Преди две седмици Ейб Московиц падна мъртъв от инфаркт и се прероди като омар. Уловен край брега на Мейн, той беше транс­портиран до Манхатън и пуснат в аквариум в скъпарски рибен ресторант в Горен Ийст Сайд. В аквариума имаше още няколко омара, единият от които го позна.

- Ейб, ти ли си? - попита съществото и навири пипалата си.

- Кой е? Кой ми говори? - отвърна Моско­виц, все още замаян от мистичното сътре­сение на аутопсията, превърнала го в рако­образно.

- Аз съм. Мо Силвърман - отговори другият омар.

- О, боже мой! - изпъшка Московиц, кога­то разпозна гласа на стария си партньор на джин руми. - Какво става?

- Преродени сме - обясни Мо. - Като два омара, по килограм.

- Омари? Това ли заслужих, след като во­дих праведен живот? Аквариум на Трето авеню?

- Неведоми са пътищата Божии - обясни Мо Силвърман. - Вземи например Фил Пин­чук. Той се килна от аневризма, а сега е хам­стер. По цял ден препуска в онова колело. Го­дини наред беше професор в "Йейл". Мисълта ми е, че колелото започна да му харесва. Тича ли, тича, не стига никъде, но се усмихва.

Марковиц никак не харесваше своето ново състояние. Как може почтен гражданин като него, зъболекар, истински менш[1], който за­служава да се прероди като реещ се орел или пък сгушен в скута на някоя секси светска госпожица, която да гали козината му, да се върне така позорно, под формата на основно ястие? Горчивата съдба му бе отредила да е вкусен, да бъде "Специалитетът на деня" заедно с печен картоф и десерт.

Това доведе до дискусия между двата омара върху мисте­риите на битието, религията и колко непо­стоянна явно е вселената, щом човек като Сол Дрейзин, техен познат шлемил[2], който имаше фирма за кетъринг, почина от удар и се върна като расов жребец, който забреме­нява сладки малки кобилки срещу сериозно за­плащане. Изпълнен със самосъжаление и гняв, Московиц заплува из аквариума, неспособен да възприеме достойното за Буда примире­ние на Силвърман пред перспективата да бъде сервиран като "Омар Термидор".

И в този момент кой влиза в ресторанта и сяда на близка маса? Самият Бърни Мейдоф. Ако досега Московиц беше разстроен и гне­вен, сега направо ахна, а опашката му започна да пляска във водата като извънбордов двигател.

- Не мога да повярвам! - изригна той и за­лепи малките си черни зъркели за стъклена­та стена. - Този гониф[3], който трябва да е в затвора, да чука камъни, да прави регистра­ционни табели за автомобили, някак се е из­мъкнал от домашния арест в апартамента си и се гощава с морска вечеря.

- Виж колко дрънкулки има по безсмъртна­та му любима - каза Мо, загледан в пръсте­ните и гривните на госпожа М.

Московиц преглътна киселините, надиг­нали се от стомаха - изглежда, рефлуксът го бе последвал от предишния живот.

- Той е причината да съм тук - изсъска, до­каран до ядно треперене.

- И още как - съгласи се Мо Силвърман. - Играех голф с него във Флорида. Ако не гле­даш, мести топката с крак, уж случайно.

- Всеки месец ми пращаше извлечения - не­доволстваше Московиц. - Знаех си, че числа­та изглеждат твърде добре, за да са кашер, а когато се пошегувах и му казах, че тая ра­бота ми прилича на пирамида, той се задави с кугела[4] си. Трябваше да му приложа метода на Хаймлих, за да не се задуши. Накрая, след целия онзи богат живот, се оказа, че той е измамник и цялото ми състояние е трохи. Послепис. Инфарктът на миокарда ми беше толкова мощен, че беше регистриран от океанографската лаборатория в Токио.

---

[1] Почтен, отговорен човек (идиш). - Бел. прев.