Беше пресякла кръстовището на "Раковски" и "Аксаков" на червено, факт, преди тук имаше само пешеходна пътека с легнал полицай на райета в червено и бяло и още щом пешеходецът доближаваше до уличното платно, колите забавяха скорост и спираха, пешеходецът величествено минаваше по пътеката като по червен килим. А сега изневиделица изникнал светофар, който обезсмисляше пътеката.

Тя се озова на нея, без да се оглежда, спирачките на една кола изсвистяха, дори задната ѝ част подскочи нагоре, инфарктно зачервеният шофьор излезе и се развика, къде мааш ма, овцо, пръски и слюнки хвърчаха на всички страни, Александра се беше свила, станала още по-дребничка пред освирепелия водач на моторното превозно средство, беше успял да не я прегази, но не беше сигурно, че няма да я пребие, ако в този момент до тях не се беше озовал внушителен полицай, крепител на реда. Полицаят укорително, но доб-ронамерено, подкупващо я гледаше.

Има пешеходна пътека, но има и светофар, гос-пожо, който е над пешеходната пътека. Не го видях, извинявам се, явно отскоро е тук. От две години е инс-талиран, госпожо, сто лева глоба за неправилно пресичане. Сто?, удиви се Александра. Да, сто, спокойно потвърди полицаят. Нарушихте правилата на уличното движение, едва не предизвикахте пътнотранспорт-но произшествие, колата заби в последния момент, шофьорът трепери, причинихте му психическа щета, сто лева. Вие шофьор ли сте, госпожо?

Шофьор съм, признавам си грешката, ще платя глобата. Заповядайте. Александра му подава банкнотата. На уличното платно е станало задръстване. Вилнеещият водач не се сеща да влезе в колата и да потегли. Иска му се да остане още и да продължи да вика, да се гневи, да ругае, попаднал е ненадейно на публика, не му се иска да я напусне, в центъра на вниманието е.

Би следвало и на мен да ми се заплати обез-щетение, изведнъж кротко и настойчиво заявява той, като гледа Александра право в очите. На вас, повтаря тя объркано. На мен, да. Тук той е главен герой, спасител и покровител, иска му се да обере дивидентите от ситуацията, как пък точно сега не се намери някоя медия, която да го снима, да му задава въпроси, на които той енигматично и нехайно да отговаря, най-накрая се качва в колата с неудоволствие, клаксоните зад него облекчено утихват, потегля с мръсна газ и тлъста псувня зад себе си.

Полицаят вече е прибрал банкнотата в джоба си. Благодаря ви, госпожо. Усмихва ѝ се и се заглежда в колите, които профучават, отдалечава се, отдаден на контрола си над уличното движение. Тя остава на кръстовището, гледа след него невярващо, с отворена уста, хората минават пок-рай нея, побутват я, поглеждат я с досада. Тя настига полицая, извинете, талон или някакъв документ, че сте ме глобили, че съм ви дала сто лева?

Да, разбира се, казва той кисело, все едно че сега чак се е сетил, вади от кожената си чантичка кочан, откъсва един талон, пише нещо на него, подава ѝ го, мрази я.

Искахте да не ми дадете талона, да приберете в собствения си джоб тези пари, това е подкуп! Взехте подкуп от един гражданин! Александра свисти срещу него, иска обяснение, случката е толкова дребна и показателна, не може да я остави така.

А разкарай се вече, ма! А се разкарай!

Моля? Какво казахте?

Полицаят тръгва нагоре по улицата, недалеч, точно срещу входа на Военния театър, е спряла полицейска кола със запалени сигнални фарове, явно неговата.

Странна гледка представляват тези двамата, той - грамаден като канара, с кубинки, с подвити ръкави на ризата, мъж, който вдъхва респект и чувство за сигурност от пръв поглед, сега върви със спокойните си крачки, здраво стъпил на земята, зад него подтичва дребничка жена, мести се ту от лявата, ту от дясната му страна.

Ето това насадихте, на всяка крачка корупция. Подкупи, не можем вече да дишаме мръсния ви въздух, без да ви плащаме подкупи! Беснеещата Александра на празната централна улица в деня на Съединението, и това никакво Съединение не е!, а разделение, така трябва да се казва, ден на разделението, това трябва да празнуваме, защото има такива като вас и такива като нас, и ние страдаме, а вие крадете безочливо, защото колкото по-тъп е един човек, толкова по-алчен е и толкова повече краде, защото няма за какво друго да мисли освен за пари и за алчност, няма друга ценност освен парите и алчността, защото алчността създава огромната бездна в душата му, и той просто трябва да я запълва, за да не я гледа, за да не се страхува, за да не се ужасява от себе си, разбрахте ли!

Е, па, с досада изрича той и я отстранява от себе си с лениво движение на ръката.

Искам да ми кажете името си, искам служебната ви!, личната ви карта, искам да ми кажете в кое МВР работите, чухте ли, спрете, спрете се най-сетне. Тя го дърпа за ръката. Той тръсва рамене и се освобождава от нея, натиска дистанционното на колата, влиза вътре.

Няма да оставя нещата така, ще запиша номера на колата ви, няма да успеете да скриете лицето си, няма. Тя вади телефона си, включва камерата, ръцете ѝ треперят, изпуска го на плочките, той се разпада на две части, тя кляка на тротоара, започва да събира час-тите, полицаят вече е потеглил, когато тя се изправя, колата му е стигнала до кръстовището с "Цар Освободител", по никакъв начин не може да види вече номера ѝ, още по-малко да го снима.

Успява някак да сглоби телефона си, не само ръцете, но и коленете ѝ треперят. В градинката пред Народния намира свободно място на една пейка с две възрастни жени. Може ли да седна, пита тя с изтощен глас, разбира се, заповядайте, жените я оглеждат приветливо и някак покровителствено, склонни са да си поговорят с нея, да я изслушат, но и не искат да проявяват любопитство, за да не я отблъснат, гневът и възмущението избиват по лицето на Александра като капчици пот, невъзможно е да ги прикрие, невъзможно е засега да се успокои, трябва да се диша дълбоко, за кой ли път днес си повтаря тази мантра, в такива случаи е най-добре да се диша дълбоко и за нищо да не мисли, да не мисли какво би станало, ако шофьорът не бе успял да спре, да не си представя струпването на хора, някой знае ли как се прави изкуствено дишане, друг звъни на 112, чантата ѝ е отскочила на метри от нея, ще бъде ли в съзнание, ще има ли болки в счупените кости, ще има ли локвичка кръв до главата ѝ, ще чува ли сирената, или ще се събуди едва след операцията и дълго няма да си спомня какво се е случило.

И това ли беше знак, предупреждение, почти на глас изрече Александра, а двете жени я поглеждат с тревога, понечват да я заговорят, но Александра рязко обръща главата си встрани, те са деликатни, интелигентни, не искат да се натрапват, продължават прекъснатия си разговор, който е, естествено, за пандемията.