Часът на разказвачките
Текстът е препубликуван от "Портал Култура".
В последната година бях почти смаяна от множеството силни, впечатляващи сборници с разкази, появили се в различни издателства, стилово многолики, но запомнящи се с категорично присъствие и свои уникални, изградени физиономии. Жанрът е с безапелационна традиция в българската литература, белязан с шедьоври, и фактът, че сега отново преживява разцвет, че избуява с изумителна яркост само може да ни радва.
Много съм мислила преди години, когато Деян Енев и Алек Попов ни омагьосваха буквално с великолепните си сборници с разкази, мисля си и сега за този жанров феномен. Дали освен на даровитите автори не го дължим и на някаква национална особеност? Дали сега не е предизвикан от задъханото ни, препускащо и разпарчетосано време, което ни налага да го пуснем в себе си и преназовем в "сбит преразказ"? Да изградим човешки характер в няколко щриха, да разкажем с полунамек запомняща се история посред гъмжилото от множество истории, да наложим език измежду многоезичието на съвременността?
Не е лесна работа и сигурно всеки изкушен читател, осъзнато или не, се вълнува от тези въпроси. Ще си призная, че за мен най-интересно бе да забележа как в това могъщо избуяване, направо тържество на разказа, е ударил и "часът на разказвачките". Иска ми се да изброя няколко от имената на авторки и книги, които ми подсказаха това щастливо усещане: Йорданка Белева и сборниците ѝ "Кедер" и "Таралежите излизат през нощта", Антония Апостолова и "Потъване в мъртво море", Боряна Богданова и "Разместване на небето", Зорница Гъркова и "Те никога не казват", Светла Георгиева и "Шекспир зад храстите".
Моят "списък" няма претенции за изчерпателност и йерархия, той е съвсем личен и може да бъде разглеждан като "преддверие" към редовете, които следват, посветени на две съвсем нови, впечатляващи в яркото си различие книги с разкази - "Ресто" от Бистра Величкова и " Едно възможно начало" от Тодора Радева.
Разказите на Бистра Величкова са потопени в градското настояще, което живеем на пресекулки, от днес за утре, бързопреходно, еклектично - и те дават това вярно усещане за всекидневния ни тичешком ритъм, прескачащ от една драматична съдба към друга, няма време да му мислим за разтворената до невъзможност социална ножица и участите на Севда, Роза и Дима, само ги регистрираме, защото сме се втурнали нанякъде.
Този тревожен пулс и задъхващ се ритъм на настоящето много автентично "блъска" в писането на Бистра.
Другото същностно усещане, уловено и плътно пресъздадено, е за властващата всезнайковщина, натрупана в изобилие у едни излишни и самотни хора, които са свръхкапацитети по какво ли не - продавачката в сексшопа, администраторката на фитнеса, родителите на младия бъдещ инфантил от разказа "Втори курс", които са го заредили и задръстили с толкова клишета, че той не може да си проправи път във всекидневното общуване, камо ли да се добере до любовта. Но в дълбокото на този трудноизгазим, откраднат като в едноименния разказ живот, героите са пронизани от болка, често и читателите - но за болката също не остава време, не бива да се спираш, трябва да препускаш - или да си съчиниш десетки брони, истории, алибита, за да не се пречупиш.
"Шапката", "Бягство с дивите коне" много плътно, чак физически ни облъхват със страдалческите призраци на настоящето, разказват ни го, сякаш сме преки съучастници в неразбирането на важните неща от живота. Какво пропускаме, кога ни остава време да се вгледаме с обич и разбиране в децата си, да поговорим с тях... Контрастите между повърхностното, показваческо, епидермално направо схващане за нашето живеене сега и тук и дълбокото, в което си имал време и кураж да надникнеш, да осмислиш и да му позволиш да те преобрази в силен, устойчив човек са особено четливи в "Принцесата".
Бистра Величкова доста решително жонглира с жаргоните и сленгове на съвремието, които тук и там оставят ту сатирични, ту репортажни оттенъци върху разказите. Но то сякаш е в пълен синхрон с общото "социално излъчване" на книгата.
Ще обърна специално вниманието върху двата, по моему най-силни и майсторски изградени разказа - "Ресто" и "Лусио, братче". В тях е съсредоточена, струва ми се, посоката на Бистра занапред - да съумее от една простичка случица да извади и назове цял многозначещ, многоизмерен свят, в който лаконично, но много остро и категорично да присъстват герои с характери, автентични взаимоотношения и чуден диалог, в който отронени уж между другото реплики ни подсказват и внушават това, което цели, изписани дидактично или пространно страници не биха могли да сторят по толкова категоричен начин.
"Ресто" и "Лусио, братче" са истинни, вълнуващи, многоказващи, "живи картини" не просто на настоящето, а на човешкия живот изобщо, мозайка от разминаванията и срещите на хората и времената, и биха стояли съвсем на място във всяка голяма и представителна антология на съвременния разказ.
Изобщо "Ресто" е много премислена, много добре конструирана книга, в диалог с различни чужди присъствия, посочени в множеството епиграфи. Това несъмнено поставя разказите в още един, допълнителен интелектуален контекст и напомня на всички ни, че каквото и да напишем и направим, и най-яркото ни творение дори си остава част от пътя, по който са вървели и други.
Тодора Радева също ни стъписва красиво с втората си книга "Едно възможно начало", сборник с градски разкази или по-скоро с разкази за болезнеността на градския човек, поместени в едно доста по-разтеглено съвремие, вероятно защото е споделено през психологически много верните, прецизно нюансирани състояния на героите, а не толкова през случки и истории. Тук е избегнат всеки журналистически хъс, картините на настоящето са отвътре навън, от частното към общото, от същността на човека към действителността, с която душата му спори, общува или се съгласява. Разказите на Тодора са написани с много изящен, пластичен, чувствен език, който тя заяви още в първата си книга.
"Капана" е първият-разказ-новела-начало на роман, който направо ни "приклещва" в капана на прочутия пловдивски квартал с необичайната му атмосфера и още по-необичайни обитатели. "Пришълецът" Калоян, млад историк, е омотан от мистичната паяжина на Рая, почти фатално момиче-жена, появяваща се-изчезваща като фантом от плът и кръв. Рая е непринадлежима, необяснима в красивата си, болезнена капризност и конкретна като третия ъгъл в (не)любовния триъгълник, начертан от Иво, Калоян и нея. Най-изкушаващото в "Капана" е бавната, магическа недоизказаност, с която те привлича и води из лабиринтите от странни, направо чудати взаимоотношения, спомени за душевни травми, усещания за любовност.
Ще кажа нещо, което звучи като метафора, но пък е много вярно за разказите в книгата: те са паяжинно тънки. Написани и подредени с финес, с лаконична сдържаност, сякаш се доверяват на интелигентността на читателя, на въображението и психологическата му чувствителност. Не са четиво за неподготвени. "Стая № 207" или "Коридор 76", пък и дори трети, произволно избран разказ, за първия дъжд през септември например, назовават именно тази деликатна, ненатрапчива, но постигната сложност, която е запазен знак за писането на Тодора Радева.
"Едно възможно начало" - разкази за счупените животи през 90-те
Тъгата и драматизмът не те разтърсват, а се просмукват несъзнато в теб, обземат те като лично преживян, прииждащ спомен. Като досещане, че и насред тресавището на всяко отчуждаващо те от живота и теб самия непонятно страдание, можеш да пристъпиш равновесно в едно възможно, различно начало. Защото притежаваш вътрешен център, постигнат с положени духовни усилия, мисъл, познание и интуиция.
Ще затворя кръга, като повторя, че книгите с разкази на Бистра Величкова и Тодора Радева са впечатляващи с яркото си различие: ако, условно казано, едната крещи задъхано, другата ни говори с ненатрапчив, мъдър шепнешком, ако едната е бързорека, стихийна в изказа, другата деликатно премълчава несподелимото, за което можем и сами да (не) се досетим. Мога да изброя още контрасти, за да отлича постигнатите от "Ресто" и "Едно възможно начало" свои си, автентични художествени светове. Но ще спра дотук, ще оставя и за вас радостта да ги откриете.
.