То - ако речем да сме точни, подсказка е и самото заглавие "Две години - два дена" (почти като "Ден година храни", известната мъдрост): сочи концентрираност, сочи съсредоточеност и плътност; плътност като на звездно бяло джудже. Знаете как се появяват тия мъници: когато огромната звезда, именувана "червен гигант", изхвърли/изразходи термичната си обвивка, остава само ядрото ѝ и то се превръща в бяло джудже.

Това свиване на времето в стихосбирката на Калин Михайлов ни подсказва един своеобразен ядрен синтез; нещо същностно, изключително, необикновено; с други думи, нещо изначално. А какво по-изначално от генезиса, от зараждането, от сътворението? - "Две години - два дена" е всъщност стихосбирка-шестоднев: онези напрегнати Божии дела, гъсто побрали се в 3 години 6 месеца и 20 дни, в които Той само за шест дена е създал света и така се уморил, че на седмия трябвало да си почине.

Стихове, които със смирение (с неподправено смирение, трябва да подчертаем), повтарят Божия акт, за да го въплътят в света на човешкото и така да осветят този наш все по-изпадащ от Бога човешки свят, да му придадат святост и блясък. Да грейне той със светлината на Бога ("Да бъде светлина!"), че да ни се яви красен, личен, праведен (стиховете за цветовете не са случайни, едно от тях така е и наречено: "Похвала на цветовете"). Един свят, който се уповава и пребивава в Бога, не друг някакъв, който слепее и се шмуга извън Бога:

Всяко сътворение е изпитание, изпитание изтощително и уморително; такова изпитание е и сътворението на Калин Михайлов. Започва с първия ден, цикъла "Скрит от света", в който срещаме следната строфа: "с неумиращ живот". Иде реч в тези думи за върховната саможертва, за "живота, който отдаде за нас": ние потъваме в скръб днес, в най-тъжния ден, Разпети Петък, за да възликуваме след това в Деня на Възкресението, когато Иисус се въздига от мъртвите и "смертию смерт поправ".

В петъка целият свят, звяр и природа, се е снишил, притихнал, неделята обаче е ден за радост, ден за цъфтеж, когато осъзнаваме, че: "Чудо е, / че всеки ден се развиделява; / че мракът не е вечен"; поетическото слово иска да ни каже, че ние също сме участници в съзиданието, че в Божието сътворение и ние имаме пръст. Първият ден на Калин-Михайловото сътворение е съучастие: първоначално стиховете нямат дата, защото светът още не е налице, но след малко време, след много, много малко време човекът вече не е скрит от света, а се открива за света, защото вече сме се научили заедно с поета да стъпваме в стъпките на истината, "в стъпките невидими".

Следва "От болничната стая" - едно осъзнаване на върховната правда, че човек не може сам, трябва да има "езер к'негдо", сиреч помощник, но заедно с това приятел, Приятеля невидим, способен да даде най-вярната, най-полезната помощ. Едно духовно събитие, което съединява всеки двама в тяхното особено, единствено тям присъщо едно, а - вече съединени - ги съединява и с Бога, за да се осъществи по този начин най-сублимната връзка, най-възвишената кулминация, когато: "И разбира / детето Божие, / че още е възлюбено, / че още е желано / в чертога и в сърцето / на небесния Баща". Да, това е начинът, единственият начин слабостта ни да се превърне в сила, немощта ни - в могъщество, безсилието ни - в якост. Сам ли си - нищо си, с приятели ли си, видими и невидим - всичко си: ще пребъдеш, ще си, вечно си

Третият ден е отреден за "Завръщане", когато обръщаш лицето си към Бога, за да го съзреш в Неговата всеблагост и доброта:

В този цикъл има много пространство, много преместване - София, Германия, влак, метро, че даже и Магелан се появява, и това не е случайно: за да се стигне до Бога, трябва да се бие път, да пилигримстваш, за да Му се поклониш. Да достигнеш до Бога, да се съизмериш с Него и да просветлиш ума си с Божието, което е истинското:

Съизмерване обаче, което е смирение, не възгордяване: не съди, за да не бъдеш съден; не отричай, за да не бъдеш отречен; не отхвърляй, за да не бъдеш отхвърлен! Като дървото бъди (прекрасна корица на Иво Рафаилов) - напукан и кръгов, с белези от живота, но търпелив, растящ, натрупващ тихо и незабележимо мъдрост и вяра.

И ако изпълниш това, идва четвъртият ден, денят на събитието, когато си: "Отново под високите дървета". Това е състояние на радост, не на тъга, и е същностен въпросът - изконен и съдбоносен: "Едно само тъжно християнство - / дали християнство остава?" Не, не е отговорът и се дават примери, че е не: "Пет сетива, или животът като препускане", "След службата", "Advent III".

Върви се в този цикъл към радостта, когато се озоваваш "В рая на птиците" - стихотворението, което прозвучава почти като "Песен на песните": "Идвай по-скоро / в рая на птиците, / възлюбена моя"; съприкосновяваш се със Суламит, хващаш я за ръка и я повеждаш там, където "единствено си почиваме". Радостта, радостта е съ-битието с Бога, единственото възможно съ-битие с Него.

И тогава ставаш съпричастен, "Преди завоя" вече си съпричастен. В сянката на Христа, в която си винаги цялостен, неделим, единен: "Когато Духът обитава у нас, / всеки разговор е духовен, / битието не се разпада / на две половини - / висока и ниска, / благородна и пошла". И дори в инциденти, в нещастни инциденти като жалбата за младото лисиче или разбунилите се и наглеещи жаби в главата. Защото Треньорът знае как да те съучасти, да те привлече и утеши: "и ето, вземи / тази прекрасна напитка / (музика, филм или цвете, / стих или друго - / Той знае добре)" - надникнал е в душата ти, открил е там мечта по Себе Си и тази мечта само Той може да утоли. С творение, което от Него иде, защото всяко творение от Него иде Той е Авторът, единствено Той е Авторът, ние сме само смирени трансмисии на Неговата всесъздаваща ръка, защото: "Друг казва какво е добро, / какво - само фантазия / с малък размах".

Накрая, на шестия ден, в "Сбогуване с един град" откриваш какво трябва да правиш, как да се проявиш, за да бъдеш на крака - стабилен, непоклатим, изправен; да Му съдействаш: "Свèтият / ходеше с мене по тях / в немощта ми". Почти като в ходенето към Емаус, където също има немощ - сляпа умствена немощ. Но тази немощ, когато съдействаш на "огромната канара" ти, малкото камъче, изчезва, оживяваш и върху теб се излива благодатта; съществуваш, има те, вдигнал си се. Хванал си за ръка Онзи, Когото винаги трябва да държим за ръка, преодолял си онова наистина нищожно, но сякаш непреодолимо разстояние между Божията и Адамовата ръка, трагично изписано от неистовия Микеланджело, и си се справил, преборил си се, успял си:

Случило се е влизането през тази врата на 28 март 2016 година. А е започнал Калин Михайлов своя Шестоднев на 18 октомври 2012 година. Продължило е сътворението три години шест месеца и двайсет дена. Всъщност не - продължава сътворението безкрайно, продължава винаги, продължава безмерно, защото заедно с Бога, съвместно с Бога, едно с Бога нищо никога не свършва, а е вечно живо, вечно истинско.

Дори на Разпети петък, най-тъжния ден...