Първа глава

Бат

Опасявам се, че все още няма нищо. Както казах миналата и по-миналата седмица. Трябва да разберете, че времената са сложни. Икономиката не е в най-доброто си състояние. Хората не са така мобилни, както по-рано. Всичко това беше изречено с лицемерна усмивка, изпълнена с лъжливо съчувствие и присвити като на акула очи, които избягваха погледа на Луси, сякаш да си безработен е заразно. Сложни времена? Ехо!

В момента Луси пишеше проклетата книга за тези сложни времена. Искаше ѝ се да сграбчи за шията служителката по подбор на персонал и да я разтърси. Вместо това Луси се понадигна на стола, разположен срещу бюрото в ярко осветения офис с модна мебелировка и компютър последен модел "Епъл", който заемаше по-голямата част от плота, и се постара да изглежда спокойна, а не напълно обзета от паника. Другото момиче, неспособно да прикрие ужасеното си любопитство, се взря подозрително в изтощената руса коса на Луси, увиснала като безжизнени миши опашки.

Луси преглътна и усети как сълзите, които постоянно се събираха в гърлото ѝ, започват да напират. Я се опитай да оформиш коса, която в последните три седмици капе с пълни шепи, помисли си тя. Не смееше да я мие по-често от - Джули Каплин 4 веднъж седмично, защото да вижда сифона, пълен с коса, я ужасяваше повече от всички останали глупости, които бяха изпълнили живота ѝ в този момент. Положението трябва да е наистина зле, когато и собствената ти коса започне да се предава. Луси усещаше как устната ѝ се изкривява. О, господи, всеки момент щеше да заръмжи като диво животно.

В последно време ѝ беше невероятно трудно да се държи като нормално човешко същество, а точно сега предизвикателството беше особено голямо, докато гледаше към момичето на отсрещната страна на бюрото, с втален костюм във вишневочервено, с идеална боб прическа и прекрасен гел маникюр в сливов цвят. Същинско олицетворение на успеха. Така, както изглежда човек с обещаващо бъдеще. Когато кариерата му е във възход, а не се срива с по-голяма скорост от тази на кану, пуснато по Ниагарския водопад. Луси преглътна тежко с въздишка и си наложи да се успокои.

През последните двайсет минути се бореше с изкушението да хване малката госпожица Професионалистка за реверите и да я умолява: "Все някъде трябва да има работа и за мен". Беше се принудила да седне върху дланите си, с щръкнали към ушите рамене, докато слушаше същата реч, която беше чувала в последните десет агенции за подбор на персонал: пазарът е сринат, хората не наемат нови служители, в днешно време никой не разчита на кариера за цял живот. Но, за бога, нямаше нужда те да казват това на Луси, тя бе установила този неприятен факт по трудния начин.

Но тя, виеше онзи упорит глас в ума ѝ, търсеше работа в сферата на хотелиерството, виещият глас стана по-пронизителен и по-настойчив: работа в сферата на хотелиерството винаги имаше. - Може би, ако успеете... - момичето се опита да се усмихне окуражително, което не прикриваше нарастващото ѝ любопитство, - нали знаете... да вземете по-актуални препоръки. Луси поклати глава, усещайки познатата оловна буца на отчаянието, която заплашваше да се надигне и да я задави.

Малкият хотел в Исландия Момичето се напрягаше да прояви съчувствие, докато тайно поглеждаше часовника си. Несъмнено следващата среща щеше да е с по-безпроблемен кандидат. Някоя жена, чието CV прелива от препоръки от последния ѝ шеф и чийто срам не беше известен на цялото ѝ професионално обкръжение. - Все нещо трябва да има. - Отчаянието следваше думите ѝ със задоволството на изнизващи се пакостливи феи. - Не бих възразила срещу по-ниска позиция. Виждате, че имам голям опит - чу се да произнася тези съдбоносни думи, които си беше обещала да не изрича, независимо колко зле се развиеха нещата. - Ще приема каквото и да е.

Момичето повдигна едната си вежда, като че искаше уточнение за това "каквото и да е". - Е, почти всичко - добави Луси, след като с ужас осъзна, че "каквото и да е" покрива плашещо много позиции, свободни или не, а доходите на тази жена идваха от назначаването на хора. - Ами има един вариант - повдигна елегантно рамене служителката. Сега Луси съжали, че каза "почти всичко". На какво разчиташе? Та тя не познаваше тази жена. Как можеше да ѝ се довери? - Това е, ъъъ, доста сериозна стъпка назад. Временен договор с възможност за постоянен. С изпитателен срок от два месеца. И в чужбина. - Нямам против, че е в чужбина - каза Луси и изправи гръб. Двумесечният изпитателен срок също беше добре.

Всъщност да работи в чужбина би било великолепно. Как, по дяволите, не се беше сетила за това преди? Абсолютно бягство. Бягство от лукавото подхилкване на бившите ѝ колеги зад гърба ѝ, погледите крадешком тип "това е тя, сещаш се, онази", спотаените усмивки тип "знаем какво си направила" и понякога злобното кимване тип "обзалагам се, че го е направила", от което наистина ѝ се повдигаше. Служителката стана, направи няколко крачки до ъгъла на офиса и започна да рови из малката купчина сини папки Джули Каплин 6 на буковата помощна масичка. Дори от своето място Луси виждаше, че това бяха остатъците, онези предложения за работа, които са били сложени в категорията "няма начин в рамките на месец да намерим човек за тези" и подобни.

Момичето издърпа една папка от дъното на купчината. Луси можеше да предположи как се чувства тази клета папка. Пренебрегната и захвърлена настрана. - Хммм... Луси чакаше, седнала на ръба на стола си. Протегна шия и се опита да прочете какво пише върху папката, докато момичето плъзна лакирания си пръст надолу по листа формат А4. - Хммм, добре, хммм. Луси сви палци, доволна, че бяха притиснати между бедрата ѝ и стола.

Момичето изпуфтя не съвсем прикрито, затвори папката и с притеснение погледна към Луси. - Е, все пак е нещо. Каквото и да е - изражението ѝ помръкна. - Свръхквалифицирана сте. Това е в... - и тръгна да казва нещо, което по-скоро прозвуча като кихане. - Моля? - Кволсвьотлюр - повтори тя. Луси беше сигурна, че си е направила справка за произношението. - Ясно - кимна Луси. - И къде по-точно се намира... - кимна към папката тя, предполагайки, че става въпрос за място някъде из Източна Европа, като се вземе предвид как звучи името. - Исландия. - Исландия! - Да - продължи другата жена припряно, - става дума за двумесечна позиция с изпитателен срок в малък хотел в Кволсвьотлюр, което е само на час и половина път от Рейкявик.

Започвате веднага. Да им се обадя ли, за да им изпратя данните ви? - изстреля тя думите, внезапно въодушевена от неочакваната комисиона. Исландия. Място, за което изобщо не беше помисляла. Там не е ли адски студ? И тъмнина през почти цялото време? Идеалният климат за нея беше горещо място с хладка морска вода, подходяща за плуване. Час и половина път от Рейкявик ѝ се струваше зловещо, или, с други думи, насред нищото. Луси захапа устната си. - Но аз не говоря езика. - О, не се притеснявайте за това. Всички там говорят английски - поясни момичето небрежно, преди да допълни: - Разбира се, може и да не ви приемат... знаете. - Усмивката ѝ помръкна в тихо съчувствие. - Не искам да ви давам излишни надежди. Но ще им кажа за солидния опит, който имате.

Само... последните препоръки може да създадат проблем. Имате известно прекъсване. - Не може ли да им кажете, че съм си взела творчески отпуск? - побърза да предложи Луси. Момичето кимна и си върна усмивката. - Нека отида да им се обадя. - Тя се изправи с леко неловко изражение. Луси предположи, че обикновено провежда разговорите си от телефона на бюрото, но сега искаше на спокойствие да се постарае да убеди клиента си да наеме човек с тригодишен пропуск в автобиографията.

През последната година Луси беше работила като помощник-управител в главния хотел на голяма верига в Манчестър, като си беше пробила път в компанията през предходните две години, докато накрая я изритаха за грубо непрофесионално поведение. Луси скръцна със зъби, когато си спомни за безсърдечната служителка от отдел "Човешки ресурси", която изпратиха от централния офис в гористия Съри, за да донесе смъртоносния куршум. Разбира се, не уволниха Крис. За момент самосъжалението заплаши да я залее. Кандидатстване след кандидатстване за работа, отказ след отказ. И нито едно интервю.

След всеки следващ отказ липсата на перспектива ставаше все по-голяма, като сянка, която се разпростира под залязващото слънце. Банковата ѝ сметка се топеше, местата, на които можеше да спи, ставаха все по-малко и последният ход - да се върне в двуетажната къща на родителите си, с две стаи горе, две стаи долу и тераса - наближаваше все повече. Но нямаше начин това да Джули Каплин 8 се случи. Майка ѝ щеше да иска да знае защо. Истината би убила баща ѝ. Луси захапа устната си и раздразни вече съществуващата рана.

По неясна причина беше започнала да дъвче вътрешната страна на устните си и през последните месеци това се беше превърнало в ужасен навик, от който не съумяваше да се отърси. - Предвижда ли се да живея там? - попита Луси, докато момичето излизаше от стаята. - За бога, разбира се! Никой нормален човек не би обърнал внимание на офертата без включено настаняване. - Очите ѝ изведнъж се разшириха, щом осъзна, че е прекалила. - Връщам се след малко. - Тя демонстративно взе със себе си папката и остави Луси сама в офиса.