Премиерата на "Диалози" - първата книга с интервюта на Ивайло (Нойзи) Цветков е тази вечер от 20 часа в Sofia Live Club, съобщи издателство "Книгомания". Събитието е със специалното участие на група D2. Входът е свободен.

- Не съм избирал. Просто следвам природата на ума си, без да правя тънки сметки за ползите и вредите от този подход. Следвам и изследвам. Иронията и сатирата се раждат именно в процеса на анализа, който по дефиниция е критичен спрямо действителността. Мисля, че съществуват две основни нагласи на ума: критична и апологетична. Първата е предпоставка за демокрация. Втората - за авторитаризъм.

- Май и друг път съм го казвал, че пиша за малко на брой, много конкретни хора, чиeто мнение, вкус и критерий ценя. Бих могъл дори поименно да ги изброя.

Но това не значи, че книгите ми не достигат до един много по-широк кръг от читатели, които споделят сходна гледна точка към света. Съдейки по обратната връзка, която получавам, това са хора критични, образовани и независими по дух. Сам се досещаш навярно, че това не е най-масовият човешки тип. И тук не говоря само за България - навсякъде е така, но у нас, поради чисто демографски ограничения, тази прослойка е по-тънка. Тази публика е доста взискателна и трудно ще я прилъжеш само с лакърдии.

- Не знам за кои точно маси говориш. В момента, в който започнеш да възприемаш хората като маса, излизаш на терена на демагогията, където важат съвсем други закони. Да се изразяваш разбрано и ясно, без клишета, с чувство за хумор, без интелектуална надменност, но и без фамилиарно заиграване с "народната душа", какво по-хубаво? Но ако имаш предвид онзи евтин популизъм, който въздейства на най-първичните инстинкти на тълпата и гъделичка колективните й комплекси... Дълбоко не вярвам, че по този начин може да се постигне каквато и да е промяна. Който е поел по този път, обикновено деградира до нивото на този език, а не обратното - да издигне т. н. "маси" до своето ниво. Езикът все пак е отражение на мисълта.

- И малкото, което сме научили, все е от полза. Например: не се занимавайте с Македония! Това винаги води до национална катастрофа. Но уроците от миналото рядко хващат "дикиш". Може би само тези, които са ги изпитали на собствен гръб, са склонни да не повтарят същите грешки, но тях вече ги няма. Работата с паметта е тънко изкуство. По-лесно ни е да се гордеем с неща, които нямат пряка връзка с нашето "сега". И това е предвестник за разочарования.

- Нямам особен избор, освен да пиша тук и сега, съгласи се. Как го беше казал Казандзакис: "Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм...".

- Да, това е и епитафията над гроба му. Изглежда по-лесно да го кажеш от отвъдното. Но аз все пак се страхувам понякога. Че няма да смогна да разкажа всички истории, които са ми на сърцето, например. А може би това не е чак толкова страшно и не всички истории си струва да бъдат разказани? Дори не се замислям вече на какъв език пиша. Работя с това, което имам. Марина Цветаева беше казала: "Без значение е на какъв език не те разбира никой".

- Да... (Пауза.) Благодаря ти, че ми напомни.

- Аз съм преди всичко писател. Това е занаят. Другото е по съвместителство, тъй като се предполага, че писателят е и интелектуалец. Но има твърде много интелектуалци без занаят, което навярно е причината това човешко състояние да не се приема чак толкова сериозно.

- Твоят въпрос ме връща към разсъжденията ми по повод един мой разказ, писан в началото на 90-те: "Метаболитните хора". Някой се беше сетил за него и ме попита как виждам днес отношенията между Източна и Западна Европа през призмата на тази метафора. Част е от сборника "Митология на прехода", който обаче трудно се намира по книжарниците. Ето накратко за какво става дума. Ученият Густав Шмайхел изобретява метод, т. нар. "метаболитна терапия", чрез който хората могат да се хранят с човешки екскременти. Политиците на Запад съзират в това шанс да се преборят с кризата в Източна Европа, без да нарушават комфорта на собствените си граждани.

Хората на Изток се подлагат масово на т.нар. "метаболитна терапия", а от Запад потичат тонове лайна под формата на хуманитарна помощ. Сделката е нещо от сорта: храна срещу спокойствие. Но резултатите са противоречиви. Освободени от досадната грижа за насъщния, източноевропейците се отдават на духовно развитие - процъфтяват изкуствата, културата и науката. Докато Западът се оказва "впримчен в капана на собствената си щедрост": налага му се да произвежда все повече "суровина", за да изпълнява "хуманитарните доставки". Въвеждат се задължителни норми за всеки гражданин и т. н. по спиралата на абсурда Докато великата някога цивилизация се превърне в машина за лайна.

Разказът е сатирична дистопия в добрите традиции на Суифт, Оруел и Хъксли и разбира се, е силно метафоричен. В него са намерили израз някои от интуициите ми от началото на т. нар. "преход". Като че ли развитите богати общества стават заложници на собствения си успех. Всъщност това важи и за индивида. Настъпва някакъв предел, отвъд който всичко се обърква. Така и се нарича: криза на предела. Не съм сигурен точно как работи, но може би има нещо общо със ситуацията днес. Животът явно не се свежда само до имането и нямането - нещо, което сякаш пропуснахме да забележим в началото на 90-те.

За хора, израснали в условия на дефицит, това е напълно обяснимо. Но изобилието сякаш води до същото. Човек забравя, че просперитетът е само функция на нещо по-голямо, и се вкопчва в конкретните материални придобивки. Не случайно е казано: ако някой прекалено много се страхува да не загуби нещо, ще го загуби.

- Според Хюм, да. Но ние все пак си псуваме... (Смее се.) На това му се вика да изтеглиш късата клечка на историята. В съзнанието ми на човек, преживял Студената война, сблъсъкът Изток - Запад ще си остане завинаги свързан с изкуственото разделение на Европа след Втората световна война. Западната част продължи нормалното си развитие, докато източната преживя жесток социален експеримент, който хвърли жителите й в бедност и унижение. Този опит като цяло не бе разчетен съвсем правилно на Запад. След промените всички, включително Фукуяма, много прибързано и лекомислено решиха, че нещата някак си от само себе си ще се наместят.

Дошъл е краят на Историята и какъв живот ни чака само... (Смях.) Те, източните хора, всъщност изобщо не бяха подготвени за тези промени и донякъде не ги и желаеха особено, тъй като се досещаха, че добре подредената им къщичка ще се разбърка. Не бяха оценени истинските размери на бедствието, което беше държало в лапите си половин Европа половин век, а в случая с Русия - още по-дълго. Нахвърлиха се на икономиката, съвсем не безкористно при това, без да се държи сметка за психологията на този сложен преход.

Хората и без това бяха травмирани, бяха хвърлени без всякаква подготовка на пазарните стихии и оставени да се оправят кой както може. Отсъстваше онзи дух на солидарност и взаимопомощ, който въздигна Западна Европа от руините на Втората световна война. Ето един урок от историята например, който не беше научен. Западна Европа забрави,че е била на същия хал и дори се опита да представи разликите в стандарта на живот едва ли не като непреодолима културна бразда. Тежък еснафлък, от който винаги са си патили. Еснафлъкът има свойството да се изражда в сълзлив сантиментализъм, подхранващ социалните утопии. А ваксината срещу този вирус може би се намира именно тук, в Източна Европа.

Но да не се възгордяваме от страданията си! Изолацията по време на комунизма позволи тук да оцелеят други вируси, не по-малко опасни. Лечението за тях пък се намира на Запад. В този смисъл, ако не искат да бъдат разкъсани от собствените си демони, бившият Изток и бившият Запад са обречени на взаимодействие.

- Когато пиша, избягвам да се боря с друго, освен със себе си.Камо ли с романтиката на тоталитаризма! Няма такава. Има набор от пропагандни клишета, които съм деконструирал по съвсем естествен път, докато работех върху романите за сестри Палавееви - предполагам, че имаш предвид точно тези произведения, макар че темата присъства и в някои разкази. Един от тях лично си пускал в "егоист" - "Спомени за косачката".