Госпожица Марпъл загърна тесните си рамене с един от многото си вълнени шалове и се позамисли дали да не изпие още една чаша чай. Въпреки приятната топлина на лондонското лято, в луксозния апартамент на племенника ѝ Реймънд беше постоянно хладно заради големите прозорци, които се простираха от пода до тавана. Те не предлагаха почти никакво уединение, но на госпожица Марпъл ѝ бяха казали, че са от съществено значение и много предпочитани.

- Великолепна светлина - беше заявила Джоан, съпругата на Реймънд, докато бързаше към художническото си ателие, но госпожица Марпъл бе забелязала, че тя потреперва.

- Наистина великолепна - промърмори госпожица Марпъл, като отпусна плетивото си в скута. - Но може би ще е по-добре да ѝ се наслаждаваш край камина.

Някъде откъм библиотеката започна да звъни телефонът, точно когато и входният звънец весело избръмча от коридора.

- Няма ли някой да вдигне телефона? - извика Реймънд от кухнята, където приготвяше студен обяд.

- Трябва да отворя вратата! - извика Джоан, която вече се носеше в облак от артистично аранжирана коприна.

В апартамента винаги идваше или си отиваше някой - художници, писатели, доставчици на шампанско или цветя. Обикновено Реймънд и Джоан заминаваха за провинцията или за Южна Франция през топлите месеци, но Джоан усилено подготвяше изложба в галерия, а Реймънд беше решил да завърши нещо - за което твърдеше, че не е роман, а сборник с мелодични стихотворения, много революционен - навреме, за да го публикува през следващата пролет.

Всичко това беше много вълнуващо и госпожица Марпъл наистина беше благодарна за поканата да се присъедини към тях през лятото. Въпреки това тя копнееше за тишината на своя дом, за далечния звук от бъбренето на Чери в кухнята и за златната светлина, която може би не беше толкова ярка, колкото категоричните слънчеви лъчи, пронизващи модерните прозорци на Реймънд и Джоан, но озаряваше нежно градината ѝ в отшумяващите следобедни часове, така че всеки цвят светеше, сякаш бе потопен в кехлибар.

Реймънд се появи на вратата, като прекъсна мечтанията ѝ.

- Лельо Джейн - каза той с обвинителен тон, - теб търсят.

- Мен ли? - лека тревога проблесна в ума ѝ.

Дали нещо не се беше случило вкъщи? Тя се тревожеше, че тръбите няма да изкарат още една зима, но може би бяха решили да откажат по-рано.

- Доли Бантри е - изрече Реймънд, - и звучи още по-задъхано от обикновено.

- Какво, за бога, може да иска Доли?

- Със сигурност не знам и не ми се иска да питам.

Госпожица Марпъл знаеше, че Доли е неспокойна, откакто се бе преместила в Ист Лодж, а не помагаше и фактът, че тази година децата и внуците ѝ бяха пропуснали да я посетят по време на празниците. Беше разбираемо, като се има предвид колко далеч живееха, и Доли твърдеше, че се чувства облекчена, защото не ѝ се налага да се безпокои за прехраната и чистенето за толкова много хора, но Джейн подозираше, че все пак това за нея е било болезнено.

Госпожица Марпъл пъхна плетивото си под мишница и отиде при Реймънд в библиотеката, където на претрупаното бюро стоеше телефонът.

- Доли?

- О, Джейн! - възкликна Доли. - Трябва да се прибереш вкъщи веднага. Имам нужда от твоя изумителен ум.

- Ще се прибера в края на август - възрази госпожица Марпъл. - Реймънд и съпругата му ще ме водят на най-интригуващата пиеса следващата седмица. Много оспорвана.

- Напълно основателно - каза Реймънд, запали цигара и се облегна на камината. - Актьорите играят само по червена боя. Невъзможно е да се намерят билети, дори през лятото.

Госпожица Марпъл потисна едно потръпване.

- Какво не е наред, Доли?

- Не мога да ти го обясня.

- Трябва да се опиташ.

Доли си пое дълбоко дъх.

- Познаваш ли семейството, което се премести в Госингтън Хол? Барнсли-Дейвис? Синът им е изчезнал и ти трябва да се върнеш у дома и да го намериш.

Госпожица Марпъл погледна племенника си, който беше скръстил ръце и я гледаше с изражение на озадачено очакване.

- Изчезнал? - попита тя.

- Знаех си! - изръмжа Реймънд. - Знаех, че нещо ужасно се случва в малкото ви село.

- Да, преди два дни - гласът на Доли секна. - Заедно с няколко бижута на гостите на Барнсли-Дейвис и моите обици със сапфир.

- Обиците на баба ти?

- Точно същите! Джейн, трябва да се върнеш вкъщи и да оправиш това незабавно. Той ще се жени следващата седмица.

Реймънд се беше приближил, за да седне на бюрото и да подслушва. Сега се изсмя.

- Обречен на брак следващата седмица? Нищо чудно, че е избягал.

- Не виждам какво бих могла да направя... - започна госпожица Марпъл.

- Нищо подобно, Джейн. Очаквам те утре.

- Но какво ще стане с пиесата? - изпъшка Реймънд.

- Какво за нея? - попита съпругата му Джоан, която влезе в библиотеката с бутилка шампанско в едната ръка и буркан, пълен с мръсни четки за рисуване, в другата.

- Най-късно в събота - отсече Доли. - Моля те, Джейн. Годеницата му е в несвяст, а ние не можем да си позволим още един скандал в Госингтън Хол.

Госпожица Марпъл се замисли. Знаеше, че Реймънд и Джоан ще бъдат разочаровани, но трябваше да признае, че не би имала нищо против възможността да се върне у дома малко по-рано.

- Ще видя какво мога да направя, Доли - каза тя накрая. - А сега иди и си приготви чай с бренди... Не, не спори с мен. Чай с бренди и дълга почивка. Ще се почувстваш много по-добре.