Фридрих Ницше, филолог, философ, писател, е почти неизвестен за широката публика като композитор, но безкрайно известен като мислител. В България той не е много познат и като поет, макар че и философията му е поезия.

Негови стихове превеждат Пенчо Славейков и Гео Милев, но ето стихотворението "Дъжд", което, мисля, и аз успях да докарам до приличен превод:

Но възможен отговор сам дава още в предговора, където изяснява болезнения данък, плащан за безсмъртието на духа: "За да бъдеш безсмъртен, плащаш скъпо, като умираш много пъти приживе. Има нещо, което наричам "омразата на великото", тоест, всичко велико, веднъж създадено, се обръща безвъзвратно върху оногова, който го е сътворил Другото нещо е оная зловеща тишина наоколо"

Ницше не спира, а продължава, стига границата на сарказма, където жестоката самота се среща с жестоката способност да я осъзнаеш и чрез това да я надмогнеш: "В едно подобно състояние веднъж усетих близостта на стадо говеда, далеч преди да съм го видял, просто поради нахлуването на човеколюбиви мисли в главата ми - стадото носеше топлина"...

Този страстен философ, който първо е страстен филолог, държи на добрата фраза и оставя блестящи мисли за цитиране. Например: "Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен". Или: "Бог е мъртъв".

Но поради ироничния стил подобни цитати често утвърждават обратното на онова, което е на повърхността. Още по-лошо става, ако са откъснати от контекста, така че да внимаваме с тях. Пример - фразата, че Бог е мъртъв, в света на Ницше се отнася само до юдео-християнската версия на Бога, не до Бог изобщо. Но това рядко се казва на широката публика, защото тогава фразата не е подходяща за манипулация, а става научен въпрос.

Въпреки че знам опасността, ще рискувам с два цитата на Ницще. Първо е предупреждението: "Ако твърде дълго се взираш в бездната, и бездната ще се взре в теб".

Ако ви звучи като Тери Пратчет, четете Ницше. Вторият цитат е: "Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. Студено лъже то и тая лъжа изпълзява от устата му - Аз, Държавата, съм народът."

Фридрих Ницше е роден през 1844 г. в Прусия, но призивът за немско, повече немско и преди всичко немско, му идва много, той се отказва от гражданство, за да обикаля Европа като "апатрид".

А през последните си години, когато пише в промеждутъците на лудостта, твърди, че е потомък на полски протестанти, преселени в Германия четири поколения по-рано. Да, четири поколения назад мъжете в рода му са лутерански пастори, но полският произход не се приема от изследователите.

От дете Ницше е с крехко здраве, плод и на лоша наследственост. Страда от ревматизъм, късогледство и анизокория - различни по големина зеници. Има мигрена и изчислява, че главоболието го държи около една трета от годината.

Докато служи в армията, пада с коня, къса гръдни мускули, вероятно чупи ребра, месеци е неподвижен и се уволнява. Все пак участва във френско-пруската война от 1870 г., но тогава боледува от дифтерит и дизентерия, смята се, че се заразява и със сифилис.

Освен с труден живот и нелека философия, Ницше е известен и със странен сексуален живот. За периода си в Италия твърди, че два пъти на ден е при проститутки, а през повечето друго време онанира.

Поне два пъти има драматична нереализирана любов. Първо е Козима, дъщеря на Лист и жена на Вагнер, с когото Ницше къса заради твърде немския му характер. Или заради страстта си по жена му. В Италия пък се влюбва в Лу Саломе, а според някои - и в приятеля си Пол Рии, който също е влюбен в Саломе. Те обмислят да живеят тримата, има намек и за садо-мазо отношения, но май никой с никого не консумира под никаква форма влеченията си.

В живота на Ницше обаче има една силно доминираща жена - сестра му Елизабет. Тя го ревнува от Саломе, той я ревнува от мъжа й, като го обвинява в антисемитизъм.

В книгите и в живота Ницше е против антисемитизма и други черти от "немския характер", но след умели фалшификации, извършени след смъртта му от Елизабет, той и досега е сочен за едно от знамената на нацизма. Добре, че не е жив, та да преживее поредното огромно страдание.

Така или иначе, факт е, че геният Ницше цял живот страда и цял живот преодолява страданието, като превръща това в център на своята философия.