- За да продължавам да бъда жива, да туптят умът и сърцето.

- Избирам по авторите. Освен тези, които вече съм чела и продължавам да чета техни книги, много се радвам, когато открия някое ново име, което ми допада. В този смисъл съм благодарна на работата си като журналист в областта на културата, защото без нея можеше да не стигна до разнообразието от имена. Това особено важи за съвременната литература.

- Повече от една книга, поезия и проза. Тъй като всяка седмица представям книги в "Артефир" на програма "Христо Ботев" на БНР, книгите "на нощното ми шкафче" се сменят и са много. И все трябва бързо да се прочетат. Това е доста изморително и дано дочакам времето, когато ще избирам сама колко дълго да чета една книга и да я преживявам.

В момента: Вирджиния Улф "Мигове от живота", Йосефине Клоугарт "Всичко това можеше да е твое", Елена Алексиева "Вулкан", Бохумил Храбал "Vita Nuova", Виолета Кунева "Кучето на Персефона" и Тон Телехен "Писма до всеки и до всички".

- Няколко, но ето три последни: Гюнтер Грас "Кучешки години", Йосефине Клоугарт "Всичко това можеше да е твое" и Аня Мугерли "Пчелно семейство".

- Постоянно, навсякъде, нямам ритуал. Предпочитам късно вечер, нощта, в леглото, на тихо. Много приятно е на чардака на село през лятото.

- На хартия. Незаменимо усещане. Главата ми е претъпкана със звуци, не ми се слуша друг глас. За електронната - вярно, че не ти пълни жилището с хартия, която събира прах, но навикът да чета книжна книга е по-силен.

- Не. Понякога поезия, но рядко. Предпочитам добрия превод на български. Имаме много добри преводачи! Да не припомням думите на Жозе Сарамаго.

- Всичко това. Изпитвам удоволствие да чета, дори физическо.

- Поезия, но има проза, която ми въздейства по същия начин, така че предпочитанието ми е да чета добра литература, все едно в какъв жанр е.

- Не мога да отделя една.

- Швейк, магарето Йори и Прасчо от "Мечо Пух".

- Ще кажа за поезията. Особено ценя Ани Илков, Борис Христов, а също и творчески дълголетния Иван Теофилов. Възхищавам се на мъртвите ни поети като Георги Рупчев, Иван Методиев, Борис Роканов, Марин Бодаков, София Бранц, Ивайло Иванов, Маша Вирхов, Екатерина Йосифова, Малина Томова, има и други, разбира се. Надежда Радулова, Яна Букова, Кирил Василев, Кристин Димитрова, Илко Димитров, Палми Ранчев, Цочо Бояджиев например са поети, които са ми важни, с които "си сверявам часовника", това са само част от, списъците винаги са непълни.

Възлагам надежди на някои от най-младите, които работят сериозно, като Белослава Димитрова, Никола Петров, Марианна Георгиева, Виолета Кунева, Галина Николова, а и вече не толкова младите Стефан Иванов, Людмила Миндова, Николай Бойков, Владислав Христов, не, не мога да изброя всички и няма смисъл!

Има много добри поети у нас. За сценаристите въпроса не го разбирам, ха-ха. Ценя онези журналисти (не пиари), които работят в областта на културата, защото у нас това е най-пренебрегнатата част от тази гилдия. Във всяко отношение. Шапка им свалям.

- Трудно, целият апартамент е пълен с тях, мазето - също.

- "Избрано" от Людмил Станев и "Макс и Мориц" от Вилхелм Буш, тъкмо излезе нов превод на Любомир Илиев.

- "Изтокът" от Анджей Сташук и "Дебютант" на Сергей Лебедев - от ужас, "Макгахански блусове и балади" от Юли Шумарев - от вълнение.

- "Кажи сбогом на вятъра" на Дж. Г. Балард. Очаквах повече респект към читателя.

- Марин Бодаков, но вече няма как да стане, за съжаление. Затова - книгите ми я пишат, но донякъде, не може изцяло да им се вярва, не са автобиография.

- Няма да пиша такава.

- На български автор е, но няма да го кажа, че ще ме тричат, обвинят в хейт и какво ли още не.

- "Буденброкови" на Томас Ман, дано се отвори време да я прочета. Не ми е неудобно да кажа, че не обичам научна фантастика, фентъзи също, а и криминални романи. С историческите също се държа на разстояние, но все пак чета някои от тях.

- Поезията на Емили Дикинсън.

- Винаги ме е интересувало как е написана книгата - стил, език, останалото е встрани. Не понасям "истории", които разчитат единствено на себе си, но не понасям и "мъдрости", казани от последна инстанция.

Напоследък сместа между тези двете много се харчи и награждава. Не понасям да ми се говори "от авмона".

Жалко, че хуморът, иронията, сарказмът почти изчезнаха от книгите, а това е висшият пилотаж, както се казва. Солидаризирам се с отговора на талантливия Йордан Д. Радичков в поредицата ви - обичам "тежката" литература, онази която ме кара да мисля, да спирам, докато чета, да се връщам и да препрочитам, да отварям книгата по много пъти във времето.

Читателите отвикнаха от това и предпочитат бързо да прелетят през текста, да не се разстройват също. Затова и има такова количество средна писателска продукция, която се опитва да им угоди.

- Фактите за Вапцаров от "Оловна тишина" на Ивайла Александрова.