Защо да четем Фройд, пита ни д-р Иерохам в пролога към тези текстове, събрали натрупаното от десетилетията негова работа като психотерапевт, обучител, преподавател, супервайзор? А ако смятаме, че трябва да четем Фройд, то как да го четем? Четенето винаги е "встъпване в отношение", то предполага търсене на среща. Нека сравним четенето на Фройд с търсене на среща с един "герой", нека наречем Фройд наш герой, нека сравним всичко това с драма(тичен) процес - тоест в крайна сметка с терапията на психичните състояния, предлага ни д-р Иерохам. Този драма(тичен) процес според него можем да наричаме още "сценичен и преживелищен".

А трябва ли да почитаме Фройд? Когато истински почитаме някого, ние всъщност "отиваме на среща" с него. Ключовата дума, убеждава ни авторът, отново е среща. А за да бъде срещата истински жива, необходимо е да провокираме онзи, с когото отиваме на среща, да го "разтърсим" и извадим от непроницаемостта на авторитета. За тази цел трябва да провокираме и собственото си въображение.

Докато ги наблюдава, книгата се опира на историческия контекст, в който Фройд е творил. Осветява по вълнуващ и близък до художествения наратив начин типа обстоятелства, които проблясват и на собствената ни психична сцена - като в психоаналитичен процес.

Авторът, д-р Давид Иерохам, е един от най-авторитетните български психотерапевти с огромна практика и принос към навлизането на психоанализата в българските културни пространства.

Книгата е четиво за "напреднали и начинаещи" в различните полета на хуманитарните и социалните практики и теории, на творчеството. Всъщност тъкмо радетелите на освобождаващо премахване на границите между различните дисциплинарни области ще намерят в тази монография място на вдъхновение и подкрепа.

Един от психоаналитичните конгреси... той се провежда във Ваймар, а на втория ден Фройд скромно прочита допълнението към случая "Председателят Шребер". Събитието има историческа значимост, тъй като за пръв път д-р Зигмунд Фройд допуска, че несъзнаваното съдържа не само инфантилен материал, но и останки от първобитния човек. В същия текст той говори за тотемизма, както и за това, че "митообразуващите сили на човечеството не са престанали да съществуват, а и днес произвеждат в неврозите същите психични продукти, каквито са произвеждали в дълбока древност... същото важи и за религията" . [...]

Питаме се защо един лекар, който работи с пациенти, страдащи от различни психични проблеми, се опитва, развивайки идеи за обществото, културата, произхода на религиите, бъдещето и настоящето, да се включи в разговора за човека и историята на цивилизацията.

Струва ми се, че в работата с другия винаги, отново и отново, се пресътворяват истории, или по-скоро двамата, пациент и терапевт, стават съавтори на две истории. Едната, по-явната, е "фалическата" история на пациента, а другата, малко по-забулена и загадъчна, е историята на неговото лечение. Действието се случва в атмосферата на т.нар. "трансфер" - една сцена, на която се преживяват и тълкуват отношенията на пациента, от раждането му нататък, с всички основни фигури и всички, обхванати в процеса на терапия събития от живота му.

Терапевтът е партньор, превъплъщаващ се в различни роли, отредени му от пациента, но и съучастващ в изграждането на тази драма. Понякога той поема ролята на "помощен Аз" (подкрепяща или антагонистична роля), а друг път "играе" коментатор, подобно на хора в древногръцката трагедия - тълкуващ или отразяващ постъпките на героя и провиждащ последствията от тях. Процесът е ограничен във времеви рамки и правила-табута, които различават терапевтичната сцена от житейската и имат за цел да създадат атмосфера на изследване, чийто резултат би трябвало да бъде, от една страна, разбиране на себе си, а от друга, подобряване на живота на пациента.

В това взаимодействие се отразяват не само индивидуалните, но и обществените характеристики, както и начините на реагиране на участниците спрямо тях. Тези начини са свързани с възпитанието, с традициите и обичаите на всяка общност, но отразяват и забраните и разрешенията, законите и затрудненията на обществото, в което живеят и пациентът, и терапевтът.

Можем да кажем, че символите, които носим в несъзнаваното си и които проникват в сънищата и в психичните ни симптоми, се приютяват в културата, в която живеем, за да ни дадат възможност да я тълкуваме, включително и психоаналитично. Това според нас е и причината Зигмунд Фройд да се обърне в текстовете си към културата, в която пребиваваме.

По-важното е, че в диалога между тези двама души, пациент и терапевт, се раждат образи, които започват да гово¬рят и обясняват, сценично и визуално, винаги недостигащия за описване на човешкото преживяване език. В тези образи се отразява както начинът на мислене на индивида, така и цялата човешка култура. Това обаче е идеалният вариант на терапията. Всъщност самият Фройд признава, че не е сигурен в работата си с пациента, че аналитикът в него спи, и т.н. Но спящият - както и будният - винаги сънува и може би това е гаранция, че е жив.

Същевременно терапевтичните сесии са потопени в преживявания на отношенията, както и на истории, свързани с тези отношения, някои от симптомите се повтарят, но историите, стоящи зад тези симптоми, или по-точно това, което последните символизират, по-често са строго индивидуални. За да си представим обаче каква е историята, на нас ни е необходимо образно и сценично мислене. Разбирането от пациента на собствените му преживявания също е процес на изграждане на образно и сценично мислене или отключване на способности за такова.

Терапевтът не само трябва да слуша пациента - даже когато не го вижда и е с гръб към него, но е желателно и да си представя това, което е чул. За тази цел психотерапевтът трябва да въобрази и да положи пациента, а и себе си, в някакъв контекст; при Фройд това е контекстът на културата.

През въпросната година (1912-1913) той казва, че не му върви в терапията. Може би има предвид точността на интерпретациите; може би - времето, което избира за тях; или пък намирането на терапевтична дистанция между него и пациента; или някакъв недостиг във въображението, което не му подава достатъчно наситени с енергия образи и картини, за да бъде съавтор на сценариите на пациента, но от друга перспектива. Струва ми се, че последната причина е най-любопитна.

Трябва да се отбележи, че още от началото на творчеството си Фройд е изключително ангажиран и вълнуващ се от делничния, културен и политически живот. Тук трябва да споменем трудовете му, свързани с неклиничните проявления на несъзнаваното в ежедневието - грешките, вицовете, които, трябва да отбележим, са свързани с личния му опит, и естествено, тълкуването на сънищата, което включва и неговите собствени.

Именно в Тълкуване на сънищата Фройд ни показва как през анализиране на настоящето, което постепенно се развива в конструиране на разказ, обхващащ преживявания, разпрострени из целия живот на индивида, той постига разбиране на самия себе си.

Появява се "онази сцена", на която оживяват - през образността на свободните асоциации - несъзнаваните фантазии от най-ранното "бебство", които разкриват житейската ни история като произведение на изкуството и вдъхват нов полъх, развиващ креативността на индивида и допринасящ за хуманното му функциониране.

Според мен същото е необходимо и на терапевта - подобен процес на одушевяване на неговата представност и активиране на нещо, което е много по-различно от рационалния мисловен процес и което практически е нормалният, и по-скоро същностният аспект на човешкия живот.

Фройд нарича това "несъзнаваното" или "първичен мисловен процес", но ние бихме го нарекли динамизиране, или драматизиране, на несъзнаваното, или на психичната сцена.

СЪДЪРЖАНИЕ:

В преддверието, или да почетем Фройд

Човекът, който отказа да бъде плъх

Какво научи Зигмунд Фройд от Малкия Ханс?

Лунатикът от лудницата "Зоненщайн"

Да си руснак, роден на Рождество

Относно г-ца Анна О

За болката, която е и психична

Съдбовната Едипова драма

Политическата философия на кушетката на Зигмунд Фройд

От един американски триумф до емигрирането в смъртта

На изхода на психоаналитичния театър

За автора