- Тамара, въжето

Показвам ѝ, че въжето е свършило и сега е неин ред да повтори онова, което досега бях правил, тоест да спре и да ме осигурява. Гледам я, докато прави протриващ възел и го прикрепя към карабинера, закачен за катерачната ѝ седалка. Всичко върви нормално. И двамата сме все още със снегоходките. Тамара обира последните няколко метра въже и сега мога да се движа към нея и да премина цепнатината.

Готови сме. Дори не съм направил цяла крачка, когато изведнъж усещам пропаст, която се отваря под краката ми. Само преди миг те стояха върху снега, а сега под снегоходките се отвори огромна цепнатина. Първо тялото ми потъва, а след това започва да пропадам.

Не крещя, не се отчайвам. Спокоен съм: падам, но сега ще спра. Не бива да се страхувам, защото съм свързан с Тамара. Въжето е напълно опънато. Знам го със сигурност, защото току-що аз ѝ го подадох. Няма достатъчно свободно въже, за да се страхувам, че може да пропадна на повече от няколко метра и да се нараня или да заседна в недрата на цепнатината.

Нещо обаче не е както трябва. Вместо да спра, пропадам все повече. Отскачам и си удрям краката в първата издатина вътре в цепнатината. Ударът е толкова силен, че се преобръщам с главата надолу. Инстинктивно хващам въжето, както бих направил, ако падна, докато се катеря, и отново очаквам да спра. Но пропадам, пропадам бързо и си удрям гърба и част от главата в ледена издатина във вътрешността. За щастие, раницата омекотява иначе фаталния удар. Минали са само няколко секунди, но продължавам да се питам какво се случва, защо все още не съм спрял, защо около мен е пълен мрак. Питам се дали въжето не се е скъсало. През ума ми минават само мисли, свързани с оцеляването ми - бързи и светкавични, но същевременно и безкрайни като цепнатината, която става все по-дълбока. Темпото ми продължава да се ускорява. Удрям се веднъж, а след това и втори път в стените. Цепнатината става все по-тясна и най-накрая чувствам как скоростта ми на падане намалява, но не рязко. Забавям още повече и после спирам. Все още съм с главата надолу и с крайчеца на окото си виждам далечна светлинка. Знам, че съм на 25 метра дълбочина, защото това е дължината на въжето, което използвам. Не изпитвам облекчение, нито спокойствие. Чувствам се така, сякаш съм се хвърлил от седмия етаж. Трябва да измисля решение. Дори и след това кратко спиране чувствам как отново тръгвам надолу. Съдейки по виковете на Тамара, знам, че тя се опитва с всички сили да спре падането ми към смъртта. Нямам представа какво се е случило, но явно съм я повлякъл след себе си в цепнатината. Не знам дали си мисля, че това е краят, нямам време да го направя. Знам, че трябва възможно най-бързо да измисля начин да ѝ помогна и така да спася и самия себе си.

Крясъците ѝ стигат и тук долу, в тази бездна. Това са викове на отчаяние, мъка и ужасяваща болка. Започвам да си мисля, че докато Тамара е правила осигуряването, нещо се е объркало. Може би въжето не се е прикачило добре към карабинера, защото тя го е държала в ръка. Предполагам, че се е усукало около ръката ѝ като примка и тя е полетяла и се е спряла на ръба на цепнатината. Сега е на крачка от пропастта и се бори с всички сили, опитва се да се задържи с ръцете, лактите и обувките си, върху които носи снегоходките. И двамата крещим, но тя дори и не подозира в какво състояние съм. Не знае, че не съм достигнал дъното, че пропадам с главата надолу и че под мен има още няколко десетки метра празнина и мрак. Усещам бездната със сетивата си, но също така, когато се движа, отчупвам парчета лед, които минават покрай мен и падат, без да успея да чуя, че са стигнали до долу - просто падат в този мрак в пълна тишина. Тамара крещи ужасена.

- Срежи въжето, срежи въжето - чувам, че вика.

За момент ми минава през ума, че иска да спаси само себе си, но после осъзнавам - тя не знае, че нямам опора, а съм увиснал на седеммилиметровото подвижно въже, което ни свързва.

И аз крещя. Питам я защо ме е оставила да пропадна толкова много, което е глупаво от моя страна, но веднага след това я моля да удържи, да не ме пуска, защото под мен няма нищо.

- Не ме пускай, не ме пускай