Има поети, чиито книги са пълно фототипно издание на поезията: нищо по-малко от изящна словесност. Елена Денева е от тези автори. Поетичните ѝ сборници се чакат с нетърпение от читателите с чувствително литературно съзнание. Последната ѝ книга - "Сълза назад", идва с типичната за Елена запомняща се (макар и привидна) лекота на думите, отвъд които светът се укротява в прегръдката на Господ.

("Отдалечаване", с.23)

Сърдечната истина, на която Елена Денева е способна в думите си, не е онази премерена, пресметлива дори ерудираност колко точно от необятното знание за света да бъде "отпуснато" на читателя. Напротив! Елена разкрива докрай и сякаш безкрайно: това е поезия на вглъбения, на самотния модерен човек, който обаче не избира да се затвори в себе си, а да раздава милост чрез поезия.

В огледалото на нейните стихотворения има толкова мощна сила, която повдига паднали небеса, утешава, приласкава, възторгва. Защото в поезията на Елена Денева има много вяра. Непретенциозна, чиста, без примесите на условността, първородна, първопричинна вяра. Книгата "Сълза назад" е майсторски клас как от буквалността се раждат метафори, как болката е друга азбука, но на малцина е дадено да четат от нея, да пишат на езика ѝ, за да отнемат от тъмнината на скърбящите.

Елена Денева никога не е била местен човек там, където автори шумят и натъпкват насила в слуха на читателя книгите си. Тя е съхранила онова достойнство на пишещия, което не позволява да развяваш стихотворенията си като знаме, пък било то и знамето на победата. Впрочем победа е думата, за която си мислех през цялото време, докато четях "Сълза назад". Защото тази книга е за спечелените битки срещу безчовечността.

В това бързо нагряващо време, в този бързо изстиващ свят.