Предговор

Mobilis in mobili, или "Подвижен в подвижното" - това е девизът на капитан Немо, вероятно най-популярния герой на Жул Верн, както и на неговия кораб "Наутилус". Немо и "Наутилус" до голяма степен са едно, при това не просто от гледна точка на разказа. Чудният подводен апарат все пак е сам по себе си буквално продължение на своя господар, който е "едновременно и негов капитан, и строител, и инженер", а в някои глави дори и негов лоцман. Тази крилата фраза би могла да бъде употребена лесно и при едно описание на самото произведение на френския писател: почти неспирното и неограничено движение на "Наутилус" през земните морета е именно онзи елемент, който в най-голяма степен оформя сюжета на "Двадесет хиляди левги под водата".

Капитан Немо, "Наутилус" и самият роман са подвижни в подвижното поне по три начина, които могат да обяснят

удивителната устойчивост във времето на това произведение. Ще си позволя да ги обобщя през три фигури, а именно: на приключенеца изследовател; на учения или на естественика; и най-сетне - на историческия субект. Тези три фигури, надничащи иззад страниците, не просто правят романа интересен и важен за разнообразни публики, но и го свързват здраво със собственото минало, настояще и бъдеще, така гарантирайки дълголетието му. Нещо повече, тази тройна въвлеченост във времето - в човешката и природната история, в структурата на настоящето и в обещанията на бъдещето - прави в ретроспекция от текста един от важните крайъгълни камъни в развитето на научната фантастика; жанр, до който днес все по-често прибягваме, за да се ориентираме в турбулентните исторически процеси.

Но нека се върнем към трите фигури и да им обърнем внимание по ред, започвайки с приключенеца изследовател. Жул Верн със сигурност не е изобретателят на жанра на фантастичното пътешествие, който е далеч по-стар, но той почти собственоръчно го превръща в литературен феномен, оставил дълбок отпечатък върху колективното въображение на човечеството. В десетките си романи Верн, по собствени думи, се е опитал да изследва целия познат тогава свят, включително онези негови части, за които се е знаело все още твърде малко: небесата, земните недра, Луната, полюсите, подводните дълбини... Тези изследователски мисии са облечени в езика на науката и техниката, но дори най-сериозният читател няма как да не ги преживее на първо място именно като приключения.

Етимологичният корен на думата "приключение" е латинският глагол advenire, тоест "пристигам", и в този смисъл романите на Верн в сърцевината си са едно неизменно обещание, че читателят ще пристигне на нови места, в нови светове. В тези нови светове ще можем отново и отново да преоткриваме радостта от това да бъдем хора: защото човешката способност за удивление е безгранична. Така както професор Аронакс например изведнъж осъзнава, че чува не какво да е, а шума от дъжда, чукащ по повърхността на вълните над него самия.

Приключенският характер на тези романи често им е отреждал да бъдат пренебрегвани от престижните литературни институции, както и да търпят пословични осакатявания при превода на други езици. Така например, Верн дълги години бива издаван на английски език изцяло като автор на юношеска литература, поради което преводачи и издатели са си позволявали непростими своеволия с първоизточника. Но в крайна сметка именно тази почти непосредствена тръпка от текста прави прага на неговите романи така лесен за прекрачване. Да се качиш на околосветска обиколка с балон, да бъдеш изстрелян с гигантско оръдие към Луната, да пребродиш световните морета под повърхността на водата - трудно може да се измисли по-убедителна покана за литературно пътешествие, защото тя говори директно на тялото и въображението, две същности, в чиято природа е да бъдат винаги подвижни.

А какви приключения само очакват читателя на "Двадесет хиляди левги под водата"! Подводен лов, експедиции до

дъното на световния океан и до най-южната точка на планетата, проходи през тайни тунели, свързващи моретата,

битки с почти фантастични морски същества, останки от легендарни корабокрушения! И на възражението, че много от тези случки не биха били наистина възможни, читателят, който знае как да извлича удоволствие от текста, би отговорил: "Е, и какво от това?". Не е толкова важно дали Верн правилно е предсказал формата на земните морета и тяхното население, а че правдиво е уловил духа на времето и състоянието на човешкото въображение. Като се доверява на автора, на читателя му се дава възможността да се постави в кожата на представители на едно друго време - предхождащо с век и половина нашето собствено, време на

бурно развитие в световната наука, икономика и политика.

Едва ли би било преувеличение да се каже, че именно през втората половина на 19-и в. светът с най-уверени крачки върви именно към днешния си вид: глобализиран, повсеместно свързан, движен от науката, технологията и търговията. Ключов принос към това без съмнение има точно този изследователски импулс, който задвижва на пръв поглед "Двадесет хиляди левги под водата".

Ето че става все по-ясна важността на романа не просто като жанров репер, но и като исторически документ, като моментна снимка на обществото от преди сто и петдесет години. Подобна интерпретация със сигурност не е толкова очевидна като приключенските аспекти на повествованието, но кой е казал, че литературата се разкрива отведнъж или че изобщо крие някакво крайно, изчерпаемо количество смисъл? За разтварянето на луковицата от смисъл, стояща във Верновия роман, може да ни помогне втората фигура - на учения естественик.

Но на читателя съвременник на Верн тази естественическа дейност вероятно е изглеждала другояче - едновременно като разомагьосване и омагьосване на света. Задачата на естесвеника и на учения преди век и половина е била преди всичко да разшири човешкото познание и да стесни непознатия свят, тоест да подреди света в рационални категории и едновременно с това да разшири човешката способност за описание на света, да направи мисълта и въображението още по-силни. Изключително любопитни са в това отношение първите глави на романа, в които целият свят спекулира за естеството на мистериозния феномен, причинил редица

мореплавателни инциденти; споровете се водят навсякъде - от сериозните академични издания, през бюлетините на застрахователните дружества, та чак до популярната преса.

Това, което може би се явява изненадващо за съвременния читател, е, че ролите в художествения свят от преди век и половина са обърнати: науката поддържа тезата, че тук става дума за някакъв все още непознат и поради това все още фантастичен за разума звяр, докато популярната преса се заема да засипе с подигравки това предположение и по този начин да опази света в досегашните му граници. Невероятното по онова време, казва ни романът, все още е в обсега на научната мисъл, защото макар и все по-подреден, светът все още далеч не е разгадан.

Фигурата на учения заема все по-важна роля с напредването на повествованието и с разкриването на естеството на "Наутилус". Както казва професор Аронакс: "Ако бях открил съществуването на най-легендарното, най-митологичното животно, това не би ме изненадало толкова много. Няма нищо чудно, че природата твори чудеса. Но да видиш внезапно с очите си невъзможното, осъществено по загадъчен начин, и то от човека, това наистина можеше да обърка ума!"

Науката тук се превръща в научна фантастика! За Верн някои литературоведи са казвали, че той не толкова е екстраполирал бъдещето въз основа на наличното познание, колкото го е интерполирал, т.е. организирал е информацията от учебници, енциклопедии и научни журнали във въображаемо пространство, непротиворечиво спрямо тогавашната научна представа за света. Докато Хърбърт Уелс, другият баща на фантастиката от онази епоха, е пишел за коренно нови случки и възможности, за съвсем нови форми на съществуване, Верн е извършвал едно почти обратно движение на въображението - опит да подреди света във вече съществуващите категории, да опише непознатото на един вече наличен език.

Затова и като че ли не е никак чудно, че по-младият британец се обръща по-скоро към социалните науки в стремежа си да опише все още несъществуващи отношения между хората, докато французинът се фокусира върху точните науки и техниката, търсейки светлото бъдеще в отношението между човека и материята. И за двамата би могло да се каже, че са допринесли към жанра на утопията - при Верн този принос е не толкова очевиден, но не е ли универсалният език на науката, също като универсалния изкуствен език, говорен от екипажа на "Наутилус", една мечта по Утопия?

Не е ли подвижният музей на "Наутилус", побрал стотици природонаучни и художествени експонати, идеален пример за кунсткамера, за кабинет на рядкостите - онези лиминални пространства, в които пътешествениците и естествениците от 16-и и 17-и век помещавали фантастични колекции от истински и изфабрикувани предмети, като веществени стаи енциклопедии, които трябвало да разкажат историята на света? Не е ли силата на електричеството, която оживява подводницата на капитан Немо, символ именно на утопичното мечтаене по един свят, в който човекът ще може да достигне пълния потенциал на света?

Сега е моментът да се обърнем към последната от трите вечно движещи се фигури, с които започна този предговор - на историческия субект. Приключенският дух и захласването по научния прогрес биха могли да подлъжат читателя, че историчността липсва от "Двадесет хиляди левги под водата", но това би била една сериозна грешка, която би отнела може би най-интересния смислов пласт от книгата като документ на своето време и в крайна сметка като важна карта за разбирането на нашето собствено съвремие.

Тази привидна неисторичност до известна степен се дължи на обстоятелствата, съпътстващи писателската кариера на Верн. Тъй като той публикува романи за широката публика, неговият издател и редактор, известният Пиер Етцел, често го склонява да нанася сериозни корекции спрямо първоначалните варианти на произведенията. Така например, както е видно от запазените два ръкописа на романа, персонажът на капитан Немо е бил замислен като полски благородник, загубил всичко мило по време на кървавия погром над

Полското въстание от 1863-1864 година (в по-късния роман "Тайнственият остров" той бива представен като индийски принц, загубил владенията си при въстание срещу британската власт). Етцел настоява тази информация да бъде заличена, за да не обиди романът царска Русия, а заедно с това Верн се принуждава да замаскира до голяма степен и другите политически симпатии на капитан Немо, като например страстната му подкрепа за френския републиканизъм и яростната му омраза към колониалната британска империя и робовладелска Америка. Верн все пак успява да се пребори с Етцел за това омразата на Немо спрямо човешкия род, макар и съвсем смътно очертана, да остане продукт на истори чески сблъсъци между потисници и потиснати, вместо да бъде приравнена към тази на обикновения разбойник.

Утопията се промъква, едва-едва, почти скришом, и като исторически проект в "Двадесет хиляди левги под водата" - в думите на Немо, че "Земята няма нужда от нови континенти, а от нови хора!"

Така за по-внимателния читател - а още повече за онзи, поинтересувал се от историята на романа - капитан Немо оживява и като субект, олицетворяващ исторически сили и процеси, за които може да се твърди, че не са изтлели съвсем дори днес. Самото име "Немо", тоест "никой" (от латински), като че ли загатва този копнеж по изцяло нов, непознат вид човек - субект, скъсал с неспрадливостите на земното съществуване и овладял природния свят благодарение на собствения си гений и усърдие. Тук обаче се обелва поредният слой на лука и въоръженият с критически микроскоп читател би доловил едно гигантско противоречие в образа на капитана.

Както пише изследователят на научната фантастика Марк Боулд, Немо на пръв поглед застава на страната на онеправданите, но едновременно с това неговите действия са в полза на глобалната икономическа система, която е главен виновник за страданието на тези хора и нации. Примери в подкрепа на тази теза могат да се приведат лесно: като се почне от това, че Немо експлоатира изгубените колониални съкровища на дъното на океана и ги връща в обращение в световната икономика, и се стигне до направата на самия "Наутилус" - сглобен от многобройни части, произведени по всички краища на света.

Тази посока на мисълта не бива да бъде разбирана погрешно като опит едва ли не самият Немо да бъде обявен

за колониалист, експлоататор, капиталист и т.н. Неговата трагична и епична съдба в рамките на сюжета не би могла да бъде поставена под съмнение от този допълнителен слой на интерпретация. За сметка на това, важността на "Двадесет хиляди левги под водата" като исторически и културен документ нараства многократно, ако той бъде погледнат през такава леща.

Изведнъж "Наутилус" започва да прилича, в един символен план, не толкова на инстурмент, който да осигури бягство от земната цивилизация, а напротив - на сюблимиран символ на глобалната икономическа система, която именно в онзи период започва да добива своя съвременен облик на тотална свързаност и проникване във всички географски територии и всички страни на живота.

Подвижността на подводния кораб се доближава до онова мечтано състояние на световните пазари, при което те функционират без никаква засечка и триене, с все по-нарастващи скорости, все по-уверено свивайки времето и пространството, за което стокови и парични потоци достигат между произволни точки върху глобуса - също както "Наутилус" намира все по-изобретателни и привидно невъзможни начини да пре одолее физическите прегради пред себе си.

И може би това не би било никак лошо, ако зад тези финансови потоци, индустриални и аграрни процеси не стояха исторически субекти, които днешният читател, но всъщност и капитан Немо, и Жул Верн, разпознават като колониалните сили, израснали от географските територии на Европа. Тази икономическа система, наклонена от самото начало към едно малцинство на силните, е, разбира се, подплатена с политическа и военна мощ, срещу която, макар и с недомлъвки, е насочен гневът на капитан Немо. И ако сто и петдесет години по-късно нея вече я нямаше, заменена от един различен свят, то може би и "Двадесет хиляди левги под земята" нямаше да е вече толкова четен, неговият подтекст просто нямаше да говори в толкова непосредствено разпознаваеми категории на съвременния читател.

Историята обаче е каквато я познаваме и дори можем да кажем, че тенденциите от средата на 19-и в., запечатани, може би несъзнателно, от Верн, днес са се развили и са не просто видими, но дори доминиращи всекидневния живот. Стремежът на естествознанието да опише целия свят на един универсален език днес виждаме преработен по съвсем неочакван начин под формата на интернет и масово навлизащата дигитализация (на чието начало, впрочем, Верн отделя няколко страници, когато описва подробно полагането на телеграфния кабел на дъното на Атлантическия океан).

Хитрината, както я нарича Консей, "да сведеш разделянето и класифицирането до механична операция", тоест да изземеш естественическата работа от човека и да я дадеш на машината, днес се реализира в алгоритмизацията и изкуствения интелект. Множеството пресмятания на професор Аронакс в романа, чрез които той превежда битието на този или онзи предмет в парична стойност, в наши дни е възможно за всеки - чрез няколко клика на страниците на големите онлайн търговци. Верн неспирно се удивлява от познатите и предполагаемите чудеса на света, но едновременно с това сякаш предусеща съдбата на природата да се превърне в един гигантски каталог, описван чрез апарата на икономиката и финансите.

Най-стряскащи и актуални в това отношение са може би няколко пасажа, пръснати в края на книгата, в които героите разсъждават за екологичното бъдеще на човечеството - за взаимосвързаността между видовете и средата, за екологичните катастрофи, до които неминуемо ще доведе безразборната експлоатация на природния свят от страна на човека. Но дори в тези моменти далновидността на текста съжителства с тежък антропоцентризъм, който вижда планетата единствено като ресурс, който е даден за управление на човечеството.

Този последен пласт на четене разкрива капитан Немо, "Наутилус" и самия роман като огледала на още един исторически субект - на човечеството като планетарна сила, способна да измени целия живот на Земята. Век и половина по-рано Верн ненадейно е снел ранен отпечатък на епохата, която през последното десетилетие все повече учени наричат с името "Антропоцен" - времето на геологическа промяна, предизвикана от човека и продуктите на неговия разум.

Прочетена през тези три лещи - приключенско-изследователска, научно-утопическа, историческа, - творбата

на Жул Верн няма как да не ни вълнува като читатели. Не толкова заради някаква неясна носталгия по детските години, когато може би сме чели за първи път романа, или пък по безвъзвратно отминалото време на предишните епохи, а защото ни предизвиква едновременно да преживяваме чудесата на света и да мислим критично за историческите процеси, които са оформили съвремието ни. Не бихме могли да искаме повече от добрата научна фантастика, или пък изобщо от добрата художествена литература, независимо с какви литературни инструменти са постигнати тези цели.

За финал, няколко думи за новото издание на романа на Жул Верн. Най-голямата очевидна разлика спрямо предишни издания е в заглавието, което вече отговаря на френския си еквивалент и далеч по-точно отразява сюжетната структура на романа от досегашното най-популярно заглавие на български език, "Капитан Немо". Това обаче не изчерпва важните разлики между настоящото издание и предишните, използващи превода на Константин Константинов. Текстът, който държите в книжното тяло, представлява изцяло редактирана версия на превода на Константинов от 1955 г. - сам по себе си текст с висока литературна стойност, за който твърдя, че в много случаи превъзхожда по художествени качества и смислова точност най-уважаваните преводи на английски език, например.

В превода на Константинов от преди почти седемдесет години обаче все пак са налице сериозни проблеми и това направи наложително един внимателен редакторски преглед, който да приведе българския текст във възможно

най-добър вид.* Като оставим настрана очакваните дребни смислови и стилистични редакции, по-сериозните намеси в превода на Константинов могат да се разделят на два основни типа.

Първият тип касае терминологичната точност при превода на български, най-вече що се отнася до превода на термини от областите на мореплаването и морската биология, както и правилния превод и транслитерация на исторически и географски имена. "Двадесет хиляди левги под водата" включва огромно разнообразие от детайлни описания и изброявания на плавателни съдове, на стотици организми, обитаващи водите, през които плава "Наутилус", на множество земи и изследователи, свързани с маршрута на подводния кораб.

Разбираемо е, че при липсата на еквивалент на съвременните електронни справочни ресурси, задачата за коректния превод на всички тези термини и имена би била неимоверно тежка. Подобен труд вероятно би изисквал месеци работа в специализирани библиотеки, или пък интензивна съвместна работа с поне двама консултанти специалисти.

Вероятно поради тези причини преводът от 1955 г. често страда от неточност, като в голяма част от случаите имената на разнообразните организми не са изобщо преведени, а са просто транслитерирани, без този ход да дава особено полезна информация на любопитния към детайлите читател. Трябва да се отбележи, че самият оригинален текст често не е особено услужлив - от една страна, в него са допуснати множество грешки (голяма част от тях по вина на редактора на Верн); от друга, класификацията на морските организми с времето се е променила значително и вследствие на това голяма част от използваната терминология вече не е в употреба.

Настоящата редакция на превода със сигурност не е успяла да коригира всички терминологични употреби, но където това е било постижимо, са търсени възможно най-точните български еквиваленти на наименованията на френски език; където е нямало такава възможност, са подбирани относително близки термини според наличната информация в оригиналния текст. Огромна помощ в това начинание ми беше оказана от преводите на английски на Уилям Бутчър, Фредерик Пол Уолтър и Уолтър Джеймс Милър, както и от съпътстващите ги богати справочни материали.

Другият тип сериозна намеса касае големия брой пропуснати пасажи в българския превод. Въпросните варират по

размер от изречение до такива, обхващащи цели абзаци, или дори страници. Взети заедно, изпуснатите части наброяват приблизително двадесет и пет печатни страници, които бяха допълнително преведени и включени в настоящото издание.

Не ми е ясна причината за тази липса - дали преводът изначално е правен по непълно издание, дали съкращението е редакторско, или преводаческо решение с цел икономия, или пък сюжетно или стилистично стягане на текста. Важното е, че в настоящия си вид "Двадесет хиляди левги под водата" в много по-голяма степен се доближава до оригиналния текст, като тук трябва да се добави и още един вид редакторска намеса, а именно възстановяването на оригиналното разделение на абзаци, което в българския превод често не съвпадаше точно с френския текст.

От архивната работа на изследователите на Жул Верн знаем, че дори неговият собствен публикуван текст далеч

не е идеалната версия на замисления роман, а какво остава за кой да е превод. Все пак българският читател заслужава възможно най-доброто приближение и се надявам, че текстът, който следва, прави поне няколко полезни стъпки в тази посока.

Александър Попов