"Вълнения" на Дж. Г. Фарел (откъс)

На живо
Заседанието на Народното събрание
Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”

"Вълнения" на Дж. Г. Фарел (откъс)

Издателство "Кръг"
Издателство "Кръг"
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Вълнения", с автор Дж. Г. Фарел, предоставен от Издателство "Кръг"
Литературният шедьовър "Вълнения" от Дж. Г. Фарел за първи път на български. Романът получава "Изгубения Букър" 40 години след публикуването си
Българските читатели за първи път ще имат възможност да се потопят в трагикомичния свят на британския писател Дж. Г. Фарел с романа "Вълнения" - първи том от неговата изключителна "Имперска трилогия". Книгата е носител на наградата "Изгубения Букър", връчена през 2010 г. на роман от 1970-а. Заглавието с логото на издателство "Кръг" е по книжарниците от днес, 5 декември, в добрия превод на Владимир Молев и с корица на Милена Вълнарова.
"Вълнения" разказва необикновената история на разпадащия се хотел "Маджестик", но и на Британската империя. Книгата се отличава с особения си стил, в който към реални исторически събития се поглежда с ирония и мрачен хумор. Именно това умение на Фарел да подправя трагичните обстоятелства с комични нотки го превръща в умел разказвач, чийто текст живее пълнокръвно десетилетия след публикуването си.
В центъра на историята е майор Брендан Арчър - оцелял от Първата световна война, който заминава за Ирландия, за да разбере дали е сгоден за Анджела Спенсър, чието семейство притежава някога славния и величествен хотел "Маджестик". Пристигайки в Килналах обаче той установява, че годеницата му е странно променена, хотелът - западнал, а стотиците му стаи тънат в разруха. И докато в сърцето на Арчър се пораждат вълнения от назряващо любовно чувство към красивата Сара Девлин, Британската империя се тресе под напора на бунтове, а Ирландия е на прага на гражданска война.
Романът "Вълнения" се фокусира върху борбата на Ирландия за независимост, но книгата надхвърля историческия жанр и се прославя най-вече с изключителния стил на автора си. През 2008 г. писателят Салман Рушди заявява, че ако не беше починал толкова млад, Фарел би бил сред водещите англоезични романисти. През 2010-а пък "Гардиън" нарича "Вълнения" "гениален труд" и я определя като "една от най-добрите книги" от втората половина на XX в.
Пак през 2010 г. "Вълнения" получава "Изгубения Букър", присъден на роман от 1970 г., когато поради промяна в регламента, призът не е връчен. По време на отвореното гласуване творбата на Фарел води със съкрушителна преднина пред опонентите си. Втората книга от неговата "Имперска трилогия" - "Обсадата на Кришнапур", печели "Букър" през 1973 г. и утвърждава мястото, което творчеството на Фарел заема в съвременната класика. От издателство "Кръг" вече работят по превода й и ще я публикуват през 2023-та.
Джеймс Гордън Фарел (1935 - 1979) е роден в Ливърпул в англо-ирландско семейство. Като студент в Оксфорд се разболява от детски паралич, прекарва почти година на легло и здравето му остава завинаги увредено. Заради заболяването се отказва от правото и се прехвърля във френска и испанска филология.
След завършването на университета пътува много, известно време преподава в Париж, обикаля из Испания и Мароко, а от средата на 60-те години се установява в Лондон и се посвещава на писането. Благодарение на успеха на романите си през 1979-а си купува къща в Югозападна Ирландия и се премества да живее там. Няколко месеца по-късно загива при риболов по време на буря.
Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е Dnevnik100. Поръчайте книгата тук.
Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от "Вълнения" на Дж. Г. Фарел
През лятото на 1919 година, малко преди големия па­рад на победата по "Уайтхол", майорът бе изписан от болницата и замина за Ирландия да предяви претенци­ите си за ръката на Анджела Спенсър. Най-малкото до­пускаше, че може да се стигне до предявяване на подоб­ни претенции. Въпреки че нищо не беше решено оконча­телно.
Майорът се бе запознал с Анджела по време на домаш­ния си отпуск през 1916 година в Брайтън, където тя гостуваше на роднини. Спомените му от онези някол­ко дни бяха доста смътни, тъй като умът му още беше замаян от непрестанния оглушителен грохот на оръ­дията, предшествал и последвал кратката им среща. Двамата не бяха съвсем на себе си - понесена от всеоб­щата патриотична вълна, Анджела навярно смяташе, че и тя трябва да има нещо свое, което може да загуби, а майорът, че и той трябва да има поне една причина да оцелее в окопите.
Помнеше уверенията си, че ще се върне при нея, но почти нищо повече. Всъщност един­ственият му ясен спомен беше как се сбогуваха на едно следобедно соаре в хотел в Брайтън. Докато се целува­ха зад прикритието на листака, майорът бе протегнал ръка да запази равновесие и дланта му се набучи на няка­къв кактус, поради което прощалните му думи не бяха съвсем искрени. Беше му коствало огромно усилие да се сдържи и с радост се бе разделил с нея. Навярно обаче потиснатата болка бе оставила превратна представа за бушуващите в гърдите му чувства.
Макар да беше сигурен, че така и не се бе стигнало до предложение за брак през няколкото дни, в които се бяха срещали с Анджела, нямаше никакво съмнение, че двамата са сгодени, и тази му увереност се подхран­ваше от обстоятелството, че още от самото начало тя подписваше писмата си със: "с обич, твоя годеница Анджела". В началото това го беше изненадало. Само че в изпълнения с мириса на смъртта окоп, в който той пишеше отговорите си на светлината на мъждукаща свещ, щеше да е безкрайно дребнаво и невъзпитано да се заяжда за едни такива чисто обществени условности.
Анджела не я биваше много в писането. В писмата ù не можеше да се открие и следа от чувствата, зародили се между тях по време на отпуска му през 1916 година. Тя използваше няколко установени фрази като "С всеки изминал ден ми липсваш все повече и повече" и "Моля се да се завърнеш жив и здрав, Брендан", които повта­ряше във всяко писмо, придружени от съвсем прозаич­ни описания на домашните дела: купуването на поли за близначките в "Суицър" в Дъблин например или монти­рането на генератор "Ду Мор" за електрическо освет­ление, първия по рода си в Ирландия, който, сигурни били, щял да върне блясъка и славата на "Маджестик".
На практика по този начин всеки съкровен изблик, вся­ко чувство биваха заглушени. Майорът обаче нямаше нищо против. Той гледаше подозрително на чувства­та и от малък имаше пиетет към фактите, които на­последък като че ли се губеха в поразтърсеното му съз­нание (бяха го задържали в болницата, тъй като дълго не можеше да се възстанови след преживяното на фрон­та).
Така че като цяло на него му беше приятно да нау­чи размера и цвета на новите поли на близначките или имената, породата, възрастта и здравословното състояние на многото кучета на Едуард Спенсър. Покрай това научи и немалко за приятелите и познатите на Анджела в Килналах, макар че понякога заради изневеряващата му памет цели планини от информация изчез­ваха за известно време и после пак се появяваха някъде другаде като онези прословути вулканични острови в южните морета, за които пишеха вестниците.
След като в продължение на няколко месеца бе по­лучавал писма от нея всяка седмица, майорът разви забележително умение да извлича съдържащата се в тях нова информация, а понякога даже и да надниква в дълбините отвъд нея, където от време на време се спотайваше като щука бледа сянка на емоция. Напри­мер отново се изброяваха кучетата на Едуард: Роувър, Тоби, Фриц, Хейг, Джаф, Малчо, Бран, Флаш, Лади, Фош и Коли. Къде обаче беше Спот, питаше се той. Къде си, Спот?
Защо те няма на вечерната проверка? И тогава си припомняше, в еднаква мяра развеселен и притеснен, че в едно от предишните писма бяха извикали ветери­наря, тъй като Спот бил "леко оклюмал", но ветерина­рят заявил, че "не е нищо сериозно". Ето така, конче по конче, майорът бродираше пъстроцветния гоблен на живота на Анжела в "Маджестик". Не след дълго вече познаваше хотела толкова добре, че когато пристигна там в началото на юли, имаше чувството, че едва ли не се прибира у дома. Което беше добре дошло, тъй като в онзи момент, като се изключеше една възрастна леля в Бейзуотър, майорът вече нямаше други близки.
Именно при тази леля бе отишъл, след като го из­писаха от болницата. Тя беше скромна и мила стари­ца и майорът, който бе израснал в дома ù, беше много привързан към нея. Леля му го прегърна здраво и се раз­плака, смаяна от промяната в него, колко е слаб и блед, само че я беше страх да каже нещо, боеше се да не го за­сегне. Бе поканила няколко приятелки на чай да го при­ветстват у дома, явно смяташе, че при завръщането си от фронта един млад мъж заслужава по-празнично посрещане, отколкото може да предложи една самот­на старица.
Като видя, че къщата е пълна с гостенки с чаши с чай в ръце, в първия момент майорът като че ли се ядоса, но след това, за голямо облекчение на възраст­ната жена, се поразведри и стана приказлив, разгова­ряше приповдигнато с всички, подаваше насам-натам подносите със сладкиши и сандвичи и често избухваше в смях. Гостите, първоначално сепнати от неговото веселие, бързо бяха очаровани и известно време всич­ко вървеше прекрасно.
В един момент обаче майорът изчезна от погледа ù и след като обиколи цялата къща да го търси, накрая тя го откри седнал сам в една от неизползваните стаи. В очите му се четеше някакво изтощение и огорчение, които не ги беше имало преди. Но какво би могъл да очаква човек, помисли си тя. Той навярно бе преживял страхотии, които една кротка старица (като нея) не би могла и да си представи. Поне беше жив, слава богу, и щеше да се оправи. Тя тактично се оттегли и го остави насаме с мислите му. Не след дълго той се върна при гостите в салона, изглеждаше отново в добро настроение, а от онзи пристъп на тер­зания сред смълчаните, покрити с чаршаф мебели няма­ше и следа.
Разбира се, майорът си даваше сметка, че безпокои леля си със странното си държание. Яд го беше на самия себе си, само че колкото и да се стараеше, още доста време не се забелязваше подобрение. Когато един друг път тя покани няколко млади дами на чай с надеждата да го поразсее, всички бяха смаяни от настървението, с което погледът му обикаляше по главите, краката, ръцете им. Колко здрави и солидни изглеждат, мислеше си майорът, а с каква лекота се откъсват от тялото! И чаят в чашата му нагарчаше като жлъчка.
И още нещо тревожеше леля му: той отказваше да посети предишните си приятели. Компанията на ста­рите другари му беше опротивяла. Сега майорът нами­раше спокойствие единствено сред непознати, заради което мисълта да посети "годеницата си" му се стру­ваше още по-привлекателна. Вярно, при заминаването си за Ирландия беше малко като на тръни. Щеше да се озове сред чужди хора, които никога не бе виждал.
Ами ако Анджела се окажеше непоносима и въпреки това настоеше да се оженят? Освен това нервите му бяха поразклатени. Ами ако близките ù бяха противни? От друга страна, как да се притесняваш от хора, за които много добре знаеш какво точно им е правил зъболека­рят, да речем, откъде си купуват горните дрехи (Ан­джела деликатно беше пропуснала да спомене бельото) и още много други неща.