Оказва се, че имам в своята библиотека всичките 12 книги на Пол Остър, преведени на български и издадени от "Колибри". Тези дни посегнах към последната в списъка - "Изобретяване на самотата": отлагах прочита, защото знаех, че става дума за отношенията баща-син, за току-що починалия баща и спомените на неговия син. Моята майка почина през април и не бях сигурна дали "Изобретяване на самотата" няма да ме върне към усещането, че съм сдъвкана от съдбата и някак нехайно изхвърлена в пустошта на дните. Ала не - големият автор не въздейства така, не потиска, не унижава читателя. Големият автор чрез чудото на своя талант прави така, че да ти се живее. А Пол Остър е голям писател.

За своите 75 години той е сътворил поне 15 първокласни романа, създал е пет киносценария, публикувал е седем поетически сборника и е издал свои преводи от френски (предимно на поети сюрреалисти - Елюар, Бретон, Супо). Със същата колосална работоспособност може да се похвали Стивън Кинг, разбира се. Или техниятвръстник Питър Акройд: автор на над 20 крайно увлекателни романа, на висококласна документална проза, детска литература, а също така на киносценарии.

Пол Остър е подобен творец.

Първата книга на Остър, която случайно попадна в ръцете ми през 2002 г. по време на 9-часов полет, бе издадената току-що "Книга на илюзиите". Издателството бе "Фабер и Фабер" (а откакто през 1925 г. Т. С. Елиът поема ръководството на издателската къща, та до днес публикуваното от "Фабер и Фабер" винаги ме интересува и се старая да следя новите книги). В романа се разказва за професор Зимер, който по свои си причини е омагьосан от филмите на никому неизвестния режисьор Хектор Ман. Увлечението му е толкова силно, че прекосява надлъж и шир Америка, търсейки материали за мистериозния Ман.

На мен ми се беше случило нещо подобно (няколко години преди да прочета романа на Пол Остър): бях гледала в домашния кинотеатър на петербургски приятели филма на някой си Михаил Рал - 20-минутния "Усмивката" (по разказ на Рей Бредбъри). Така ме увлече заснетото, че реших да намеря още филми на Рал и тръгнах да обикалям напред-назад Русия, събирайки сведения за този крайно загадъчен режисьор.

Днес, представям си, е лесно: можеш да намериш всичко в интернет (или поне посоки, по които да поемеш). А тогава, в самия край на 90-те - не. Някой нещо чул, втори знае трети, дето познава четвърти... Михаил Рал, разбрах аз, е актьор, който изведнъж изоставя театъра (тази история той вмъква в три от своите киноновели) и започва да се занимава с любителско снимане. В Саратов се съхраняват онези творби, които филмира по поръчка на тамошната студия - това е единствено документалистика. Игралните му новели откривах с огромно усилие: те са с лошо качество, разпръснати по частни домове...

Пътувах десетки километри в търсене на парчета от пъзела, наречен "режисьорът Михаил Рал". Прилагам тук (като линк) този първи филм - "Усмивката", от който започна моето приключение, описано години по-късно от Пол Остър.

Днес, когато пиша тези редове, е особено важен цитатът от фантаста Бредбъри, с който започва "Усмивката" на Рал: "Някога ние ще изобретим най-големия в историята екскаватор, ще изкопаем най-дълбоката яма и завинаги ще заровим там войната". Усмивката - това е, разбира се, разказ и за Мона Лиза; и за смъртта; и за отвъд.

Все си мисля, че някой ден ще напиша на Пол Остър писмо и ще му разкажа за Рал и ще му покажа своя "Рал-архив". Ще му разкажа, че първо се е случила моята история, а после той я е записал - ей така ще започна, мислих си. Докато не прочетох "Изобретяване на самотата": тук той първо описва своята история, сетне аз я изживявам.