За първи път в "Закуска за шампиони" са адаптирани на български текстовете към оригиналните илюстрации на американския писател Кърт Вонегът, които той прави за романа си, съобщи издателство "Кръг". Книгата вече се разпространява в книжарниците.

Заглавието допълва поредицата на издателство "Кръг", включваща най-добрите творби на американския писател, сред които са "Механично пиано", "Сирените на Титан", "Майка нощ", "Котешка люлка", "Синята брада" и "Кланица пет".

ПЪРВА ГЛАВА

Това е разказ за срещата на двама самотни, мършави и вече позастарели бели мъже върху стремително загиваща планета.

Единият бе автор на научнофантастична литература и се казваше Килгор Траут. Тогава беше абсолютно неизвестен и смяташе, че животът му е приключил. Не грешеше. След въпросната среща той стана един от най-обичаните и почитани хора в историята.

Мъжът, с когото се срещна, бе търговец на коли марка "Понтиак" и се наричаше Дуейн Хувър. Дуейн Хувър беше пред полудяване.

Слушайте:

Траут и Хувър бяха граждани на Съединените американски щати - страна, наричана за по-кратко Америка. Ето националния им химн - чиста глупост, както и много други неща, които трябваше да вземат на сериозно:

На света имаше около един квадрилион различни нации, но само химнът на тази, към която принадлежаха Дуейн Хувър и Килгор Траут, беше такава каша от дивотии, размесени с препинателни знаци.

Ето как изглеждаше националният им флаг:

Законът за националното им знаме - единственият по рода си на цялата планета, гласеше: "Знамето не трябва да се сваля пред никого и пред нищо".

Свалянето на знамето е нещо като приятелски поздрав в знак на уважение, при който спускат флага по пилона му по-близко до земята и после го издигат отново.

Девизът на нацията им беше на език, който никой вече не говори: "От многото едно" - E pluribusunum.

Несваляемото знаме бе цяла прелест, а химнът и тъпият девиз нямаше никому да пречат, ако не беше следното: доста от гражданите бяха толкова пренебрегвани, мамени и обиждани, че понякога се чудеха дали не са сбъркали страната, или дори планетата, и изобщо дали не е станала някаква ужасна грешка. Може би щяха да се чувстват малко по-добре, ако в химна и девиза се споменаваше нещо за справедливост, братство, надежда или щастие, ако някак си ги приветстваха като пълноправни членове на обществото и съпритежатели на недвижимата му собственост.

А щом потърсеха в банкнотите си отговор на въпроса какво всъщност представлява нацията им, те съзираха сред многото барокови заврънкулки рисунка на пресечена пирамида, върху която сияеше широко разтворено око:

Дори и президентът на Съединените американски щати не знаеше какво точно означава това. Сякаш страната уверяваше гражданите си: "В безсмислицата е силата".

Голяма част от тази безсмислица бе невинна последица от вятърничавостта на основателите на нацията на Дуейн Хувър и Килгор Траут. Те бяха аристократи и много им се искаше да се поперчат с безполезното си образование, което се състоеше в зубрене на разни измишльотини от древни времена. Освен това се мислеха и за поети, горките.

Но много от глупостите бяха направо вредни, защото прикриваха големи престъпления. Така например учителите в Съединените американски щати непрекъснато изписваха по черните дъски една дата и караха децата гордо и радостно да я повтарят, та да я запомнят:

Учителите втълпяваха на учениците, че именно тогава техният континент бил открит от човешките същества. А всъщност през 1492 година милиони хора вече си живееха пълноценно и интересно на континента. Това просто беше годината, в която морски пирати започнаха да ги мамят, грабят и избиват.

А ето още една вредна щуротия, която разправяха на децата: че морските пирати били създали правителство, което станало факел на свободата за всички човешки същества. Даже им показваха рисунки и скулптури на този въображаем факел, който много прилича на пламтяща фунийка за сладолед и изглежда така:

Освен това пиратите, които бяха създали новата държава, притежаваха хора роби. Използваха човешки същества вместо машини и дори след като робството беше премахнато, защото бе срамно, те и потомците им продължиха да смятат обикновените хора за машини.

Пиратите бяха бели. Хората, които вече си живееха на континента при идването им, бяха червенокожи. Когато на континента бе въведено робството, робите бяха чернокожи.

Цялата работа беше в цвета.

А ето защо пиратите успяваха да заграбят каквото си поискат и от когото си поискат: разполагаха с най-хубавите кораби в света, много бяха подли и имаха барут - смес от калиева селитра, въглища и сяра.

Доближаха ли огън до този привидно безобиден прашец, той буйно се превръщаше в газ, който изтласкваше снаряди от метални тръби със страхотна скорост. Снарядите разкъсваха живо месо и кости, така че пиратите лесно можеха да унищожат организма на всяко за¬инатило се човешко същество, дори и да се намираше много далече.

Но главното оръжие на пиратите бе способността им да изненадват. Едва след като стана вече твърде късно, се разбра колко безсърдечни и алчни са те.