През лятото на 1919 година, малко преди големия па­рад на победата по "Уайтхол", майорът бе изписан от болницата и замина за Ирландия да предяви претенци­ите си за ръката на Анджела Спенсър. Най-малкото до­пускаше, че може да се стигне до предявяване на подоб­ни претенции. Въпреки че нищо не беше решено оконча­телно.

Майорът се бе запознал с Анджела по време на домаш­ния си отпуск през 1916 година в Брайтън, където тя гостуваше на роднини. Спомените му от онези някол­ко дни бяха доста смътни, тъй като умът му още беше замаян от непрестанния оглушителен грохот на оръ­дията, предшествал и последвал кратката им среща. Двамата не бяха съвсем на себе си - понесена от всеоб­щата патриотична вълна, Анджела навярно смяташе, че и тя трябва да има нещо свое, което може да загуби, а майорът, че и той трябва да има поне една причина да оцелее в окопите.

Помнеше уверенията си, че ще се върне при нея, но почти нищо повече. Всъщност един­ственият му ясен спомен беше как се сбогуваха на едно следобедно соаре в хотел в Брайтън. Докато се целува­ха зад прикритието на листака, майорът бе протегнал ръка да запази равновесие и дланта му се набучи на няка­къв кактус, поради което прощалните му думи не бяха съвсем искрени. Беше му коствало огромно усилие да се сдържи и с радост се бе разделил с нея. Навярно обаче потиснатата болка бе оставила превратна представа за бушуващите в гърдите му чувства.

Макар да беше сигурен, че така и не се бе стигнало до предложение за брак през няколкото дни, в които се бяха срещали с Анджела, нямаше никакво съмнение, че двамата са сгодени, и тази му увереност се подхран­ваше от обстоятелството, че още от самото начало тя подписваше писмата си със: "с обич, твоя годеница Анджела". В началото това го беше изненадало. Само че в изпълнения с мириса на смъртта окоп, в който той пишеше отговорите си на светлината на мъждукаща свещ, щеше да е безкрайно дребнаво и невъзпитано да се заяжда за едни такива чисто обществени условности.

Анджела не я биваше много в писането. В писмата ù не можеше да се открие и следа от чувствата, зародили се между тях по време на отпуска му през 1916 година. Тя използваше няколко установени фрази като "С всеки изминал ден ми липсваш все повече и повече" и "Моля се да се завърнеш жив и здрав, Брендан", които повта­ряше във всяко писмо, придружени от съвсем прозаич­ни описания на домашните дела: купуването на поли за близначките в "Суицър" в Дъблин например или монти­рането на генератор "Ду Мор" за електрическо освет­ление, първия по рода си в Ирландия, който, сигурни били, щял да върне блясъка и славата на "Маджестик".

На практика по този начин всеки съкровен изблик, вся­ко чувство биваха заглушени. Майорът обаче нямаше нищо против. Той гледаше подозрително на чувства­та и от малък имаше пиетет към фактите, които на­последък като че ли се губеха в поразтърсеното му съз­нание (бяха го задържали в болницата, тъй като дълго не можеше да се възстанови след преживяното на фрон­та).

Така че като цяло на него му беше приятно да нау­чи размера и цвета на новите поли на близначките или имената, породата, възрастта и здравословното състояние на многото кучета на Едуард Спенсър. Покрай това научи и немалко за приятелите и познатите на Анджела в Килналах, макар че понякога заради изневеряващата му памет цели планини от информация изчез­ваха за известно време и после пак се появяваха някъде другаде като онези прословути вулканични острови в южните морета, за които пишеха вестниците.

След като в продължение на няколко месеца бе по­лучавал писма от нея всяка седмица, майорът разви забележително умение да извлича съдържащата се в тях нова информация, а понякога даже и да надниква в дълбините отвъд нея, където от време на време се спотайваше като щука бледа сянка на емоция. Напри­мер отново се изброяваха кучетата на Едуард: Роувър, Тоби, Фриц, Хейг, Джаф, Малчо, Бран, Флаш, Лади, Фош и Коли. Къде обаче беше Спот, питаше се той. Къде си, Спот?

Защо те няма на вечерната проверка? И тогава си припомняше, в еднаква мяра развеселен и притеснен, че в едно от предишните писма бяха извикали ветери­наря, тъй като Спот бил "леко оклюмал", но ветерина­рят заявил, че "не е нищо сериозно". Ето така, конче по конче, майорът бродираше пъстроцветния гоблен на живота на Анжела в "Маджестик". Не след дълго вече познаваше хотела толкова добре, че когато пристигна там в началото на юли, имаше чувството, че едва ли не се прибира у дома. Което беше добре дошло, тъй като в онзи момент, като се изключеше една възрастна леля в Бейзуотър, майорът вече нямаше други близки.

Именно при тази леля бе отишъл, след като го из­писаха от болницата. Тя беше скромна и мила стари­ца и майорът, който бе израснал в дома ù, беше много привързан към нея. Леля му го прегърна здраво и се раз­плака, смаяна от промяната в него, колко е слаб и блед, само че я беше страх да каже нещо, боеше се да не го за­сегне. Бе поканила няколко приятелки на чай да го при­ветстват у дома, явно смяташе, че при завръщането си от фронта един млад мъж заслужава по-празнично посрещане, отколкото може да предложи една самот­на старица.

Като видя, че къщата е пълна с гостенки с чаши с чай в ръце, в първия момент майорът като че ли се ядоса, но след това, за голямо облекчение на възраст­ната жена, се поразведри и стана приказлив, разгова­ряше приповдигнато с всички, подаваше насам-натам подносите със сладкиши и сандвичи и често избухваше в смях. Гостите, първоначално сепнати от неговото веселие, бързо бяха очаровани и известно време всич­ко вървеше прекрасно.

В един момент обаче майорът изчезна от погледа ù и след като обиколи цялата къща да го търси, накрая тя го откри седнал сам в една от неизползваните стаи. В очите му се четеше някакво изтощение и огорчение, които не ги беше имало преди. Но какво би могъл да очаква човек, помисли си тя. Той навярно бе преживял страхотии, които една кротка старица (като нея) не би могла и да си представи. Поне беше жив, слава богу, и щеше да се оправи. Тя тактично се оттегли и го остави насаме с мислите му. Не след дълго той се върна при гостите в салона, изглеждаше отново в добро настроение, а от онзи пристъп на тер­зания сред смълчаните, покрити с чаршаф мебели няма­ше и следа.

Разбира се, майорът си даваше сметка, че безпокои леля си със странното си държание. Яд го беше на самия себе си, само че колкото и да се стараеше, още доста време не се забелязваше подобрение. Когато един друг път тя покани няколко млади дами на чай с надеждата да го поразсее, всички бяха смаяни от настървението, с което погледът му обикаляше по главите, краката, ръцете им. Колко здрави и солидни изглеждат, мислеше си майорът, а с каква лекота се откъсват от тялото! И чаят в чашата му нагарчаше като жлъчка.

И още нещо тревожеше леля му: той отказваше да посети предишните си приятели. Компанията на ста­рите другари му беше опротивяла. Сега майорът нами­раше спокойствие единствено сред непознати, заради което мисълта да посети "годеницата си" му се стру­ваше още по-привлекателна. Вярно, при заминаването си за Ирландия беше малко като на тръни. Щеше да се озове сред чужди хора, които никога не бе виждал.

Ами ако Анджела се окажеше непоносима и въпреки това настоеше да се оженят? Освен това нервите му бяха поразклатени. Ами ако близките ù бяха противни? От друга страна, как да се притесняваш от хора, за които много добре знаеш какво точно им е правил зъболека­рят, да речем, откъде си купуват горните дрехи (Ан­джела деликатно беше пропуснала да спомене бельото) и още много други неща.