- Знам ли?... Чета, откакто се помня. Четенето за мене се е превърнало в зависимост - в нещо като опиат. Не мога да си представя живота си без книги.

- Изборът на четиво е една от най-изтънчените наслади за "книжния плъх" и аз ѝ се отдавам изцяло. Обикалям непрекъснато книжарниците. Прекарвам дълго време в тях. Обичам да се ровя из рафтовете, да откривам заглавия, да се колебая, да рискувам. Имам "свои" автори, които чакам да издадат нещо. Появяват се, разбира се, и нови имена, за които своевременно се информирам. Случвало се е и приятел да ми препоръча вече прочетена от него книга. Така че възможностите са много.

- В момента препрочитам "Непосилната лекота на битието" на Милан Кундера. По-скоро - преоткривам я. Някога тя ми въздейства най-вече емоционално. Сега навлизам в дълбините ѝ.

- Сещам за романа на Милен Русков "Възвишение". Той наистина ме впечатли. С оригиналната фабула. С нестандартния си език. С енергията си. Куп склерозирали литературни митове бяха пометени с появата му. Обичам такива книги.

- Ако навикът да се приспиваш с книга е ритуал - чета всяка вечер, докато сънят ме обори. Но други ритуали нямам. Чета по всяко време. Чета където ми падне и колкото ми душа иска. Усетя ли се преситен от книгата, си давам почивка И пак.

- Определено - хартия. Аз съм от поколението, което не можа да свикне с електронните улеснения при четене. Ако книгата не е в ръцете ми, ако не съм я "прегърнал" - не мога да общувам истински с написаното в нея. Дори прелистването на страниците ми действа като поемане на нова глътка въздух.

- Чета пълноценно само на руски. Изчел съм доста книги на този език - и класика, и съвременност... Но от една година вече не мога да чета на руски. Появи се някаква непреодолима вътрешна съпротива. И не успявам да се преборя с нея. Руският език започна да ми навява кошмарни асоциации.

- Всичко. За мене книгите са една друга, по-различна форма на живот. В тях са заложени и емоции, и страсти, и любов, и познание. Литературата дава най-дълбоката представа за човека и неговата природа.

- Минал съм през всички жанрове. Сега чета повече документална проза.

- Преди много години, в класа ми в Троянската гимназия, организирахме новогодишна томбола. Теглиш билетче с името на свой съученик и трябва да му направиш подарък. В томболата участваше и нашия класен ръководител. Той изтегли моето име и ми подари книга със стихотворения на Атанас Далчев. Не бях чувал дотогава за този поет - той не се изучаваше в часовете по литература. Но това, което прочетох, ме възхити. Особено онзи стих " Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца". Този случаен подарък ме срещна с автор, който ми остана любим за цял живот. И ми изгради критерий за поезия, валиден и до днес.

- Серафим на Йордан Йовков.

- Неизброимо много са. И са се променяли през годините.

- Книгите ми са над 6 000 тома. Основната ми библиотека е вкъщи и заема цяла стена - от пода до тавана. Но имам книги и на вилата, и в дома на родителите ми. Започнах да дарявам избрани от тях на всеки, който прояви интерес. Но желаещите са малко.

- "Химия на шегата" на Мишо Вешим. Бих искал и аз да разкажа с такава лекота и самоирония живота си.

- Все по-трудно ме разплакват нови книги. Поне в моите очи, литературата се измени в последно време - стана по-сдържана, по-рационална, дори по-предвидима. Преди десетина години прочетох "Рапорт пред Ел Греко" на Казандзакис. Ето, тази книга ме развълнува до сълзи. Предизвика в мен катарзис. Но тя не е нова, писана е преди повече от половин век.

- Забравям бързо книгите, които са ме разочаровали.

- Уви, историята на моя живот мога да напиша само аз. Но не виждам смисъл да го правя.

- Може би "Път към ада, покрит с добри намерения".

- "Кървава песен" отговаря и на този въпрос. Но не ми е неудобно. Разбирането ми за класика се промени с времето. Много книги, за които ни убеждаваха, че са шедьоври, се стопиха в небитието. А изплуваха други. Премълчавани. Стойностни. Важни. Тях се опитвам да прочета.

- "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов. Тя ме пренася във време, в което бих искал да живея, и сред хора, които бих искал да познавам.

- Надявам се, променяйки се, вкусът ми да е дълбаел от плиткото към по-дълбокото познание.

- Снощи затворих "Непосилната лекота на битието" на страница, в която Кундера пише, че "престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая". И дълго не можах да заспя, разтревожен от собствените си бесове и от бесовете на времето, в което живеем.