Векове след Данте можем ли отново да говорим за сладост на поезията? Някога новият Дантевски стил, "сладостен" с музикалността на език, ритъм и рима, днес не е на мода. Какво пък! Взимаш в ръце книгата с нестандартен формат, по-скоро квадратна и много дебела - почти 500 страници. Вътре често твърде дълги стихове са разположени удобно в ширината на страницата. Става дума за "Сонети" от Кирил Кадийски, издадени през 2022 година от издателство "Колибри", с редакторската грижа на литератор като Силвия Вагенщайн.

Класическата форма тук е в изобилие - сонетите на Кирил Кадийски от 19 негови стихосбирки. И също сонети, писани от него на руски език, експериментални микросонети и ореолът на книгата - във вид на сонетен венец. Грижливо подредено съдържание с посочване на заглавията и годините на предходните стихосбирки, критически отзиви, биографични данни. Предговор от Надежда Александрова и усмихнато художествено оформление от Иво Рафаилов. Даже мраморните коне от заглавието на първата стихосбирка те посрещат.

Книгата със сонети започва предизвикателно с обърнат сонет. Привечерта, душата и страданието. Млада картина от селско детство, с предвкусване на мъдрост. И тази мъдрост е скептична още от младини, провижда мрака на отвъдното, очаква и преживява страданието, в Париж или в Созопол, навсякъде мисли и за старост, за напразните усилия, за обреченост, освежавана от самоирония в гротеската (обичан и по-нататък похват, например в разконспирирания диалог с мишката на Робърт Бърнс под заглавие "Пасторално", с. 318).

Може би в парижките вдъхновения прозира по нещо от красотата на злото при Бодлер, но вероятно и от българската традиция, оформила се през 30-те години с френска закваска, и специфично в сонета през Далчев, Багряна, Лъчезар Станчев, Веселин Ханчев. Всъщност българският сонет се е учил главно от френски и италиански образци, но смело експериментира и до днес с неравномерни по дължина стихове, с отсъствие на цезура, с оригинално говорещи рими.

Слънцето в сонетите на Кадийски придава "истинския цвят" на "истинската форма". Поетът пита дали творецът е слуга на Бога и сякаш иска "да поправя този сбъркан свят". Ето една от трансформациите, "поправящи" света: именно със слънцето. То драматично грее, залязва, изгрява, бледнее в мъгла, а въображението драстично го превръща ту в отрязано ухо (по Ван Гог), ту в сърцевината на страдалното японско знаме. Другаде "езическото слънце буйства" (с. 37), а после е привидяно като гледжосана делва (с. 39). Случва се слънцето да е димящ тор: "Изпаднало изпод опашката на мръсната небесна кранта / огромно, сочно слънцето дими." (с. 55). И още: в "Наркоза" и срещу окончание "катетър" е оприличено/римувано с "анус претер" (с. 166), в диалог с поет с модернистичен заряд като Т. С. Елиът. Дори "слънцето е херпес зостер" (с. 257), "клеймо" (с. 279), "мъртвото яйце на Битието" (с. 303). И даже "вселенски Полифем" (с. 397) или "огромна капка восък разтопен / от божите крила" (с.387).

Ненавсякъде сме в едрите времеви и пространствени щрихи на вселената. Моментът например в сонетите от "Пясъчно време" (1987) съвсем ясно захваща голямата дилема на 80-те - да живееш пълноценно и да можеш да си спечелиш хляба, когато "днешният сатрап" държи хляба, а не кървав нож (с. 43).

Ако мислиш за форма, забелязваш, че сонетите на Кадийски те провокират не само с богатите си и нови рими, а също с анжамбмана, в който увисналото в края на стиха понятие не ти позволява да спреш - мисълта продължава долу вляво:

стадо... И изчаква закъснелия пастир (с. 49 - из книгата "Перо от феникс и други стихотворения", 1991).

Сплитането на митология, реминисценции от романтична и класическа поезия, които изпъстрят поетичният керван на сонетите звучи съвременно, пронизва, ранява, както в "Йоан Кръстител":

Този именно диапазон (от древността, от Даная и Плиний Стари до заводския комин с черния дим и напуснатото село) изгражда свят, колкото мислим в близост до големи образци на европейската поезия, така и много характерен за българския поет. А космическите мащаби на образността не прощават нито на слънцето, нито на земята.

и - колело изхвръкнало - Земята се върти... ("Галилей", с. 64)

Визуалният размах в сонетните пейзажи вероятно има повече от едно вдъхновение. Посочен и лесно разпознаваем е Бьоклин, споменат изрично, съпроводен логично с тополи, русалка и смърт (с. 122). Има сонети с мото от Джон Кийтс и от Шандор Петьофи, Николаус Ленау, другаде - Джон Дън. Вдъхновението обаче не остава при романтизма, а се разполага в съвременни мащаби. Слънцето, луната, звездите и небесата се явяват почти навсякъде, повече като декор, облени в скептицизма на човека, прекрачил от ХХ в ХХI век.

Макар че поетът сам се оприличава на картина на Шагал в по-късното стихотворение "Призори", с. 200, по аналогия си помислих, че сонетите му имат нещо от размаха на Кристо, който опакова и самата природа.

При Кадийски вдъхновенията дебнат отвсякъде. Веднага след Бьоклин идва вграден в сонета му цитат от Пенчо Славейков. Самият Бог не успява да реши "уравнението младост-старост" (с. 124). И отново - под стиховете на следващ сонет (из "Битие. Изход", 2014) прозира друга препратка, този път към Яворов: "Спят вечните води, безбрежните води - бездънни" и приплъзване в сонета "Синор" към "ладията на Харон" в края на житейския път. Без това да е краят. Защото идва и мотивът за прикования Прометей - в присвоени самоиронични, и затова лично-искрени състояния на душевното в "Мъгла", с. 133):

Следват още стихосбирки със сонети: "Окото на Лаокоон" 2015, "Стрелецът на Бурдел" 2017. Поетът сглобява новите си идеи с предпочитани повтарящи се образи, неуморно търси съвършеното стихотворение, а пример намира у художник като Сезан, рисувал многократно своя един и същ мотив.

Така "Коридата в Арл" на Кадийски има седем превъплъщения, "Огънят" - три, а и други вариации на тема ще срещнем в стихосбирките "Под Божия сандал", 2018 и "Бавен джаз", 2019.

Неуморно играе поетът и с речника: за творческия бодил, за ненаситност и жизнелюбие са игривите терцети в края на сонета "Лорелай ХХI" (от "Взривени сънища" 2020):

Антологичната книга със сонети от Кадийски представлява почти неизчерпаема мина за интертекстуална руда. Компаративистката у мен ме кара да откроя един сонет, "Сезан отново". Тук интертекстуалността не е само към Сезан. Прозира зад думите диалогичност, в която Кадийски говори или опонира на мнозина. И докато за Жак Превер (като негова преводачка) и за Рьоне Гил мога да се досетя, разлиствам - за останалите, скритите за мен препратки в тази мрежа от връзки - есетата на Данило Киш. Появява се Валери Брюсов (колко логично! - нали Кадийски е завършил руска филология и превежда не само френски и другоезични класици и модернисти, но доста и от руската поезия).

В есето на Киш за авангардната идея "научната поезия" при Гил и Брюсов, се казва, че стихотворението на Брюсов "Три ябълки" "представлява плод на този мичурински калем между поезията и науката" (с. 110 из книгата с есета "Homo poeticus" на Данило Киш, в превод на Людмила Миндова). А към ябълковия мотив е нареден и Есенин (също превеждан от Кадийски), който опонира с лирични аргументи срещу научната поезия.

Опонент по темата е и Жак Превер в "Пикасо се разхожда", където оборва реализма чрез модернизма/авангарда. В "Сезан отново" на Кадийски още от заглавието разбираш, че той мисли за предходниците си и има какво да добави от себе си. Ябълките на Сезан, на Брюсов, Есенин и Превер се превръщат при него в ябълка, която е "зрялата земя", с всичките ни днешни тревоги за кълбото, върху което се возим в кръг. "До вчера сочен плод не бе ли тя / и ето я - нахапана, почти огризка!"

В тази посока са и двата сонета Винсент - 1 и Винсент - 2. Интимното наричане на великия художник на оранжевото, с цялата му шеметна тревожност, извежда у нашия поет мисли за творческата сила и за копнежа да се съизмерваш с Бога.

Томът "Сонети" включва и стихове от последната засега стихосбирка на поета, започната в началото на тази година и която предстои скоро да излезе в своя завършен вид - "Под синьото небе над жълтите жита". Заглавието изглежда романтично, описателно. А всъщност е остро актуално. То сочи своя подкрепа за украинското знаме - в годината, когато Украйна воюва за свободата си срещу завоевателя - Русия. Стихове, създадени сред тревогата и за Европа, и за света.

Книгата "Сонети" от Кирил Кадийски, събрала антологично творчеството му в жанра, сплита сладостта на класическия стил с неспокойната, жива мисъл на поета. Книгата е стойностна не само като равносметка за творец с дълготрайно присъствие и устойчиво вдъхновение. Постоянна характеристика в сонетите на Кирил Кадийски се оказва диалогичността с канонични литературни текстове и образци от изкуствата, митологията и Библията. Те са даденост за него, той не ги открива за стихотворенията си, те вече са у него и подкрепят дълбочина в сонетите му. Тези стихове сближават тематично и по форма българската поезия с европейския канон. Правят възможно, още веднъж, да мислим българската литература в широта.