В началото на 30-те години пиеха евтино вино и пееха студентски песни като Gaudeamus Igitur[1]. Палеха свещи и спореха понякога до късно през нощта коя форма на държавно управление е най-добра и би възвърнала достойнството и благоденствието на народа. Сега като се замислеше за онези времена, се свиваше от ужас колко наивни и трогателно сериозни са били до един: монархисти, евреи, комунисти, националсоциалисти.

Монархистите искаха да върнат историята назад към начина, по който са стояли нещата преди 1914-а, сякаш това беше възможно. Комунистите искаха работещите да ръководят целия процес на производителността; както се казва, искаха не само хляба, а цялата фурна.

Евреите от Ционисткия съюз обещаваха мир и равенство, както и общество, основано на разум и духовни ценности - същото, което си представяха за Палестина. Никога не са очаквали да съставят правителство във Виена, но получеха ли достатъчно гласове, със сигурност щяха да придобият влияние в управлението.

А националните социалисти, които всички наричаха просто нацисти, защото цялото им име бе прекалено дълго, предлагаха работа и достойнство - двете неща, които оглавяваха списъка с желанията на всички. Твърдяха, че имат план. Сочеха на север през границата, където тактиките на Хитлер за създаване на работни места сега отново изпълваха хората с гордост и им пълнеха джобовете с пари след толкова години на неконтролируема инфлация и икономически спад.

Нацистите и комунистите станаха толкова популярни сред народа, че на 7 март 1933 година правителството на Виена под ръководството на канцлера Енгелберт Долфус обяви извънредно положение и заплаши да забрани със закон двете партии. Полицията щурмуваше събранията им и прибираше всички присъстващи в претъпкани фургони. На сутринта полицейските чиновници си записваха данните им, отправяха им предупреждения и ги пускаха.

Още през първата седмица на извънредното положение заваля сняг, който в западната част на страната бе твърде обилен. В родния ѝ град Санкт Тьолден от планинските склонове се срутили лавини в долината и така затрупали главния път от изток. Тъй като армията бе заета да налага извънредните мерки, пътят останал блокиран за шест денонощия, както ѝ разказа майка ѝ по телефона, докато местните не го разринали с гребла и каруци с конски впряг.

Следващата неделя тя се видя с Петер във "Фрьолих" в центъра. Улиците бяха пълни с войници и полицаи, които проверяваха коли и пешеходци на случаен принцип. Беше краят на март, но все така студено и някои малки улички бяха непроходими от натрупалия сняг.

Петер бе пристигнал преди нея и щом я видя, се изправи и ѝ помаха. Мястото беше претъпкано, а зад вратите към салона цигулар и пианист свиреха неизменния Щраус. Тя остави палтото и шала си на закачалката и го целуна по бузата.

- Клара - поде той. - Имаш ли новини от дома?

Тя му преразказа телефонния разговор с майка си. Всички бяха добре.

- О, добре! Аз бях в Париж и Лондон.

- Заради срещите на Обществото ли?

- Да. Всички се тревожат за Берлин, а сега и зарадиразпускането на парламента тук. Утре трябва да се срещна с канцлера Долфус.

- Той не бива да забранява партиите със закон. Това само ще заздрави редиците им.

- Навярно.

Дойде сервитьорката, за да им вземе поръчката. Петер поиска кафе, а Клара си взе горещ шоколад.

- Тук правят най-добрия - усмихна му се широко тя. - Трябва да го опиташ.

- Може би следващия път. Какво ново? Последния път, когато говорих с майка ни, тя каза, че се справяш добре в университета. А и при теб са Хайдегер и Витгенщайн. Невероятно!

- Нали! Дори и Фройд се появява, когато имаме късмет.

- И? Хайде, разправяй. Чух, че вече не се виждаш с младия Хелер.

- Не, твърде заета съм.

Той остана загледан в нея и ѝ се усмихна.

- Твърде заета, а? Изчерви се. Кой е той?

- Кой кой е?

- Хайде, де. Как се казва?

- Петер, престани. Ще ти кажа, когато съм готова.

- Добре. Познаваш ли някого от арестуваните студенти? Надявам се, че не си била сред тях.

- Не. Но познавам някои. Ако ги поставят извън закона, просто ще се срещат в дома на някого. Със сигурност няма да ги спрат.

Донесоха им кафето и горещия шоколад. С лъжицата си тя издълба дупка в битата сметана и отпи през нея. После вдигна чашата си.

- Много е вкусно. Опитай.

- Не, благодаря - поклати глава той. - Клара, мислех си нещо. Може би е добре да си водиш дневник. След една-две години всичко ще е много различно. Ще се оглеждаш около себе си и ще се чудиш какво се е случило.

- И Алберт така казва.

- Алберт?

- Ох, добре. Печелиш. Казва се Алберт. Твърди, че нещо назрява сред обществото. А аз си имам своето място на първия ред в университета и оттам нататък всичко ми е в мъгла.

- Прав е. И гледай да не те хванат. Не ти трябва полицейско досие. Никога няма да можеш да го заличиш.

Петер продължи да обяснява за пожара в Райхстага в Берлин, благодарение на който Хитлер изпълнил блестящата си стратегия.

- Всички си служат с извинения. Някакви измислени извънредни положения, прокарани тайно, и така вместо в демокрация живеем под диктатура.

Тя седеше, обвила топлата си чаша с ръце, слушаше го, размишляваше и го изучаваше отблизо. Спретнат и с набола брада, по-големият ѝ брат носеше тъмно сако и вратовръзка на райета. Беше с петнайсет години по-голям от нея и дипломата му по международно право му бе донесла завидна позиция в Обществото на народите.

- Ще си помисля - каза тя. - За бележките имам предвид. Но точно в момента съм доста заета.

И двамата отпиха от чашите си. Тя хвана цигуларя да ѝ смига. През прозореца се виждаше падащият сняг. Една полицейска кола спря, от нея изскочиха мъже в куртки и широкополи шапки и арестуваха мъж и жена на тротоара. Жената носеше чадър, който падна и се счупи в боричкането, и докато полицаите я бутаха към колата, тя не спираше да ги удря с останките му.

- Виждаш ли? - отбеляза Петер. - Дори и да оспорят извънредното положение, пак могат да си правят каквото си поискат, докато е все още в сила. Затова и го постановиха. Твоят Алберт звучи като разумен човек. Как е фамилията му? Mоже би познавам семейството му.

- Леонхарт. Баща му е управител на конеферма, а майка му е пианистка. Преподава оперно пеене.

- Не мисля, че го познавам. Покани го на вечеря някой път. Той с какво се занимава?

- Капитан е в кавалерията.

- Традиционалист. Добре. Нека да го видим.

През следващите седмици тя се обади два пъти на Петер. Първия път вдигна съпругата му Даниела и каза, че е извън страната, а втория - телефонът звъня дълго без отговор.

Същото лято Алберт взе участие във военно конно състезание, където представяше своето поделение - Трети драгунски полк. Той грабна златото в ездата през пресечена местност, задминавайки френски майор и немски лейтенант. Отпразнуваха победата във виенския апартамент на родителите му, а на следващия ден тя за първи път го заведе в родния си Санкт Тьолден.

Отправиха се с влак на юг и пътят ги преведе покрай ниви с жито и ръж, старинни ферми със сламени покриви и щъркелови гнезда по високи стълбове, издигнати специално за целта. През отворения прозорец на купето долиташе уханието на зреещите зърнени култури и на тревата и пръстта, нагорещени от лятното слънце. Видяха ята да се спускат на рояци, които се пръснаха, пренаредиха се, кацнаха и отново отлетяха. Усещаше как слънчевите лъчи стоплят лицето ѝ и се плъзгат по сгъваемата масичка от естествена дървесина до прозореца и по голите му ръце и длани. Долавяха още и миризмата на въглищния дим, който влакът изпускаше.

Тя бе толкова влюбена, стигаше ѝ само да го погледне и на лицето ѝ веднага изгряваше усмивка, а в сърцето ѝ разцъфваха неистова надежда и благодарност. Какви ръце имаше, какво лице и само как я гледаше! Караше я да се чувства обичана, ценена и спокойна и тя съвсем естествено приемаше за нормално родителите ѝ да видят същото у него, да го приемат и да го харесат.

Посещението обаче не мина добре и по-късно тя изпита нужда да премисли всичко минута по минута и ситуация по ситуация.

- Беше толкова странно - разказа тя на Ерика, щом се прибра във Виена. - Татко действително положи усилия. Заведе ни на новите римски разкопки, вечеряхме заедно и се разходихме, но през цялото време нещо не беше наред. Заради майка е. Попитах я какво има, а тя просто се оправда с мигрената си.

- Не е ли възможно да е така?

- От години не е страдала от мигрена. Е, не знам, но ми се струва, че беше просто извинение. Държа се толкова особено с Алберт. Беше още по-резервирана от обикновено. Беше студена спрямо него, а и спрямо всички ни. И каква голяма сламена шапка само носеше на разходката! Трябваше да видиш какви погледи му хвърляше изпод периферията. Наблюдаваше го. Какво си е въобразявала?

Отговорът пристигна във Виена само след два дни под формата на писмо с почерка на майка ѝ и нейните безупречни наклонени букви като на древногръцки духовник.

В същия плик на друг лист баща ѝ, чиято любов към нея бе най-голямата сигурност в живота ѝ, пишеше:

Тя показа писмото на Ерика, която познаваше родителите ѝ още от училище. Намираха се в апартамента на "Беатриксгасе", поредният делничен ден беше към края си, небето се смрачаваше, светлините на града започваха да се показват, а от широко отворения прозорец влизаше прохладен въздух.

Ерика ѝ върна листа, усмихна се и сви рамене. После се върна в кухнята, където скоро се разтропа из шкафовете и взе да приготвя бъркани яйца за вечеря.

- Непокорният ще идва ли за вечеря? - провикна се тя от съседната стая.

- Не. Сега е в конефермата.

Клара отново прочете писмото, сгъна го и го върна в плика, който отнесе в спалнята си, за да го скрие в едно чекмедже.

- Ще му го покажеш ли? - извика отново Ерика.

Клара се престори, че не я е чула.

---

[1] "Нека се радваме" (лат.) - популярен химн на завършващите студенти, който датира още от 1287 г. Веселият текст на песента, възхваляващ младостта и живота, я прави популярна сред студентите в Европа. - Бел. прев.