Втора книга от френския журналист Бернар Льоконт излиза на български, съобщи издателство "Кръг". Това е историческото проучване "КГБ. Истинската история на съветските тайни служби". Миналата година "Кръг" публикува "Тайните на Кремъл: От Распутин до Путин". И двете книги на Бернар Льоконт са преведени от Гриша Атанасов.

В "КГБ. Истинската история на съветските тайни служби" френският автор детайлно разказва за войната на тихия фронт не само в Русия, но и в чужбина, за невидимото влияние на съветските тайни служби в световната история, за дълбочината на проникването им в демократичния свят. Бернар Льоконт разкрива и механизмите, по които функционира тази истинска държава в държавата. Специално внимание е отделено на комунистическите лидери Дзержински, Ягода, Ежов, Берия, но които са само част от главните герои на кървавата машина за репресии.

След смъртта на Ленин през 1924 г. ГПУ преживява няколко години на несигурност: бившата ЧК от първия ден е била политически инструмент в ръцете на лидера на революцията. Ако приемствеността беше различна, ако Бухарин или Зиновиев бяха наследили властта, няма съмнение, че политическата полиция щеше да се превърне в администрация почти като всяка друга, а не в държава в държавата, която може да нарушава всички закони и която плаши всички. Но битката за наследството е спечелена от Сталин. И не след дълго грузинецът успява да подчини ГПУ на собствените си стремежи.

За Ленин съветската власт е "обсадена крепост": основната опасност идва отвън. "Контрареволюцията" са както капиталистическите сили като Франция и Англия, така и "белите" армии, монархистите, буржоазията, свещениците, есерите, меншевиките... Малко преди смъртта си, през есента на 1922 г., Ленин все още иска от Дзержински и неговия заместник Уншлихт с писмо да изгонят стотици интелектуалци, писатели и учители с мнения, враждебни на неговите! По времето на Сталин приоритетите се преобръщат, за да бъде открит основният враг в самата крепост, т.е. в съветската власт: в рамките на няколко години ГПУ е накарана да издирва "предатели" и "злодеи" в самата Комунистическа партия, в редиците на Червената армия и дори... в кабинетите на ГПУ.

Политическата полиция за първи път е насочена към подчиняването на селото, когато през 1929 г. Сталин изисква "ликвидирането на кулаците като класа" - целта е да се депортират около 10 млн. селяни manu militari в строящи се колхози, обикновено далеч от домовете им.

Тази насилствена колективизация води до толкова тежък глад през 1932-33 г., че отнема живота на около 7 млн. души, най-вече в Украйна, която е толкова плодородна, че някога е била наричана "житницата на Европа". По този повод ГПУ наследява неочаквана тема, тъй като тя е непозната в Наказателния кодекс: репресията на престъплението канибализъм!

По това време ГПУ усъвършенства техниките си за пропаганда и дезинформация, като използва няколко специализирани организации - като пресслужбата на Министерството на външните работи, официалната агенция "Интурист" и Общоруското дружество за културни връзки с чужбина - за организиране на пропагандни пътувания с цел да се подобри имиджът на СССР на Запад. Тази дейност, известна като агитпроп, се превръща в специалност на ГПУ, НКВД, а след войната - на КГБ.

Колко престижни гости или любопитни посетители - от френския лидер на радикалната партия Едуар Ерио до английския драматург Джордж Бърнард Шоу, от известния американски журналист Уолтър Дюранти до френския пацифист Ромен Ролан - след като пребивават в СССР точно по онова ужасно време, разказват безгрижно, че всички тези "слухове" за глад са неоснователни, тъй като през целия си престой са пирували в пролетарски хотели, претъпкани с храна!

Винаги е изненадващо да се препрочитат текстовете, написани от онези пътешественици, които Ленин някога е нарекъл "полезни идиоти", като тези на британския писател Хърбърт Джордж Уелс, останал поразен от срещата си със Сталин на 23 юли 1934 г.:

Пропагандата, дезинформацията, външният и вътрешният шпионаж, ловът на диверсанти, депортирането на противници от всякакъв характер, но най-вече масовото ликвидиране на безбройните "вътрешни врагове", за които се обещава, че ще бъдат изобличени, арестувани, съдени, осъдени и разстреляни или в най-добрия случай изпратени в лагери с ужасяващи условия на живот: терорът няма да намалее при Сталин, напротив. Но за да изпълни новите си задачи, ГПУ се нуждае от ново поколение чекисти, които при Ежов или Берия няма да приличат по нищо на онези при Дзержински...

Феликс Дзержински, безспорен ръководител на НКВД и ГПУ, умира в Москва на 20 юли 1926 г. Току-що е излязъл от наситено със събития заседание на Централния комитет на партията, когато е покосен от сърдечен удар. Емоцията, предизвикана в Политбюро от тази жестока смърт, тежестта на ГПУ във висшите етажи на властта и ленинският мит за революционна борба докрай превръщат Дзержински в герой на режима, чиято памет ще живее през всички възходи и падения в историята на комунизма - от сталинския терор до перестройката.

Когато през август 1991 г. Борис Елцин забранява Комунистическата партия на СССР, грандиозното събаряне на голямата статуя на Дзержински на площад "Лубянка" обявява и символизира няколко месеца по-рано края на съветския режим. "Железният Феликс", както го наричат, е твърд болшевик. Войник монах. Герой от черен роман.

Преди Октомврийската революция този син на полски аристократи, приел марксизма, прекарва единадесет години в царските затвори, от които бяга няколко пъти.

Неуморен активист, в младежките си години той води кампания за социалистите, а по-късно и за болшевиките. Запознава се с Ленин през 1906 г. в Стокхолм по време на Четвъртия конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия.

Поставен начело на Военно-революционния комитет (ВРК) на Петроградския съвет - работническата милиция, която се бори за идването на Ленин на власт, на 25 октомври 1917 г., той показва твърдата си решимост да постигне успеха на мечтаната от него революция на всяка цена. Както видяхме, именно на този безкомпромисен Фукие-Тенвил Ленин поверява през декември 1917 г. създаването и ръководството на "въоръжения юмрук" на болшевишката революция - ЧК.

Безмилостен, непримирим, неподкупен, Дзержински ръководи ЧК, а след това и ГПУ като непоколебим борец, който отказва да приеме всякакви привилегии, води почти аскетичен живот и не се притеснява от никакви престъпления. Революционерът Виктор Серж го описва по следния начин: "Образцов идеалист, неумолим рицар, с изпит профил на инквизитор, голямо чело, костелив нос, козя брадичка, уморен, но твърд поглед ". От своя страна поетът Маяковски не се поколебава да напише хвалебствените си слова:

Но все пак най-добре можем да разберем странната личност на този необикновен апаратчик от собствените му думи в едно писмо, изпратено до съпругата му от московския му кабинет през май 1918 г.:

Дзержински е работохолик, фанатичен революционер и истински светски светец в очите на съратниците. Никой не се учудва, когато след реформата на ЧК през февруари 1922 г. той наследява ръководството на ГПУ. Ако трябва да се посочат тримата главни водачи на младия СССР, името на Дзержински естествено би се вписало редом с имената на Ленин и Троцки - много преди тези на Зиновиев, Бухарин, Каменев и Сталин.