На другата сутрин се събудихме и видяхме, че Арахова е потънал в сняг. Снежни преспи се бяха надигнали до стените на каменните сгради и висяха от покривите, готови да паднат върху минаващи пешеходци и бавно движещи се превозни средства.

Докато се спускахме надолу по планината и се отправяхме към Делфи, снегът изтъня и се показа черен асфалт, а когато влязохме в града, снегът изчезна напълно, разкривайки зелени маслинови горички и древни планини от двете страни на пътя. Все още беше рано, но на улицата бяха спрели редица автобуси, от които слизаха туристи.

Делфи датира от около 800 г. пр.Хр., прочут е с оракула, пророчицата Пития, която била позната в целия древен свят с предсказанията си. Царе се допитвали до нея, а по-късно и римски императори, с надеждата да получат добри новини за изхода на бъдещи войни например. Говори се, че Пития предсказала Троянската война и направила безброй други пророчества. Някои се сбъднали, други не.

Първоначално, когато почине един оракул, избирали друга от жриците в храма. Обикновено това били жени, които често припадали и тълкували пристъпите като знак, че са във връзка с боговете. След като изпадне в транс, Пития мърморела думи, за които се твърдяло, че са неразбираеми за простосмъртните (вероятно защото била под въздействието на опияняващите газове, които се излъчвали от земята под светилището ѝ). После жреците ги тълкували и ги предавали на онези, които са ги поръчали, обикновено - владетели.

Пророчествата винаги оставали отворени за различни тълкувания и често им приписвали противоположни значения. Понякога жреците имали свой дневен ред (може би си докарвали малко допълнителни пари), като тълкували предсказанието по най-благовиден начин. Било традиция човекът, който търси среща с оракула, да донесе овца или коза за жертвоприношение.

Жрецът поръсвал с топла вода врата на животното, ако животното трепне, това се смятало за злокобна поличба и му казвали да дойде на другия ден. Понякога жрецът поръсвал с леденостудена вода животното, знаейки, че то ще реагира, и следователно ще продължат преговорите с молителя, с което се вдигала и цената на услугата...

В древни времена се смятало, че Делфи е центърът на Вселената. Бог Зевс пуснал два орела да летят по света в противоположни посоки и те се срещнали над планината Парнас. И тогава било определено, че тук е пъпът на Земята. Зевс заповядал на мястото да бъде построено светилище - Делфи, - което да бъде посветено на сина му, бог Аполон[1].

С Алекс се присъединихме към туристите и прекарахме един приятен час, докато се разхождахме из останките на древния храм и си представяхме времето, когато Делфи е било действащо светилище, посещавано от най-известните владетели в историята. Загледах се в долината, в останките от великолепния камък и мраморни колони, и си представих живота в далечното минало на това сега тихо място.

По планинския склон отекна далечен вик. Няколко туристи спряха, обърнаха глави и се заслушаха. Озърнах се. Алекс беше изчезнала. Погледнах нагоре по склона. Алекс беше там, стоеше върху светилището на Пития, свила шепи във фуния около устата си, и с пълно гърло крещеше:

- Аполоне! Аполоне!

Тя молеше древните богове да се грижат за семействата ни и да ни напътстват в бъдещите ни начинания.

- Това е работело за царе и императори - обясни ми Алекс. - Затова защо да не проработи и за нас? Нуждаем се от всичката помощ, която можем да получим.

Замислих се сериозно дали да не се присъединя към нея и да добавя молитвите си към нейните. Тихичко помолих Аполон да ни пази от алчни строители.

Оставихме Делфи зад нас, усещайки, кой знае защо, че древните богове са на наша страна, и продължихме надолу през огромен масив от маслинови дървета към пристанището Итеа, на двайсет и пет километра, където слизали на брега високопоставените гости, които търсели съветите на Пития. Там долу беше жестока горещина и двамата съблякохме дебелите якета и седнахме на слънчевия плаж по тениски. Странно беше да си помисля, че само два часа по-рано изравяхме колата от снежна преспа.

Решихме да поемем по дългия път обратно към Глифада. Щяхме да се движим по крайбрежния път покрай едната страна на планината, да прекосим Коринтския залив по новия висящ мост близо до Патра и да продължим нагоре покрай морето към Атина. Пътуването щеше да продължи пет часа, но ние нямахме нищо против и с нетърпение очаквахме красивите гледки.

Минахме по билото на планината и се отправихме към моста, до който имаше един час път. Пътят ни отведе навътре в сушата, а после стигнахме до разклон. Нямаше табели и двете посоки изглеждаха някак подобни. Разсъждавайки логично, че морето трябва да е вляво от нас, поех по този път.

Минахме покрай няколко отбивки и после пътят се стесни, асфалтът бе заменен от черен път с пръст. В средата му стоеше стадо кози, които препречваха пътя и отказваха да помръднат. Очевидно бяхме завили в погрешна посока и сега се изгубихме. Алекс посочи към върха на възвишение наблизо. Там стоеше пастир с куче до него и ни гледаше безучастно.

Алекс слезе от колата и му направи знак да дойде при нас, за да го попита как да се върнем на главния път. Той бавно тръгна към нас и Алекс отиде да го пресрещне на половината разстояние. Не чувах какво си говорят, защото бях далеч, но виждах, че водят приятен разговор. След няколко минути Алекс се върна в колата. Сложи предпазния си колан, а аз обърнах в посоката, от която дойдохме.

- Е, накъде? - попитах.

- Нямам представа - отговори тя. - Но той имаше много смешен нос и кучето му се казва Бау.

---

[1] Легендата разказва, че Аполон построил храма в чест на победата над змея Питон, откъдето и името на пророчицата Пития. - Б. р.