лоб. А от страниците на една книга, показана само ¼, на чиято корица четем името на автора и издателството, се измъква облечен като за взлом млад мъж - сив суичър с вдигната качулка, черна шапка с козирка под качулката, маска - също черна, прикриваща носа и устата - виждат се само очите, много черни панталони и един пуловер с два нюанса по-малко черен, за да се провре сред страниците на друга книга с жълта корица, върху която е изписано заглавието.

Тоест в книгата, в която всички умират, ще идва реч за световна литература и култура, следователно, за да се разбере и хареса тя, нужни са познания за съзидателностите на тези световни литература и култура; без тях няма как да стане. Дадено е тоест като задължително условие едно от първите (според мен най-важното) изисквания на постмодернизма: висока обща култура, ерудиция, начетено-компетентен бекграунд, които са императивът sine qua non за всеки постмодерен текст, бил той фикционален или не. Посочена е с оформлението на титулната корица и друга черта на постмодерното писане, която според някои го характеризира най-изцяло: смесването на високото и ниското, на патетичното и карнавалното, на епичното и хумористичното: от една страна, Уилям и Леонардо, от друга - млад взломаджия, промъкващ се тайно.

И накрая, илюстрирана е иронията с планетата Сатурн, изобразена наполовина: препратка към древните сатурналии, когато в едно повсеместно неистово преобръщане робът е ставал господар, господарят - роб, а мъжете и жените са се отдавали на плътска вакханалия без задръжки безразборно. 1 + 2 + 3 и хоп! - постмодерното се появи...

Някои обаче могат да кажат, че и постмодернизмът - също както футболните звезди или рок динозаврите, залязват обратно на природното, от запад на изток. И като доказателство биха привели факта, че Бека Адамашвили със своя образцов постмодерен роман, издаден през 2018 г. и спечелил Наградата за литература на Европейския съюз през 2019 г., красноречиво демонстрира това, тъй като Грузия е по на изток в Европа даже и от България. Далечна Колхида, която само корабът "Арго" може да достигне.

Само че - ако тръгнем от изток на запад, ще открием, че мнението за залеза на постмодернизма от запад на изток е малко прибързано, също както вестта за кончината на Марк Твен някога. Минаваме през България и откриваме, че не само "Времеубежище" на Георги Господинов, но и други книги биват създавани под знака на постмодерната егида, например впечатляващия сборник с разкази на Цветелина Александрова "Дървета за прегръщане" ("Scribens", 2022). Това в полето на художествената литература, докато в полето на хуманитарната не можем да не отбележим излизането на "Книга за [не]българския народ. Ситуационистки détournement" ("Самиздат", 2022) на Златомир Златанов - един истински постмодернистки екскурс из днешните пост-постмодернистки дискурси и диспозитиви.

Продължаваме движението без много-много да се задържаме, макар че не би било лошо да се отклоним на север, където да укажем с тържествуващ жест "Соленоид" (2015) на Мирча Картареску, преведен преди година от Иван Станков ("Фабер", 2021), и "Любов като обувка, любов като чадър" (2016) на Матей Вишниек в превод на Огнян Стамболиев ("Гея-Либрис", 2021). Няма да се спирам в Сърбия при Светислав Басара ("Ангелът на атентата", 2015), нито в Словения при Драго Янчар ("Ученикът на Джойс", 2008), само бегло ще кажа "Здрасти!" на Алесандро Барико ("Емаус", 2010) в Италия, ще поднеса почитанията си на младия Франсоа-Анри Дезерабл ("Някой си господин Пекелни", 2017) във Франция, за да пристигна в Португалия при Афонсу Круш ("Куклата на Кокошка", 2011), за да ме заведе да погостувам малко на Гонсало М. Тавареш ("Кварталът", 2002-2010). Честно казано, ако наистина тръгна на такова постмодерно пътешествие, доста ще ми се наложи да ръшкам из планетата: при Даниел Келман в Германия ("Тил", 2017), при Олга Токарчук ("Бегуни", 2007) в Полша, при Анете Биерфелт ("Когато животът ти изпрати хипопотам", 2019) и Карстен Йенсен ("Ние, удавниците", 2016) в Дания, да прекося Ламанша, за да ида при Джон Банвил "Морето", 2009), а след това и Атлантика, за да потърся Томас Пинчън ("На ръба на света", 2013)...

Искам да заявя с цялото това изреждане, че ако в хуманитаристиката постмодернизмът отстъпва позиции (но не без бой, вижте титаничните усилия на Жижек и Слотердайк), че ако в масовото съзнание никога не е имал кой знае каква подкрепа и адмирации (напротив, предимно го ругаят и низвергват, тъй като им обърква и разпилява устойчивите, твърди и закостенели представи за света), то в полето на художествената литература той продължава да дава и обилни, и сладостни плодове, които публиката с удоволствие вкусва. Също както аз с удоволствие вкусих романа на Бека Адамашвили "В тази книга всички умират".

Авторът е млад човек, роден през 1990 г. Но активен, даже свръх - води цели пет години (2009-2014) собствен блог "с хумористично-сатиричен характер", публикува разкази непрекъснато, а през 2014 г. излиза първият му роман "Бестселър", спечелил грузинската публика. В него е бъкано с литературни реминисценции: Адамашвили се разправя там с класиците, които са подложени на същите (че и по-големи) мъки в Ада, на каквито те са подлагали своите герои на земята.

Във втория пролог вече е въведен Мементо Мори, за да започне той самоволното си пътешествието из литературните образци, донякъде приличащо на онова на Панюрж (Рабле). Придружават го няколко души: професор Арно, който търси най-добрите предсмъртни думи, за да ги произнесе, когато му дойде часът; невежата Матей, който иска да спре времето, и който - след много чудене какъв да стане, най-накрая решава, че превръщането му в частен детектив би му отивало най-силно; самодейната феминистка Лия, която във всяка постъпка, дело на мъж, открива сексистки подтекст. Екипът е сформиран и пътуването из класиката може да започне...

Бека Адамашвили го извършва с много хумор, лекота, въображение. Впуска героите си през различните литературни видове - драматургични аналогии ("Розенкранц и Гилдерстен са в друга пиеса"), филмови приключения, сивоклетъчни разследвания, саркастични приказки, science fiction подобия, сантиментален дневник, че даже и комикси. Прави впечатление ловкостта, с която борави с жанровете, блестящите му хрумвания, неспирните му евристични инвенции и напълно свободното му, чак на места хулиганско-пренебрежително отношение към литературния канон и неговите светци. Всичко придружено с прекрасно познаване на световната култура: грузинецът плува в нея като риба във вода, без да я (и да се) взема на сериозно; карнавалната му волност извиква у читателя смях и възхита. Един пример само:

И безсмъртен, като постмодернизма безсмъртен: "На следващия ден никой не умря"...