Пролог

В къщата на малкия принц, Итънс Нек, Лонг Айлънд

юли 1942

Моливът "Конде" с графит номер 5 се стрелкаше и драскаше по хартията. Колко обичаше Консуело този звук, que bonito, защото той означаваше, че Тонио най-после отново работи с удоволствие! Тя се приближи до стола му и погледът ѝ се плъзна по множеството моливи с различна дебелина на графита, пръснати върху тъмнозелената кожена подложка на бюрото пред него. Премина през бележника, острилката, кутията с водни бои, четките и се спря на скицника. На килима около кошчето за боклук лежаха многобройни смачкани листове.

Но там, върху най-горния последен лист от скицника, който Тонио довършваше сега, той вече се показваше: малкият приятел с русата рошава коса и червената кърпа около врата - малкият принц! - Una taza de café! - тя постави до пишещата машина "Ремингтън" горещата ароматна напитка, която му беше приготвила долу в кухнята. Тонио се усмихна с благодарност, веднага грабна чашата и лакомо засърба. - Колко хубаво! Знаеш ли, напредвам, но нашият принц някак си все не е завършен напълно.

Още не е готов да полети. - Поклащайки глава, той замислено се загледа в рисунката си. - Така, както изглежда в момента, не мога да го изпратя на пътешествията, които му предстоят. Преди Консуело да добие представа за рисунката, вратата се открехна и Ханибал навря в стаята главата си с набръчкана физиономия и сплескана муцуна, ухили се по кучешки и радостно затупурка на късите си крачета към Тонио.

Той остави чашата с кафе върху последната си скица и се наведе към булдога, за да го потупа така, че малките ушички затрепкаха: - Е, Хани, беше ли вече навън? Още не? Тогава е време, нали? Ханибал опря предните си лапи на коленете му и се опита да го оближе. Със смях Тонио се смъкна от стола на килима и се заборичка с булдога, докато Консуело извика: - Хайде, Хани, отиваме на разходка по плажа. Хани чу "разходка" и се изстреля през вратата, ноктите му зачаткаха по дървените стълби.

Над върховете на дърветата беше небето, толкова синьо и чисто, като че ли по него никога повече нямаше да се появи облаче. А се бяха лутали в силни бури, докато накрая пристигнаха тук. И Консуело знаеше твърде добре, че скоро вятърът ще се усили, защото отвъд малкия рай вилнееха урагани. - Ще се качиш ли пак след разходката? Може заедно да намерим някакво решение как нашият малък главен герой да изглежда завършен и истински. Тонио пак се обърна към бюрото си и започна да си остри молива. - С удоволствие - каза Консуело. Досега той не беше илюстрирал сам нито една от книгите си.

Възможно беше артистичните ѝ заложби да са му от полза, а тя с удоволствие би помогнала на своя авантюрист, на своя господар на въздуха, на своя съпруг от - трябваше да пресметне - от единадесет години. Слезе по стъпалата след Хани. През какви ли не турбуленции преминаха през това време. И тъкмо затова беше още по-хубаво да го вижда всяка сутрин, седнал зад бюрото. Периодът на дивите авантюри най-после беше отминал, защото в началото на своите четиридесет години и двамата вече не се чувстваха толкова млади и самонадеяни.

След самолетните му катастрофи го мъчеха болки в гърба, нарушение на равновесието и шум в ушите. А тя самата е, поддържаше се с плуване и гимнастика, но наскоро се наложи да си вземе очила. Носеше ги, разбира се, само когато беше изключително належащо. В любимото ѝ заведение "Кафе Арнолд" в Манхатън, за щастие, още не ѝ трябваха, за да прочете менюто. Та тя знаеше какво пише там. Любимото заведение. Обзе я колебание. Сега любимо ѝ беше едно местенце на "Кълъмбъс Сайкъл", точно до Сентръл парк. Отвори вратата към верандата и Хани се втурна навън.

А всъщност любимото ѝ заведение беше "Ле дьо Маго" на площад "Сен Жермен де Пре" в сърцето на Париж. Усети как сърцето ѝ заби по-бързо. Кога - да, кога, ако изобщо някога бъде възможно - пак ще седи на терасата на някоя от кръглите мраморни масички, ще пие кафе с мляко и ще наблюдава шляещите се безделници. В момента там се шляеха само немски униформени секретарки, които поддържаха администрацията на окупаторите и си купуваха "Шанел № 5" през обедната почивка, за да ухаят като парижанки.

Или пък отиваха в някоя модна къща и се опитваха да се напъхат в някоя рокля, като че ли това би им осигурило елегантността на парижанките. Тя бързо отхвърли тъжните мисли и свирна на Ханибал, който душеше зад един розов храст. - Ела, Хани! Тръгваме към плажа. Хайде! Човек можеше да избяга от подобни разсъждения, от реалността, от ужаса. Но не можеше да стигне много далече. Дори и тук, на другия континент, в къщата мечта край морето, в която Тонио най-после отново можеше да работи.

По книга, която го изпълваше с въодушевление. По история, която му беше близка, в която искаше да вложи всичко, което беше важно за него. Американските издатели си бяха пожелали коледна приказка за деца. Затова срокът за предаване беше доста кратък. Искаха да получат ръкописа най-късно в края на септември, за да може книгата да бъде налична в книжарниците още преди празника. Огромно напрежение за Тонио, което засега, слава богу, той не допускаше да му повлияе.

Във всеки случай тя беше решила да направи възможно най-приятен престоя му тук, в "Бевин Хаус", в къщата на малкия принц, както я наричаха с усмивка. Защото така може би щеше да го задържи малко по-дълго. Така може би щеше да успее да му попречи да извърши онова, което той неминуемо щеше да стори. Много пъти беше говорил за него. Накрая на затревената морава Ханибал игриво се завъртя, в опит да захапе опашката си от радост, че отиват надолу към плажа.

Между дърветата съвършено спокойната зелена морска вода, напомняща за лагуна, вече проблясваше срещу Консуело. Тя се застави да съсредоточи вниманието си единствено върху пътя, да прави стъпка след стъпка по каменистата пътечка, водеща надолу по склона. Стъпка по стъпка. "Какви криволичещи пътеки ни подготвя животът", помисли си Консуело и чу как Ханибал лае радостно, вече стигнал до плажа.

Днес Тонио пишеше детски книжки по поръчка на американски издатели, а навремето, когато се запознаха, не се очертаваше още нищо подобно. Тогава, в Буенос Айрес, когато Тонио беше пилот за далечни полети към въздушната поща и летеше над патагонската шир, а тя Е, тя беше жена в разцвета си, на която животът вече беше изиграл някои номера...