1.

Калоян не се интересуваше от началото. Намираше този въпрос за излишен. Някакъв неудачен Епизод 1. Беше му достатъчно да знае, че когато се случи нещо важно - например да се сблъскаш с тялото на Рая в някой августовски ден в Пловдив - тогава животът ти започва да изглежда така, сякаш всичко те е водило точно към този момент.

Да кажем, че всичко започна в един друг августовски ден, когато баба му го измъкна от градината, както си беше захапал домат, и без обяснения го помъкна към края на селото. Минаха реката и продължиха през трънаци и увивни растения, които баба му разкъсваше с учудваща лекота. Накрая го изправи пред развалините на някаква къща. Калоян успя да види на една от стените запазена рисунка на Александрийския фар, а под нея надпис: Видял ли съм те действително, или си ми се присънил (всъщност, че това гласи надписът, разбра доста по-късно). Беше на седем години и там, сред порутените и обрасли зидове, чу за първи път семейната легенда.

Бабата на Калоян беше изумителна жена. Неуморна. От сутринта, когато сплиташе дългата си до кръста коса, запазена въпреки годините, и я навиваше на кок високо на главата, прикрепен със седем обикновени фиби, до вечерта, когато я пускаше и ѝ позволяваше да я загърне в леглото вместо сън, тя не подвиваше крак. Всекидневните ѝ маршрути около козата, кокошките, прасето, градината и къщата не изглеждаха еднакви и скучни само заради непрестанното ѝ мърморене. Говореше с умрелия си мъж за ежедневните грижи, гълчеше внуците и често си казваше: Еее, да ми е таа глава на ониа крака, да видиш тугава.

Калоян беше сигурен, че баба му умее да присъства на няколко места едновременно, иначе не можеше да си обясни как винаги знае кога е направил нещо нередно, и беше достатъчен само един поглед на зелените ѝ очи, за да тръгне веднага да донесе люцерна, да полее доматите или да почисти орехи. Освен това беше най-добрата готвачка. А историите ѝ направо го омагьосваха.

Като порасна достатъчно, той започна да разбира, че те бяха леко променени, най-малкото защото винаги се случваха някъде около селото. Точно приказките на баба му, подхвърлени, докато бърка в тенджерата, или запълващи времето във вечерите на пейката в двора, събудиха любовта на Калоян към историята. В онзи най-първи смисъл - като увлекателен разказ, мит, в който самият той участва. И му оставиха чисто физическото усещане, че историята е просто една улица - тази покрай къщата на баба му, в края на селото, наклонена надолу, през която рано или късно трябва да мине, защото само така може да стигне накъдето е тръгнал. Или на някое друго място.

В онзи ден през август сред развалините на къщата баба му разказа историята на прапрапрапрадядо му хаджията, от когото започвал техният род. Седемнайсет години по-късно Калоян пристигна в Пловдив във връзка с изследването си върху хаджийството, за да търси някакъв неиздаван ръкопис. Там видя още една улица на историята, която всички наричаха Главната. И намери Рая.

2.

Рая изникна пред очите му в съблекалните на Античния театър при първата му разходка из Пловдив, с полепнала по бедрата рокля на малки сини цветчета, с бутилка бира в ръка и отнесен поглед. Калоян не можеше да обясни и досега какво точно прикова вниманието му към нея и в крайна сметка преобърна цялото му усещане за деня (а, както се оказа, и за следващите 7 години). Може би го порази пълният ѝ синхрон с мястото и с непоносимата за него жега. Сякаш тя успя да му даде ключ към града, който до този момент губеше из мръсотията на гарата, долитащата от някоя сергия чалга и задуха в августовския следобед из улици с къси сенки и хора, надничащи от прагове и прозорци.

Калоян нямаше никаква представа как да я заговори, няколко пъти мина покрай нея, сякаш много се интересуваше от статуята без глава и малката сцена, но така и не каза нищо. Сигурно всичко щеше да си остане смътен следобеден мираж, ако същата вечер не попаднаха заедно в една компания. Този път тя седеше на бордюра пред някакво магазинче за сувенири с грозен надпис Галерия Евмолпия, отново пиеше бира и разказваше за дервишите в Пловдив.

До края на вечерта Калоян говори почти само с нея - за антиките в града, които лежат под стъклени маси като интериор в заведенията и се опитват да възкресят един град, който вече го няма, който може би никога не е съществувал; за променливия цвят на очите ѝ, в които се появяват зелени оттенъци винаги когато се шегува; за жегата тук, която изсушава жените, изгаря ги отвътре; за летаргичния ритъм на уличните музиканти, подрънкващи по Главната. След няколко дни двамата стояха на Небет тепе, Рая разказваше за някакво наводнение от началото на ХХ век, а Калоян само гледаше как залязващото слънце се стича по тялото ѝ на червени ивици. И имаше чувството, че в този момент се събира цялата история на града.

Че на този хълм, който гърците са наричали Хълм на музите, където мюсюлманите са идвали сутрин да се молят, а предишната нощ студенти от Музикалния са преживели поредния trip в облак от джаз и трева, желанието му се разраства до безкрайност. И се връща пак. В тялото на Рая.

3.

После тръгнаха към Капана. Калоян си спомняше потъване в тъмното, по улици, които не следват никаква логика, сред изоставени къщи. В една такава го дръпна Рая, влязоха през прозореца и се изкачиха на втория етаж по изгнили на места стълби. Калоян си мислеше, че това е някаква прищявка, която би била естествен завършек на последните дни с нея. Но на втория етаж видя, че къщата е обитаема. Имаше матрак на земята, няколко чаршафа, лампа от прозрачно стъкло, картини. И докато Рая говореше, Калоян си даде сметка, че вече не разбира значението на думите, че те потъват единствено в мястото, където желанието се трупа, а после гласът ѝ отеква вътре и го разнася по цялото му тяло.

През всички тези дни той я усещаше така - изплъзваща се, но без да си придава важност, интригуваща точно със своята естественост, заради нещата, които я вълнуват, заради думите, които казва. И това, че не можеше да си я обясни, предизвикваше в него желание да я притежава. Сякаш това щеше, ако не да отговори на някакви въпроси за нея, поне да го отърве от тях.

Калоян никога не бързаше да заведе една жена в леглото. За него това беше краят, или поне началото на края. Но не знаеше какво да прави в тази полусрутена къща, както се оказа с дупка по средата, и с тази жена, която се е въртяла като дервиш, докато загуби тялото си. Която сякаш не съзнаваше, че мирише на грейпфрут и сандалово дърво. И че когато говори за нещо, което я интересува, се задъхва, отмята косата си, пръстите ѝ несъзнателно минават по шията, а после търка ръцете си, сякаш това ще ѝ помогне да говори по-ясно, сякаш улавя нещата от въздуха и им придава форма.

Той взе ръцете ѝ и ги постави на лицето си, искаше него да оформи така, да моделира тялото му, желанието му. Между тях имаше синхрон, който се появява само когато не знаеш какво искаш, а изведнъж някой ти го дава. После се изгуби, обвит с лепкави пипала, които го изсмукваха, въвличаха го навътре и той не се уплаши толкова като видя, че може да паднат, защото бяха стигнали ръба на дъските; уплаши се, че след като тя извлече всичките му мисли, спомени, желания, той няма да издържи и ще се разпръсне - не усещане за смърт, а съзнание за място, където има друго тяло, което ще търси отново и отново в една игра, която е безкрайна.

4.

- След всеки мъж си тръгвам по-богата. - Рая се беше изтегнала на матрака и разглеждаше кутията със спомени. - Нямам предвид само тези вещи. Тъгата - от несбъднатото в любовта, от усещането, че любовта е винаги нещо друго, от мъж, който си е отишъл точно когато започваш да го обичаш - дори тази тъга е красива. Нещо, което те кара, както си лежиш сама в леглото някоя вечер, да станеш, да облечеш хубава рокля, да четеш на глас стихове. - Тя повдигна една броеница и превъртя бавно няколко кехлибарени зърна. - Аз пазя и мигове, когато си обзет изцяло от чуждо удоволствие, но не се чувстваш изгубен; погледи, с които разкриваш на случайни хора най-дълбоките си страхове и желания; нечия въздишка или ръце с изпъкнали вени...

Калоян разпръсна на леглото вещите: картичка от Гърция, Дванайсет странстващи разказа, рапан - Рая го долепи до ухото си и се усмихна: той беше от Варна, донесе ми го на втората среща, разказваше ми как се гмуркал четири часа въпреки студа, беше април, за да ми го подари; аз си знаех, че ме лъже, не беше мъж, който би направил такова нещо, но ми харесваше как го разказва, как става герой в собствените си очи.

Имаше и монета, изсушена роза, сребърна чаша, вече почерняла, музикална кутия, пластмасова лъжичка и два билета за кино. Калоян дълго гледа нейна снимка - беше гола, в гръб, лицето ѝ се виждаше в замъглено огледало, на което пишеше рай на няколко езика. Обзе го странното чувство, че това не е същата жена, че не този гръб е галил тази нощ. Искам те точно така, ѝ каза, светлината да пада по същия начин, да си в същата поза, да мислиш това, което си мислила, докато те е снимал. Тя се засмя, а той се зачуди до какъв предмет може да се сведе тяхната история.

- Имаш ли нещо от последния си мъж?

- Не. Той беше особен случай, как да се изразя - архивар и антиквар. Изтъкан от спомени и цитати. Беше еднообразен в любовта, но въпреки това изживяването беше силно заради нуждата му да повтаря едно и също. Имаше някаква сигурност в това, спокойствие, бавност. Усещане за завръщане към място, където всичко е възможно. Дори когато идваше обсебен от някакви желания - да нося шапка например или чехли, да си говорим през параван, без да се виждаме - имах чувството, че го е видял или прочел някъде и го желае само за да може да каже, че го е правил. Харесваше му, че бях готова да играя, да следвам тези настроения, но после сякаш не знаеше какво да прави с мен и с това ново усещане.

- Какво стана накрая?

- Е, накрая ми омръзна. - Рая се отпусна назад и за секунда изпъна цялото си тяло. - Беше толкова обсебен от себе си, така загрижен да се възпроизвежда, да търси собствените си илюзии, че за мен просто не остана място. Често съм мислила, че да обичаш такъв мъж, означава да се зареждаш от самата невъзможност на любовта. Защото желанието е преживяване в чист вид, което се опитваме да пресъздадем в нервното събличане на дрехите, в смешните движения на запотените ни, задъхани тела. Очи, които не смеят да се погледнат, защото това, което е в съзнанието ти, не е това, което е пред теб...

Калоян също се отпусна назад. Искаше му се, докато Рая говори, да е в нея. Да гледа тялото ѝ - как потвърждава или опровергава думите ѝ. Да усеща топлината, влагата, движенията, устните - как разказват своята история.

- Има толкова причини да желаеш един човек и толкова начини да се изразиш, толкова различни чувства могат да ви свързват. Любовта има безброй лица. Някои от тях взаимно се изключват. Предпочитаме да виждаме различните лица на любовта в различни хора. Иначе е непоносимо.

Но през онези дни Калоян виждаше любовта само в лицето на Рая. Сутрин, когато слънцето влизаше през прозореца, тя се завърташе на една страна - често едната ѝ гърда оставаше извън чаршафа, а косите ѝ се разпиляваха по рамото. Лицето ѝ беше спокойно, но винаги, щом той се загледаше в нея, тя сбърчваше чело и в този момент можеше да си я представи като стара жена, която се сърди за нещо.

Калоян мислеше колко различна изглежда вечер на светлината на уличната лампа или в червения кръг от фенера в стаята. През тези дни нямаше представа къде се намира. Събуждаха се от мирис на пирожки и си правеха кафе. От прозореца долитаха шумовете на града - хора, които отиват на работа, зареждат магазина с платове отсреща, карат се или просто се разхождат. Но това не го вълнуваше. Калоян искаше само гласа ѝ, когато му разказва каква е била като малка; тялото ѝ сутрин, още сънено; искаше я, когато тя рисува и той престава да съществува за нея; и в следобедните жеги, които тя сякаш не усеща.

Не можеше да се насити на вкуса ѝ: течен мед, шампанско, леко горчив грейпфрут... а понякога го обливаше нещо тъмно и мрачно, тайна, до която още не можеше да намери верния път.

- Нямах никаква представа, че едно тяло може да крие толкова много. - Калоян се беше облегнал на прозореца и я гледаше как рисува. Имаше дребни кости, но плътта около тях беше здраво пресована. Така изглеждаше едновременно слаба и пищна. Понякога тялото ѝ ставаше почти течливо, сякаш пазеше спомени, които се пренареждат. Той се приближи към нея.

- Какво е това? - Тя не отговори и постепенно от неясните щрихи се оформиха преплетени тела на мъж и жена. На картината се виждаха още шест двойки в различни любовни пози.

- Седем начина да увиеш сари около тялото - така ще кръстя тази картина. - Рая се обърна, целуна го леко по носа и продължи да рисува. - Знаеш ли каква е легендата за произхождението на сарито? Разказва се в древния индийски епос Махабхарата. Цар Пандав проиграл на хазарт хазната, войската, майка си, братята си и себе си. Последният залог била красивата му жена Драупади. Царят загубил и нея. Победителите пратили да я извикат, но тя казала, че не е облечена. Тогава те решили, че така унижението ще е още по-голямо, и я довели в залата, загърната само в парче плат. Един от тях се опитал да свали и това парче, но колкото и да го дърпали, то не падало от нея. - Рая остави четката, дръпна го към леглото и се притисна силно до него. - Сарито е онази тънка, красива преграда, която жената поставя пред мъжа и може да свали само доброволно.

Калоян нямаше чувството, че е допуснат зад тази преграда, макар че бяха неразделни в тези дни. Рая се оказа огледало, което връщаше собствения му образ, удвоен, подсилен, често пъти изненадващ, защото му даваше нежност, когато той мислеше, че иска друго, и защото му разкри, че връзките в тялото се създават от другия. Години по-късно Калоян осъзна, че тогава не я е разбирал напълно. Че под страстта ѝ се крие някаква празнота. Че тя търси на кого да принадлежи духом, а не телом.

На третата нощ заваля.