За първи на български са преведени автобиографичните есета на Вирджиния Улф, съобщи издателство "Кръг". Сборникът "Мигове от живота" излезе след като литературния свят отбеляза на 25 януари 141 години от рождението на английската писателка.

Петте мемоарни текста са преведени от Иглика Василева, която е автор на предговора на "Мигове от живота". В него тя отбелязва: "Както в романите, така и тук Улф гледа на личността като на вечно подвластна на невидими сили - някои връхлитат ненадейно, други, едва появили се, изчезват, но всичко е в непрекъснато движение, дори миналото не е статично, а обект на промени според съзнанието, което го възкресява".

Сборникът съдържа пет части. "Спомени" и "Щрихи от миналото" са посветени на ранните й години. Първата част Улф пише през 1907-а, когато е само на 21 години. Замисля я като биография на сестра си Ванеса, но тя се оказва по-скоро разказ за общото им детство и младежки години. Ключовата част "Щрихи от миналото" е създавана с прекъсвания в края на кариерата на Улф, докато тя си почива от изтощителната работа върху биографията на своя приятел Роджър Фрай, но и силно потисната поради надвисналата заплаха от предстоящата Втора световна война.

Следват още три части - "Хайд парк Гейт 22", "Старият Блумсбъри" и "Сноб ли съм?", писани между 1920 и 1936 г. специално за така наречения "Клуб на спомените" - група близки приятели, които се събират и си говорят за миналото с обещанието, че ще бъдат максимално честни.

Герои в тези автобиографични бележки са и много съвременници и знаменитости, които са посещавали родния дом на Улф. Сред тях са политици, икономисти, философи, писатели, поети, художници. Те играят роля в оформянето на младата Вирджиния в изграден творец.

Вирджиния Улф (1882-1941) е ключова фигура в световната литература.Творчеството и е израз на новаторските търсения от 20-те години на ХХ век. Членувала е в известния кръг "Блумсбъри", основан от баща й Лесли Стивън - също уважаван писател. Улф, като лице на модернизма и изявена феминистка в тогавашната консервативна Великобритания, оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма и 30 тома дневници.

ЩРИХИ ОТ МИНАЛОТО

Преди два дни - по-точно в неделя, 16 април 1939 - Неса ми каза, че ако веднага не започна да пиша спомените си, скоро съвсем ще остарея за това. На осемдесет и пет всичко се забравя - виж злополучния случай с лейди Стрейчи . Тъй като ужасно ми беше писнало от биографията на Роджър Фрай , която пишех тогава, реших да прекъсна за две-три сутрини и да нахвърлям някакви щрихи от миналото. Трудностите бяха няколко.

Първо, огромният брой неща, които помня, и второ, съществуващите различни начини за писане на мемоари. Аз, като ненаситен читател на мемоари, знам много различни начини. Но ако реша да ги прегледам и да анализирам техните достойнства и недостатъци, сутрините ми - не можех да си позволя повече от две, най-много три - щяха да свършат. Затова, без дори да помисля какъв начин да избера, абсолютно сигурна, че начинът сам ще се намести, а ако това не стане, едва ли ще има значение, аз започнах: първият спомен Червени и лилави цветя на черен фон - роклята на майка ми; тя седеше във влак или в омнибус, а аз бях в скута ù.

Затова виждах цветята, които носи, съвсем отблизо; и още виждам лилавото, червеното и синьото, така си мисля, на черен фон; трябва да са били анемонии, така предполагам. Сигурно сме пътували към Сейнт Айвс или, по-вероятно, сме се връщали в Лондон, съдейки по вечерната светлина. Но от художествена гледна точка е по-подходящо да предположим, че отиваме в Сейнт Айвс, защото това ще ни отведе до другия ми спомен, който като че ли е моят първи спомен и всъщност е най-важният от всички други. Ако животът имаше основа, върху която да стои, ако е купа, която човек пълни и пълни, и пълни, тогава без съмнение моята купа стои върху този спомен.

Лежа полузаспала, полубудна в леглото в детската стая на Сейнт Айвс. Чувам вълните да се блъскат, едно, две, едно, две, после плисват върху брега и се разбиват, едно, две, едно, две, зад жълтия транспарант. Чувам жълтия транспарант да влачи малкото си жълъдче по пода, когато вятърът го издуха навън. Лежа и слушам този плисък, и виждам тази светлина, и чувствам, почти невъзможно е да съм тук; изпадам в най-чистия възможен екстаз.

Прекарвам часове в опит да опиша това така, както трябва да бъде описано, за да предам чувството, което и досега е още силно в мен. Но ще се проваля (освен ако не ме споходи голям късмет); според мен късмет ще ме споходи единствено ако започна с описанието на самата Вирджиния.

Тук стигам до една от трудностите пред автора на мемоари и до една от причините - а аз съм чела много мемоарни книги - повечето от тях да са неуспешни. Те изпускат човека, на когото са се случили нещата. Причината е, че е много трудно да опишеш което и да е човешко същество. Затова те ти казват: "Ето, това се случи", но не казват как е изглеждал човекът, на когото се е случило. А събитията не означават нищо, ако преди това не знаем на кого са се случили.

Тогава коя съм аз? Аделайн Вирджиния Стивън, втората дъщеря на Лесли и Джулия Принсеп Стивън, родена на 25 януари 1882-ра, потомка на много хора, някои известни, други неизвестни; родена в голямо семейство, с родители не богаташи, но състоятелни, родена в края на деветнайсети век - свят на хора, живо общуващи помежду си, образовани, писмовни, гостоприемни, красноречиви; така че ако искам, бих могла тук да си дам труд и да опиша много неща, свързани не само с моята майка и баща, но и с чичовци и лели, братовчеди и приятели.

Но не знам колко от всичко това или каква част от него ще ме накара да почувствам онова, което усетих в детската стая на Сейнт Айвс. Не знам доколко се различавам от останалите хора. Това е друга трудност пред автора на мемоари. За да опишеш някого достоверно, трябва да имаш база за сравнение; каква бях - умна, глупава, хубава, грозна, страстна, студена?...

Отчасти поради факта, че никога не съм ходила на училище, никога не съм се съревновавала по никакъв начин с деца на моята възраст, никога не съм могла да сравнявам способностите и недостатъците си с тези на други хора. Но разбира се, има една външна причина за силата на това първо впечатление: впечатлението от вълните и жълъда на транспаранта; чувството, както понякога си го описвам сама на себе си, е, че лежа в гроздово зърно и съзерцавам през полупрозрачно жълто було, което се дължи отчасти и на дългите месеци, прекарани в Лондон. Промяната към детската стая беше голяма. Имаше го и дългото пътуване с влак, и вълнението. Спомням си тъмнината, светлините, възбудата, докато се качвах в леглото.