Мария-Антоанета (1755 - 1795) е кралската особа, натоварена може би с най-тежката съдба в историята на европейските монархии. Австрийската ерцхерцогиня се омъжва за френския престолонаследник, бъдещия Луи XVI, едва на 14 години, а за двете си десетилетия като кралица определенията за нея варират от развратница до светица.

Каква личност се крие зад образа: разглезена принцеса, глупаво момиче, хитра жена или милосърдна майка? Американската историчка и биографка Кароли Ериксън разгадава мистерията в своя роман "Тайният дневник на Мария-Антоанета".

В "Тайният дневник на Мария-Антоанета" екстравагантната господарка на Версай разказва своя удивителен и драматичен живот от първо лице. Повечето от представените събития, дворцови интриги и превратности са исторически достоверни. Дневникът започва със спокойните и фриволни младежки години на австрийската ерцхерцогиня зад стени на великолепни дворци, когато буйният й нрав я води често в изповедалнята. Млада и напориста Мария-Антоанета заминава за Франция, където не само, че не допуска да се превърна в играчка за интригантите от Версай, но много скоро започва да диктува правилата на играта.

В политиката, но и в любовния си живот, кралицата действа единствено според собствените си принципи. Специално внимание в записките й е обърнато на любовната й афера с красивия шведски дипломат граф Аксел Ферзен.

Голяма част от царуването на Мария-Антоанета е обляно в блясък, разкош и разхищение. В най-кървавите дни на Френската революция републиканците търсят начини да уязвят монархията и на техния прицел застава именно тя като чужденка, като жена, като свободомислещ човек. Кампанията срещу нея е жестока и се води на всички фронтове. Кулминацията е достигната в ужасяващата нощ, когато парижката тълпа нахлува в двореца с намерението да убие кралското семейство. Следват няколко мъчителни години, в които Мария-Антоанета се опитва да напусне страната, включително и под прикритие. Ужасът в края на дните й е огромен - затворена в тясна килия, без да вижда децата си, със екзекутиран съпруг, кралицата няма друг избор освен да чака своята гибел.

Снощи изобщо не спахме. Дори да се бяхме опитали, биенето на камбаните и барабаните, маршируването и виковете не биха ни позволили. Това и тревожната суматоха, обземаща двореца приблизително на всеки час, ни държаха в напрежение. Стряскаше ни всяка нова вест, пристигаща от Събранието, градската управа или бунтуващите се парижани, които в рамките на една нощ поеха в ръцете си управлението на Франция.

Вече съм преминала всякакви граници на изтощение, не съм спала от толкова дълго, че всичко наоколо започва да ми се струва нереално. Налага ми се да се ощипя, за да съм сигурна, че съм будна и поне отчасти нащрек.

Снощи на моменти се отпусках в полусън, но камбаните ме сепваха и ме вадеха от транса. Помня, че отидох в караулното, където сред двайсет войници бяха настанени децата с мадам Турзел, и усетих, че ще се свлека на земята от умора. Задържах обаче очите си отворени и се стегнах, макар да ме болеше кракът, а умът ми да бе изтерзан.

Дългата нощ започна с промяна в навиците ни. Заради безредиците в града Луи реши да не спазва вечерната церемония по събличането си. Вместо да се приготви за сън, остана с ризата, бричовете и сакото си, макар пажовете в спалнята му да бяха приготвили копринената му нощница, кърпата за глава и белите му сатенени чехли. Сложи си пояс от Ордена на свети Луи за късмет и задържа перуката на главата си, макар и несресана и леко кривната.

Въпреки молбите ми, отказа дебелия подплатен дублет, който поръчах да му изработят, но аз нахлузих своя корсет и още го нося, докато пиша това, макар да притиска силно ребрата ми.

Малко след полунощ узнахме, че кметът на Париж е избягал от страх и скоро след това пристигна пратеник да ни уведоми, че градът вече е без управа. Няма закони и власт, само войници, а много от тях хвърлят оръжие-то и се смесват с гражданите, стават част от бунтовниците.

Напразно гледах през прозореца със смътната надежда, че племенникът ми Франц ще се появи с имперската си армия или пък че Стани и Шарло ще доведат войската си, или че дори както в съня ми Аксел би могъл да пристигне победоносно на бял кон.

Имахме един защитник. Лейтенант Дьо ла Тур остана с нас през нощта, облечен в червена униформа, която зае от един от швейцарските стражи, а на колана му висяха дълга сабя и златен кинжал. Шамбертан също бе с нас и се грижеше за Луи, а доктор Конкарно се бе запасил с превръзки, лекове и ароматни соли за Лулу, ако припадне.

В малките часове на нощта пристигна нов пратеник. Надвесени от прозореца на втория етаж, се напрягахме да го чуем. Надвиквайки врявата, той ни съобщи, че парижани са сформирали комуна и са се обявили за правителство.

- Глупости! - викнах, като долових думите му. - Кралят още е крал!

- Няма крал! Няма крал! - провикна се пратеникът, а речта му прерасна в ридание, когато се сля с камбанния звън и думкането на барабани, пукането и съскането на фойерверки.

След тези новини олелията в двореца внезапно стана неудържима. Аз исках единствено да се уверя, че децата са добре и че седящият със зяпнала уста Луи е с тях.

Хората осъзнаваха, че сега всички сме в голяма опасност, и изпаднаха в паника. Бягаха, прехвърляха се през прозорците, тичаха из градините и се сливаха с нощта, изоставяха ни. Командирът на Националната гвардия, офицер на име Манда, остана с нас за известно време, както и друг лоялен приятел прокурор. Но офицер Манда беше привикан от самопровъзгласилата се Комуна и научихме, че щом напуснал двореца, бил арестуван и убит от тълпата. Когато новината се разнесе сред нас, последва още една паническа вълна.

Наближаваше утрото и трябваше да вземем решение. Дали да останем и да рискуваме да понесем гнева на Комуната, която обяви Луи за детрониран и като нищо можеше да поръча ареста ни, или беше по-добре да потърсим убежище в сградата на Законодателното събрание, както ни посъветва прокурорът.

- Ако отидем, ще изглежда, сякаш отстъпваме на Комуната - изтъкнах пред Луи. - Лично аз предпочитам да бъда закована за стената, отколкото да напусна Тюйлери.

Луи беше разкъсван между благоразумния, но малодушен съвет на прокурора и моята убеденост, че трябва да останем и да се борим. Явно не можеше да вземе решение. Настоя обаче всички придворни и слуги да напуснат, защото не искаше те да пострадат. Нареди да останат само войниците от Националната гвардия и ротата от деветстотин швейцарски наемници, която беше повикана в Париж от Курбьовоа и Рьой.

Прокурорът ни прикани да мислим за децата си и да ги пратим с мадам Дьо Турзел в залата на Събранието. Тъкмо се канех да се съглася с това, когато стоящият до вра¬тата лейтенант Дьо ла Тур пристъпи напред.

- Ваше Величество, преди да вземете решение, бих желал да ви представя пред вашите лоялни защитници, рицарите на златния кинжал.

Отдръпна се и пусна в помещението група мъже, всеки от които носеше на кръста си символа на братството - проблясващ златен кинжал.

Компанията им представляваше странна смесица, някои от мъжете бяха стари, макар и още във форма, други бяха момчета на едва петнайсет или шестнайсет. Ако се съдеше по облеклото им, вариращо от оръфано до елегантно, титлите и доходите им се различаваха сериозно, макар всички до един да притежаваха достойната осанка на благородници. Това беше старата Франция, онази Франция, в която дойдох като младо момиче, за да се омъжа за Луи. И сега те се вричаха да защитят монарха на това изложено на опасност кралство.

Един след друг всички мъже и момчета коленичиха пред Луи, целунаха протегнатата му ръка и произнесоха имената си, последвани от обета "До смърт!".

Прииждаха още и още заклети воини, докато до нас долитаха тропотът и виковете от улицата и суетенето на последните бягащи от двореца.

В помещението влетя вестоносец и прекъсна импровизираната церемония.

- Комунарите прекосиха моста "Сен Мишел"! - обяви. - Националната гвардия не откри огън по тях! Движат се насам!

- Благодаря на всички ви, благородни рицари. Ще се доверя на вас и на моите войници и ще остана.

- На постовете си! - кресна лейтенант Дьо ла Тур и мигом повечето затичаха, явно за да се присъединят към Националната гвардия и швейцарските наемници. Около дузина останаха при нас като наши стражи.

В този момент се гордеех с Луи. Кръвта на Бурбоните, течаща във вените му, се обади и му вдъхна кураж да демонстрира дух. Както говорехме обаче, дочухме първите изстрели и забелязах как лицето му се изкривява от страх.

Надникнах през прозореца и видях швейцарските стражи в техните червени униформи да зареждат оръдието си и да се подреждат в строй зад дебелите стени на двореца.

След миг оръдието започна да стреля и сред гъстия жълт дим успях да различа първите парижани да се стичат на площад "Карусел", намиращ се срещу главния двор на двореца. На главите си носеха червени фригийски шапки, а в ръце - дълги и остри пики. Сред гората от ко-пия се виждаха големи копринени знамена в червено, бяло и синьо.

- Дръпнете се от прозореца, Ваше Величество. - Лейтенант Дьо ла Тур ме поведе настоятелно към срещуположната страна на помещението, където Луи стоеше прегърнал двете деца, а Шамбертан и мадам Дьо Турзел бяха от двете му страни.

Това е последният ми ясен спомен, преди да бъдем пометени от хаоса и объркването - за Луи, прегърнал децата, с гръб, опрян в стената, и лице, представляващо недвусмислена маска на страха.

После, няма и секунда по-късно, започна канонадата.

Всички прозорци в караулното, където се намирахме, се пръснаха. Оглушителният шум накара Муселин да изкрещи. Навсякъде бе осеяно със стъкла и топла кръв. Внезапно осъзнах, че лейтенантът спаси живота ми, като ме дръпна от прозореца.

Водени от група войници и рицари, ние изтичахме в коридора, където слуги и длъжности лица се бяха свили в ъглите, без да знаят какво да сторят. Бягахме по дълъг коридор, а после по друг, пътят ни бе блокиран от стражи и уплашени членове на домакинството ни, щуращи се във всички посоки в опит да се спасят. Дочухме още трошене на стъкла, а подът под краката ни се тресеше силно, когато топовете стреляха по двореца отново и отново.

До ушите ни достигнаха цвилене на коне и викове на ранени хора, а във въздуха се носеше мирис на барут. Гърлото ми беше сухо от толкова много пушек, но нямаше как да спра и да пийна нещо или пък да помогна на Луи, който тичаше бавно и тромаво, или да направя нещо за протягащите ръце към мен в няма молба.

Влетяхме в една от големите галерии, но замръзнахме на местата си заради ужасяващата сцена, разкрила се пред очите ни. Кръвта беше навсякъде, по пода, по килимите, по мебелите, стените и завесите.

Навсякъде бяха разпръснати тела. Лъхна смрад като от канал, защото труповете бяха покрити с изпражнения. Някои бяха без глави, други полуголи. Видях окървавени женски трупове с почти напълно отрязани гърди и мъжки трупове без гениталии.

Пълната диващина на тази неописуема сцена надминаваше всичко, което бях виждала или си бях представяла. Прилоша ми, същото се случи и с мадам Дьо Турзел, която се завъртя и се стисна за стомаха. Луи отиде до счупения зеещ прозорец и повърна в градината.

- Не гледайте - изкрещя един от рицарите. - Не мислете за видяното. Следвайте ни. Побързайте.

Изпълних слепешката каквото поискаха, а изстрелите, бумтенето и трещенето около нас се усилваха все повече. От всяка стая, покрай която минавахме, се носеха пронизителни писъци, а през отворените врати успявахме да зърнем свирепите нашественици, заети с кървави занимания.

Тичахме по странични коридори и през порутени, изоставени помещения и най-накрая се изкачихме по прашно старо стълбище, водещо към моя апартамент. Войниците и рицарите минаха първи с вдигнати саби и мускети. Изненадаха голяма група парижани, които плячкосваха гардероба ми, размахваха рокли и камизоли, съдираха красивите ми мебели. Някои от грабителите бяха застреляни на място, други бяха съсечени, както тичаха към нас с ококорени очи и окървавени пики и ножове, вдигнати за атака.

От гърлата им излизаха смразяващи кръвта животински звуци. Притиснах децата към мен, защото не исках да гледат сцената. Вонящите на вино освирепели същества бяха преобърнали всичко в стаите в пиянския си изблик.

С мъка записвам какво видях. По пода се гърчеха тела с разпорени кореми, кървави карантии, проточили се като въжета, паркетът беше омазан с вътрешности, сатенените ми рокли бяха оплескани с кръв, тела на слуги и длъжностни лица се въргаляха в гротескната прегръдка на смъртта. Стоновете на умиращите, свирепият смях на касапите, ликуващи в своите зверства Мъже и жени размахваха обагрени в червено ножове, опиянени от кралското вино в избите ни, обладани от чувството за реванш, отприщили трупаното цял живот недоволствои насочили го срещу злочестите си жертви.

И кръвта, всичката тази кръв. Реки от кръв, цели водопади се изливаха по жълтеещото мраморно стълбище, прясна алена кръв, тъмнееща кръв, моравите петна на засъхналата кръв, кръв, придаваща металически привкус на силната смрад на дим, барут и вино в застоялия въздух.

Над купищата осакатени трупове жужаха хиляди мухи, бе горещ августовски ден, празникът на свети мъченик Лаврентий. Бях толкова поразена от шокиращата гледка, че дълго време стоях като хипнотизирана, фиксирала взор върху мухите, следях ги с очи как кацат по отсечените крайници и телата, а после се вдигат във въздуха. Докато ги гледах, успявах да блокирам всичко друго в стаята, онова, което не можех да понеса, да видя и чуя.

За пореден път лейтенант Дьо ла Тур беше онзи, който ме хвана за ръка и ме изтръгна от транса ми. С ловко движение бутна мен и децата към вратата и застана отпред, защитавайки ни от нова атака на нападателите, които тичаха към нас с пики, насочени към гърдите ни и крещяха: "Смърт на краля!" и "Смърт на австрийската кучка!".

Чух сблъсъка на оръжия, когато войниците и рицарите посрещнаха настъпващите пики със сабите си. Парижани бяха толкова близо, че можех да подуша отвратителния им дъх на вино и да видя омразата в очите им. Ще умрем тук, помислих си. Със сигурност ще умрем. Нищо не може да ни спаси. Чух Луи да вика и не можех да преценя дали беше от страх, или от болка. Ранен ли бе? Умираше ли?

Един от рицарите на златния кинжал залитна със стон заднешком към мен и се срина, после още един и още един. По пода имаше кръв. Обувките ми се пързаляха по нея. Луи-Шарл, който се беше показал много смел до този момент, сега захлипа.

Изведнъж зад гърба ми изникна огромен мъж и заговори. Обърнах се и го разпознах, беше гигантският градинар, когото бях принудена да освободя преди няколко месеца. Той метна Луи-Шарл на широките си рамене и прегърна Муселин. Двете деца се вкопчиха в него и Луи-Шарл спря да плаче.

- Елате - каза ми той. - Знам път за навън. - Повиках Луи, който ни последва, както и бедната мадам Дьо Турзел, която бе взела нож от ръката на паднал парижанин и го размахваше енергично. Лейтенант Дьо ла Тур ни защитаваше от нападение отзад, докато се промъквахме през отвор в стената, за да се озовем в прашен проход, който ни отведе в склад и накрая в разграбените кухни. Оттам бързо прекосихме градините и стигнахме до сградата на Законодателното събрание, което тъкмо заседаваше.

Пуснаха ни вътре, но ни казаха да останем в малка стая с решетки на прозорците, където обикновено седяха секретарките и записваха разискванията. Помещението бе прекалено тясно и се наложи да стоим прави.

Чувствах се като животно в клетка. На показ. През металните решетки се мръщех към депутатите, които не ни обръщаха никакво внимание. Бяха крайно разтревожени, че залата им може да бъде завзета от армията парижани, вилнеещи в двореца.

Останахме там с часове, като в капан в тази малка стаичка, доволни, че сме живи, но в така отчаяно неудобство. Бяхме ужасно уморени и мечтаехме този ужасен ден да свърши. Дадоха ни вода, сирене и плодове, които поделихме помежду си. Шумотевицата в двореца продължаваше, а депутатите се караха, размахваха юмруци и крещяха гръмогласно.

Помислих си как целият свят е полудял, а аз съм в центъра на вихрещото се безумие.

Прекалено съм уморена да пиша надълго за последвалите събития. Най-накрая ни позволиха да отидем на безопасно място, където ни дадоха храна и легени с вода да се измием. Чувствам обаче, че никога няма да отмия петната от кошмара в празника на мъченик Лаврентий. Помня историята на светеца - римляните го изпекли върху желязна решетка, и не мога да не мисля за многобройните заклани мъченици, които видях днес в двореца.

Ако не бе защитата на войниците и рицарите, ние самите щяхме да се превърнем в мъченици, струпани редом с останалите върху ужасяваща купчина. После щяха да натоварят труповете ни в каруци и да ги изгорят във варницата, та и от нас като от свети Лаврентий да не остане друго освен пепел.