Изданието е на "Литературен форум" и е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата. Книгата е публикувана по повод 75-годишнината на автора, макар той да я навърши на 9 април 2021 г.

Марин Георгиев е завършил българска филология във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий" през 1971 г. През април 1990 г. е назначен за зам. главен редактор на бившия орган на СБП "Литературен фронт", преименуван в "Литературен форум", по-късно става директор на вестника и издателството, а от 2001 г. е техен собственик. През 1994 г. напуска Съюза на българските писатели и създава Сдружение на българските писатели, а през 1996 г. - "Форум Българо-унгарска взаимност - 2014" със седалища в Будапеща и София.

Той е автор на повече от 20 книги - поезия, проза, литературна критика, преводи. За принос в документалистиката се смята романът - разследване за Никола Вапцаров "Третият разстрел" (1993). За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: "Про Култура Хунгарика" (2001), ордена на президента на Унгария (2016), Международната награда почетна сабя "Балинт Балаши" (2018), а през 2019 г. става първия чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация "Йожеф Уташи". През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" за съществен принос в академичния му живот и издигането на авторитета му.

Всички помним какво е написал поетът:

Свидетел съм как на път за представяне на първото издание на "Патриархат"* в Пловдив през 2008 г. непознати почтително го спираха на улицата.

Пиша/говоря само за онова, което съм чул, видял, прочел...

В началото на 90-те, много преди да стане конституционен съдия, Румен Ненков, с когото случайно се запознах, ми е разказвал как Мишев единствен, почти всеки ден, е проверявал в Съдебната палата регистриран ли е най-после Русенският комитет.

Не познавам друг писател, който така да обича и отстоява истината и свободата, дори с риск за себе си.

Бил ми е пример за гражданска доблест и ако съм извършил някои дързости, то е и защото, гледайки него, ми бе неудобно повече да се скатавам.

Който го е чел, познава благините му. Чистите му, пестеливи и хвъркати изречения!

Само неговото си, непатентовано изобретение в прозата: повествование, насечено на късове, по-големи и по-малки капки дестилиран живот, в които се оглежда "цяла вселена". Тази композиция е дошла от киното. Наричайте я мозайка, пъзел, лего, но тя е едновременно разглобяване и сглобяване на действителността от майстор-конструктор.

(...)

Пак в 80-те се зарекох да изчета всички балкански прозаици, преведени у нас. Така попаднах на Григориус Ксенопулос и романа му "Богати и бедни" (1985 г.). Роман за зараждането на социалистическото движение в Гърция.

За разлика от мен Георги Мишев не бе човек на кафенето. На мен сякаш пъпът ми бе хвърлен в него. И баш там една сутрин се появи Мишев.

Втурнах се да му се доверя: прочетох такъв и такъв роман. Де да имаше и у нас свобода да се напише. Защото тия, които се залавят със социализма в Гърция, се оказва, че са все хора, които са мързеливци-ленивци и за нищо не ги бива...

Е, рече Георги, откога съм готов да го напиша. В бъчварницата при баща ми работеше един чирак. На втората седмица се отказа: Не е за мен тази работа. Много е тежка. Няма да работя. Аз ще ставам куманиз.

След повече от две десетилетия Георги Мишев написа този роман - "Патриархат". Дори героят му носи името на прототипа - Иван Бондов. Миналата година излязоха мемоарите му "Мир на страха ни", в които Бондов се самопотвърждава.

Същий стана и мост между фикшъна и факшъна. Мемоарите и романът са две книги, които се четат една друга, оглеждат се една в друга! Те са и скрити уроци за писателско майсторство, за онзи, който може да чете между редовете. Те са пример за това как огромен фактологически материал се пресова и трансформира в художествен.

С мемоарите си Мишев се нарежда и сред малцината ни писатели, които имат самосъзнание за това, което правят - Константин Константинов, Атанас Далчев и Илия Волен.

Допреди този роман в разказите и повестите на Мишев ние притежавахме следствията от социалната деформация, но не и дълбоката, коренна причина. Разполагахме само с обратното летоброене на Мишев.

Причината бе цензурата.

Промяната след 1989-а потвърди, че Обратното Летоброене всъщност е Библейското Броене: последните да станат първи.

Последният му художествен текст, романът "Патриархат", всъщност е кишелията камък, който възвърна естествения ред не само на събитията, но и на родовата генеалогия на характерите.

Издателство "Хермес" с новите издания на Мишев възстановява причинно-следствения ред на една сага, започваща с роман и последвана от повести, които се превръщат в роман!

Понеже, поради малобройност, сме обречени на васалност, управляващите ни са вечни сектанти, по-верни от папата, а управляваните - вечни опортюнисти. Пешкира опира народът.

Макар да парадират с народния си произход, нашите управници не обичат народа си. Инак нямаше за четвърт век да сме под санитарния демографски минимум. И все да започваме от гола поляна - един български феномен, дефиниран безпогрешно от Мишев.

И понеже за 25 години махалото се върна пак там, отдето започна - от "Долу вождът!" до "Да живее вождът!"

И понеже тия, които построиха социализма, сега трябва да ги изтърпим да построят и капитализма.

И понеже територията на свободното слово все пó се смалява, да се порадваме овреме на двете рожби от епохата на свободата - романа "Патриархат" и мемоарите "Мир на страха ни".

Когато страхът мирува, истината тържествува!

В 1995 г. Тончо Жечев определи Георги Мишев като последния летописец на българското село.

Двайсет години по-късно правя малка замяна: летописец сменям с класик. И май не само на българското село - на българския живот за близо един век.

---

Смисъл имат само онези книги, които не можеш да не напишеш. Това е софронието на Георги Мишев. Не се плашете, че неговото е дебело - чете се на един дъх. ("Мир на страха ни", изд. "Хермес", 2015 г.)

Поради:

Наблюдателност.

Сладкодумство.

Краткост на изречението.

Многопосочност на смисъла.

Всеки стил е сбор от недостатъци и предимства да уловим онова, което искаме да кажем.

Троха по трохица и: а-а-а-а-а, ама то било енциклопедия на българския живот в разстояние на близо век.

А защо е така ли?

Мишев е от малкото ни писатели, които много са чели, не разчитат само на т.нар. дарба.

Макар че само с четене не става.

В поредицата от негови книги на издателство "Хермес" се повтаря, най-отгоре на корицата, само една снимка на Георги Мишев, в която от лицето са останали само очите.

Явно е, че художникът - оформител, умее да чете и първо е чел, а после е рисувал.

Но и Мишев не пада по-долу в рисуването. Ето някои от неговите кратки портрети:

Георги Караславов: "с вкопани очичики под надвесени въси";

Стефан Продев: "първото перо на партията, което живее със самочувствието на Йосиф Хербст".

Велислава Дърева: "негова обожателка (на Продев, б.м.) и негов епигон в писането";

Георги Йорданов: "говори ми тихо, съучастнически, не ми се кара, моли ме да му вярвам, че ми мисли доброто... Не му вярвах".

Александър Йорданов: "посредствен литератор, зарязал литературата, в която нямаше далавери, сделки и дивиденти".

Зарисовки от писателската станция във Варна:

Асен Христофоров: " с аристократична походка и каменно лице, кривваше по пътеката, колчем забележеше, че насреща му се задава непознат автор".

И как да не кривва, ето, Мишев не е успял да вземе завоя и: "Жената на Мочуров пък ми поставя задача да науча Атанас да пише сценарии: "Как тъй само ти ще ги пишеш! И Атанас трябва да се научи Нали сте приятели, и той е селянин като теб, недей да си такъв егоист!";

Николай Стайков, винаги в двуреден костюм, макар че е лято, рее поглед към морските ширини, търси нови сравнения, алегории и метафори и все стига до: "Мурету е кату житуту"

Любомир Левчев: "май беше първият, който се опитваше да пробута някоя нова метафора, която му създаваше лични страхове и подозрения, че може да го помислят за инакомислещ";

Николай Зидаров: "поезията му беше сладникава, розово-бяла, "бонбонена", топеше се и не оставяше нищо след нея, като от захарния памук по панаирите."

Йордан Радичков (при първата им среща): "дяволски профил, големи очи и почнала да се оттегля назад коса. Две извити бръчки като птици на челото му, по средата чертица - белег от детството".

А да искате диалог?

Ето го, автентичен, документално записан:

Мишев: - Диктатура ли е, не ми я хвали - захилих се глупаво.

Радичков: - Не е смешно. Имаш склонност да търсиш кривото и дето го няма. За да стигне до френезията: - Живков е велик селянин, запомни това от мен."

Накрая на книгата се стига дотам, че Мишев постига и несънуваното: среща се с Великия!

Но днешният Мишев не съди вчерашния Радичков, великодушен е, като всеки истински художник, дава шанс на документалния си герой: "Предпазливост ли беше, дистанциране от злободневието, или наивитет?" За да заключи: "След толкова изминало време, слава богу, страховете ми не се оправдаха докрай. Не докрай."

В тези портрети ще видим и съграждането на писателя у Мишев. Ще видим как е започнал да събира отронките на своите наблюдения, фрази, чути пътем, или нарочно записвани, педантично, в дневници, които после ще вложи в устата на бъдещите си персонажи; генеалогията им, както и на неговите разкази, повести, сценарии и романи.

Книга, която е и уроци за писане, насоки как се става писател...

Ама все пак - не се полъгвайте да опитвате...

* * *

През 80-те години зачестих да ходя в Будапеща - моя възможен Запад. При едно от посещенията в Българския културен център заварих изложба от фотопортрети на наши писатели. Помня три от тях: на Радичков, Валери Петров и Георги Мишев. И сега виждам лицето му, израза, издебнат от фотографа: най-вече очите - уж хитри, а като че ли тъжни; дяволува или страда, толкова тънка бе границата, но при всички случаи това бе начин да скрие съкровеното.

Всеки има здравословен инстинкт за самосъхранение. Смята се, че у селянина той е най-развит. Присъщото за всекиго у селянина е хиперболизирано в еталон за хитрост! Сякаш мерителите са оперирани от егоизъм, сякаш гражданите, даже и столичани, Богомил Райнов примерно и Любомир Левчев, не са от соя на онзи тип български интелигент от 20-те години на миналия век, за когото Хемингуей пише: "достатъчно образован, за да бъде подъл".

За разлика от тях Мишев има смелата дързост и да си признае хитрините, които най-често се оказват хитринки. Вероятно и инерцията е причина Кръстьо Куюмджиев да олицетвори физически клишето за селската хитрост чрез Мишев: "с външност на Санчо Панса и святкащ поглед на Хитър Петър" ("Талант и творческа воля", "Литературен фронт", бр. 48., 1976). Това, разбира се, е и талантлива тропа, с която неволно си слага грях на душата и си взема беля на главата: тя мигрира, често и опошлена, в редица текстове на наши литератори.

През 2006 г., по повод 70-годишнината на Георги Мишев - сякаш вчера беше! - правих вестник за него. От една снимка на току-що завършената му къща в Панчарево ми хрумна да аранжирам кътче, което онаслових "Георги Мишев и частната собственост". Приложих два цитата: на Енчо Мутафов и Анжел Вагенщайн. Енчо Мутафов, лека му пръст, преиначава смисъла в угода на новото революцинно-политическо верую: "За тоя юнак на правдата, с която си построи къща-палат в Панчарево, литературният критик Кр. Куюмджиев бе казал прострелващо точни думи: фигура на Санчо Панса и физиономия на Хитър Петър" (в. "Демокрация", 17 юни 1993).

Но така е, когато си чел-недочел, когато цитираш по памет. А като дясномислещ борец за капитализъм, оглавяващ вестника на десните, би трябвало да адмирира Мишев, за това, че сам си е построил къщата, а не е чакал на държавата; още повече, че в Панчарево е не по своя воля, а поради комунистическото крепостническо законодателство за жителство. И за разлика от Енчо не се е оженил за софиянка, за да го получи.

Подобно на Енчовото дясно е дясното и днес: като дойде първия път на власт, най-първата работа на ГЕРБ бе да вдигне здравната осигуровка с повече от 60%, вкл. и на пенсионерите, ако работят. Вместо да им стисне ръката и да им благодари, че се оправят сами. Наскоро ГЕРБ пак взе властта - и се изгуби тефтерчето на Златанов. Ако си самостоятелен, или се опитваш да си такъв, ако си частник - боят се от теб: има опасност да си независим, и дружно те притискат и десни, и леви. Ето и текстът на левия Анжел Вагенщайн: "Завиждам на моя колега Георги Мишев - той поне вярва в частната собственост като панацея за всички болежки на света" (в. "Дума", 4.12.1993).

Сега ясно ли е защо у нас има най-много молове на глава от населението, все по-разрастващ се монополизъм и централизъм, все по-малко свобода и възможност за създаване на средна класа.

Поводът за злостната интерпретация на Мутафов бе, че Мишев, заедно с Марко Ганчев, направиха ироничен римейк на първата гладна стачка на Едвин Сугарев. Апропо, оттогава насам му се събраха три, които завършваха все по-комично, особено спрямо високия първоначален героичен тон на стачкуващия. Той е доказателство, че нашето общество, и най-вече интелигенция, не са мръднали и на йота от магиката на комунистическото мислене и митологизация: то не може без Раймонда Диен и Матросов, не може без "гърди геройски", само дето червеният цвят е посинял.

Е, как да не цитирам Марко Ганчев:

В страна, в която две трети от нещата се решават отвън, най-трудно е да си автентичен: и като комунист, и като антикомунист, даже и като демократ.

Мишев е от онзи изчезващ български вид, който не иска нищо друго освен да бъде оставен да си гледа работата, всеотдаден на сладкия, упоителен, животворящ труд, който все повече не искат в този свят. Поне у нас мнозинството искат да не са ахмаци лозе да копаят, а мутренски юнаци, ахмаците да бият, виното да им пият, а при най-малката трудност - втурват се при поредната Ванга, да им предскаже бъдещето. Ванга - българското деус екс махина, езическата религия на антихристите.

И идва миг, когато търпението се изчерпва, историята ти поднася препълнена чаша и трябва да я изпиеш, независимо че си молил Господа, както го е молил Неговият син, да те отмине; идва миг, в който прегазваш през "тънкия лед на страха" - изтънчено извисената метафора на Георги Мишев, граничната ситуация, след която и страхлив да си, за своя изненада, ставаш смел.

Тази чаша, както е дошла при първообраза Христос, така изневиделица е дошла и при Ботев: как да не поведеш четата, след като знатни воеводи и мустаклии хъшове се измушват, както по-късно селяните от Борован. Никой не залага на непечеливша карта. (Споменах, че конституционният съдия Румен Ненков ми е разказвал как Мишев всяка сутрин стриктно е идвал в Съдебната палата, за да регистрира Русенския комитет, и колкото пó са му отказвали, толкова пó е идвал.)

Хитър Петър не би го направил, нали? Но как се става храбрец? Кога се преминава Рубикона?

Може би е време да цитирам целия пасаж на Куюмджиев: "За тоя човек с външност на Санчо Панса и святкащия поглед на Хитър Петър никак не е трудно да се превъплъти в своите герои. Затова в неговите разкази съществува тая атмосфера на добродушната селска хитрост, на тънко прикрито лукавство; затова в тях се чувства древен селски скептицизъм, разумно недоверие към големите думи и жестове, защото за него истината е в нещата, а не в думите".

Както се вижда, същността е в последното изречение.

Какво ли не прави Мишев, за да помогне на русенци и навсякъде се сблъсква или с безхаберие, или със страх от Първия, или със страх за личната кариера и загуба на благини; навсякъде удря на камък.

И се стига до създаване на комитета в защита на Русе.

При прожекцията на филма "Дишай", въздействал емоционално на присъстващите, ентусиазирано подписват 400 души. Надушил, че е възможно на дело да докаже думите си, Продев предвидливо се изпарява и избират Мишев.

И какво излезе: храбрецът Стефан-Хербст Втори със смелото, пламенно перо е пресметливецът Панса, а Санчо е рицарят.

Но по български "така било е и ще бъде", както пише Вапцаров. Инак щяха ли апостолите-воеводи да лъжат априлските въстаници, че дядо Иван ще дойде. Но дядо Иван не идва, когато искаме, а когато той си поиска; идва не да оправи, а да обърка работите. Още му е рано, засега му е потребен повод. И воеводите, все за доброто на паството, за да го революционизират, запалиха му къщите. Принудата - като средство за нежелано благуване - не е само от епохата на текезесетата и национализацията. Дори Захария, при всичките жестокости на инородците, не отрича, че като властимащи, те са по-човечни от своеродните.

Ето как коментира Мишев сега, станалото тогава: "От днешна гледна точка не е кой знай какъв героизъм да се подпишеш с трите си имена, адреса и телефона, но за времето на диктатурата не беше малко".

Това обяснява и защо ние, неподписалите, когато е трябвало, поради гузност за пропусната смелост, след дъжд качулка, години наред подписвахме безброй протестни подписки за щяло и нещяло.

А ето и къс самопознание от Санчо Панса като Дон Кихот: "Съжалявам, че разказвам понякога сдържано или със злорадство за познати, които са ми помагали в трудни моменти, рискували служби, кариера, име заради мен. Излиза, че съм зъл и злопаметен, че съм изпитвал "зла радост" от горчивия парадокс "няма ненаказано добро". Сигурно е грях. Нравствен недоимък във възпитанието, в общуването със себеподобните; нещо небалансирано. За такива случаи селяните казват: ярмомелката му мели на едро, ситото го няма От друга страна - този неустоим стремеж към истината вероятно е милиардна част от енергията, която крепи равновесието на всемира"

Като приемам дори космическото обяснение и значение на истината, допълвам: селянинът, както никой друг, е любопитен да разглоби играчката. Това го прави жесток. Но той е принуден да я разглоби, защото във всички времена няма друг по-застрашен от него отвсякъде. Набезите на племената, на историята, на властващите, на природата винаги се стоварват върху му. Той не само че плаща масрафа, но накрая и винаги опира пешкира. И въпреки че толкова пъти е бит през пръстите, мамен, ограбван, остава си наивен, вярва, че истината, правдата стоят над всичко и заради тях в един миг изпада в състоянието, завихрило почти цял народ, което Вазов нарича пиянство, сиреч опиянение.

Бил трезв?! Вижте ни народните приказки: в тях добрият цар винаги идва накрая тъкмо защото го няма. И това само потвърждава величието на селската душа с вечно будното ѝ ухо, въпреки потта и калта на земята, да чува музиката на небесните сфери: "Улавям се понякога, че ме обхваща подобна неподвижност, втренчване в безкрая, всъщност като в огледало за обратно виждане, съм загледан някъде навътре, откъдето иде шумът на работещото сърце. Какво е това, събуждане на бабиния ген, на бабината меланхолия, или меланхолията е стъписването пред най-верния ни спътник, с когото сме тръгнали от оня пръв утробен спазъм и с когото ще изчезнем в безкрайността".

Ето какво може да чувства, мисли и изрази един Санчо Панса и тук той е по-велик дори от Дон Кихот! "Георги има очи да вижда истината и кураж да се бори за нея с цялата си душа! Бори се с всеки ред, който е написал и с твърдостта на гражданското си поведение" - Иван Андонов.

Влюбеният в истината няма мило-драго, той, според определението на Далчев, е чудовище. Бих добавил - първо за своите, после - за чуждите.

Четейки тази книга, иде ти да извикаш, както Стамболов в дневника си: Жив е българският Бог!

Макар дон Кихот да язди кон, който никой няма за кон, Санчо за кон има магаре, което всички имат за нищо. Но идеалистът е толкова възвишено-недостъпен, че не само конят му - и него самият имат за посмешище. Такова е отношението на масовия човек към онова, което самият не може да направи, а го могат само единици. Дори Христос язди осел при влизането в Йерусалим! Какво остава за Санчо?!

Клатушка се на тантурестото магаре, самият той - трътлест, непохватен и същевременно изпитващ не само незаслужените ругатни на господаря, но и последствията от фантасмагориите му. Отгоре на всичко трябва и да му слугува, да го брани и утешава.

Но ще дойде ден, когато не само Дон Кихот, всички ще си мечтаят за Санчовото магаре - носещия търпеливец, по-търпелив и от носения: щъпука неравно, бавно, но сигурно и винаги стига там, закъдето се е запътил.

Ако го знаеше, и Ричард Трети щеше да извика: Заменям царство срещу магаре!