"Танцуващата с вода" на Та-Нехиси Коутс (откъс)

В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Танцуващата с вода", с автор Та-Нехиси Коутс, предоставен от Издателство "Кръг"

Световният бестселър "Танцуващата с вода" излеза на български. Книгата на Та-Нехиси Коутс е любима на Елиф Шафак и Опра Уинфри. "Една от най-добрите книги, които съм чела", казва Опра Уинфри за "Танцуващата с вода".

Художественият дебют на афроамериканския автор и журналист Та-Нехиси Коутс превзе класацията на "Ню Йорк Таймс" за бестселъри и събра редица възторжени отзиви от известни личности и престижни медии след издаването си през 2019 г. Турската писателка Елиф Шафак нарече романа "забележителен", а "Пъблишърс Уикли" написа: "С проза, която пее, и въображение, което се извисява, Коутс се утвърждава като един от най-важните писатели на своето поколение".

Книгата е в превода на Владимир Германов и с корица от Милена Вълнарова.

Та-Нехиси Коутс се занимава с един от най-мрачните периоди в американската история - робството. Той обаче го прави по рядко срещан в литературата начин - с изящество, поетичност и сила, които напомнят за класиките на голямата Тони Морисън. Защото освен смела, откровена и на места почти фантастична, "Танцуващата с вода" е и много лирична книга.

Романът разказва за смелия Хайрам Уокър, роден в плантация за роби в покварената и вече залязваща Вирджиния. Негов баща е собственикът на имението "Локлис", а майка му е робиня, отдавна продадена в западните щати, където все още държат чернокожите във вериги. Без всякакви спомени за нея, момчето отраства под крилото на своя бял родител, но това не му носи свобода, а още по-голяма зависимост в редиците на несвободните. До деня, в който на деветнайсет години му се случва нещо необикновено - Хайрам пада в бурните води на река Гус и по чудо оцелява.

Тази среща със смъртта променя живота му завинаги. След нея момчето открива своята суперсила и куражът да напусне дома си, от който в крайна сметка ще изведе и хората, които обича, към свободата на Севера. Ала в това Превеждане - мост от хиляди човешки истории, издигнат от силата на паметта - момчето ще изпита на собствения си гръб товара на независимия живот. Такъв, какъвто може би не съществува, понеже свободата също е господар, при това още по-взискателен и строг от белия робовладелец.

В майсторството и специфичния стил на "Танцуващата с вода" личи духът на средата, в която расте нейният автор. Баща му е издател и библиотекар, който има печатна преса в мазето си и е основател на Black Classic Press - издателска компания за афроамерикански заглавия. Майка му пък, учителка по професия, наказвала малкия Та-Нехиси, като го карала да пише есета.

След като набира популярност като репортер и журналист, както и в сферата на нехудожествената литература (носител е на Националната литературна награда на САЩ за мемоара си "Между света и мен"), Коутс пише няколко комикса от поредиците на "Марвел" за "Черната пантера" и "Капитан Америка", а след това се захваща и с първия си роман. Именно комиксите за супергерои и творбите на американския модерен класик Е. Л. Доктороу го вдъхновяват за "Танцуващата с вода".

Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата тук.

Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.

Откъс от "Танцуващата с вода" на Та-Нехиси Коутс

Ролята ми беше да разкажа историята на роба.

Историята на господаря никога не е страдала от липса на разказвачи.

Фредерик Дъглас

Можел съм да я видя само там, на каменния мост, танцьорка, обвита в ореол от призрачно синьо, защото само оттам биха я отвели, когато съм бил малък, когато земята на Вирджиния все още е била червена като тухла и червена от живот, и макар да имаше и други мостове през река Гус, биха я вързали и превели тъкмо по този, защото именно след него се намираше старата бариера за платения път, виещ се през зелените хълмове и надолу към долината, преди да поеме само в една посока - на юг.

Избягвах този мост, защото беше омърсен от спомена за майки, чичовци и братовчеди, потеглили към Начиз[1]. Сега обаче познавам страховитата сила на паметта, как може да отвори синя врата от един свят към друг, как може да ни премести от планини в ливади, от зелени гори в полета, покрити със сняг, и вече знам как паметта може да сгъне земята като покривка, и знам също как изтласках спомена за майка ми "там долу" в ума си, как забравях, но не забравих, и сега знам, че тази история, това Превеждане, е трябвало да започне на онзи фантастичен мост между земята на живите и земята на изгубените.

Тя потропваше джуба[2] на моста, с пръстено гърне на главата, в облаци изпарения от реката долу, които хапеха босите ù стъпала, докато те шляпаха по камъните на настилката и караха раковините на огърлицата ù да се тресат. Пръстеното гърне на главата ù не помръдваше. Изглеждаше, сякаш бе отделено от нея, тъй че колкото и високо да вдигаше колене тя, колкото и да приклякваше, да се извиваше и да размахваше ръце, то седеше на главата ù като корона. И докато наблюдавах това невероятно изпълнение, осъзнавах, че жената, която потропва джуба, обвита в призрачно синьо, е майка ми.

Никой друг не я видя - нито Мейнард, който по това време седеше отзад в новия файтон "Милениум", нито момичето от занаята, което го държеше в захлас с примамките си, нито - най-странното - конят, макар да са ми казвали, че конете могат да надушват неща, кривнали от други светове и попаднали в нашия. Не. Само аз я видях от капрата на файтона и тя беше точно такава, каквато я описваха, каквато казваха, че е била в старото време, когато се втурвала в кръга сред моите хора - леля Ема, младия Пи, чичо Джон - а те пляскали с ръце, тупали се по гърдите, удряли се по коленете, насърчавали я в двойно темпо, докато тя тропала силно с крака по калния под, сякаш искала да смачка пълзяща твар с петите си, и огъвала бедра, и се кланяла, и усуквала свитите си колене ведно с ръцете, а глиненото гърне все си оставало на главата ù.

Майка ми беше най-добрата танцьорка в Локлис[3], тоест така са ми казвали и го помнех, защото не ми е завещала нищо от тази дарба, но помнех, понеже точно танцуването привлякло вниманието на баща ми и така се случило да ме има. И нещо повече - помнех, защото помнех всичко, всичко, както изглежда, освен нея.

Сега беше есен - сезонът, в който надбягванията слизаха на юг. Онзи следобед Мейнард спечели на чистокръвен кон с малки шансове и си помисли, че това ще може най-после да му донесе признание сред Качеството на Вирджиния. Когато обаче обиколи големия градски площад, облегнат назад, много назад във файтона, и широко ухилен, мъжете от обществото му обръщаха гръб и пуфтяха с пурите си. Нямаше поздравления.

Беше си онова, което щеше да бъде винаги - Мейнард Глупака, Мейнард Куция, Мейнард Тъпия, гнилата ябълка, паднала на много мили от дървото. Ядоса се и ми нареди да го откарам до старата къща в края на градчето ни - Старфол, където си купи една нощ с момиче от занаята. После му хрумна гениалната идея да отведе момичето в голямата къща в Локлис и съдбоносно, в неочакван пристъп на срам, настоя да излезем от града отзад, по Дъм Силк Роуд, през бариерата към стария платен път, който ни отведе обратно до брега на река Гус.

Докато карах файтона, валеше студен равномерен дъжд, водата капеше от периферията на шапката ми и се просмукваше в панталоните. Чувах Мейнард отзад, с всичките му номерца, как натрапва плътските си хвалби на момичето от занаята. Подкарвах коня колкото се може по-бързо, понеже единственото, което исках, бе да се прибера у дома и да се отърва от гласа на Мейнард, макар че никога в този живот не бих могъл да се освободя от него. Мейнард, който държеше веригата ми.

Мейнард, моят полубрат, когото направиха мой господар. И се мъчех колкото се може да не чувам, търсех начини да се разсея - със спомени за белене на царевица или детски игри на сляпа баба. Помня обаче, че тези спомени не дойдоха, а вместо тях настана внезапна тишина и заглуши не само гласа на Мейнард, но и всички дребни звуци на света около мен.

И сега, като надничам в тъмнината на ума си, намирам спомени за изгубените - мъже стискат зъби в нощта на бдението[4], жени обикалят за последно ябълковите дръвчета, стари моми поверяват на други градините, за които са се грижили, старци ругаят голямата къща на Локлис. Легионите на изгубените, преминали през този печален мост, легиони, въплътени в танцуващата ми майка.

Дръпнах юздите, но твърде късно. Изтрополихме право напред и случилото се подир това завинаги обърка чувството ми за космически ред. Бях там обаче и го видях с очите си, и оттогава насам съм виждал още много неща, които разкриват границите на нашето знание и загатват колко много има отвъд тях.

Пътят изчезна изпод колелата, целият мост сякаш се плъзна встрани и за миг имах чувството, че се нося върху или може би вътре в синята светлина. Там беше топло, а си спомням кратката топлина, понеже също толкова внезапно, както се понесох, се оказах във водата и дори само докато ви разказвам тези неща сега, отново се чувствам там, в ледените зъби на река Гус - нахлуващата в мен вода, онази изгаряща агония, която изпълва единствено давещите се.

Никое усещане не е като давенето, защото то не е само агония, но и объркване пред толкова непривичните обстоятелства. Умът вярва, че има въздух, понеже винаги има въздух, който да дишаш, а стремежът да вдишваш е до такава степен инстинктивен, че е нужно да се съсредоточиш, за да спреш порива. Ако бях скочил от моста нарочно, можех да се съобразя с новата ситуация.

Ако бях паднал отстрани, щях да го проумея, било то и защото щях да мога да си представя какво ме чака. Сега обаче сякаш ме бяха изхвърлили през прозорец направо в дълбоката речна вода. Без предупреждение. Продължих да се опитвам да дишам. Помня, че изкрещях за въздух, но още по-добре помня агонията на отговора, нахлуването на водата в мен и как реагирах на тази агония с вдишване, с което поех единствено още вода.

Някак обаче овладях мислите си, успях да проумея, че паническото размахване на ръце и крака във водата може само да ускори края ми. После забелязах, че има светлина от едната страна и тъмнина от другата, и заключих, че тъмнината е дълбината, а светлината - не. Заритах с крака в едната посока, протегнах ръце напред и загребах водата, докато най-накрая, с кашляне и плюене, се показах на повърхността.

И когато изплувах, когато изскочих от тъмната вода в диорамата на света - буреносни облаци, увиснали на невидими нишки, червено слънце, забодено под тях, а под него хълмове, покрити с трева - аз погледнах назад към каменния мост, който сега беше, боже мой, на половин миля.

Мостът сякаш бягаше стремглаво от мен, защото течението ме влачеше, а щом се извих, за да заплувам към брега, същото това течение или може би невидим водовъртеж под него продължи да ме отнася надолу по реката. Нямаше и следа от жената, чието време Мейнард така безразсъдно беше купил. Мислите, дето ù отделих обаче, бяха смутени от него, който обявяваше себе си, както често правеше - с викове и крясъци, решен да напусне този свят по същия начин, по който бе преминал през него. Беше наблизо, влачен от същото течение. Пляскаше с ръце и крака, крещеше, опитваше се да плува, после изчезваше, за да се появи секунди по-късно с нови викове, пляскане, ритане.

- Помогни ми, Хай!

И ето ме там, собственият ми живот увиснал на косъм над черната бездна, докато друг ме зове да спасявам него. Много пъти се бях опитвал да науча Мейнард да плува, но той се отнасяше към опитите ми като към всяко друго учение - небрежно и с презрение към труда, а сетне с гняв и упорство, защото небрежността му не даваше плод. Сега мога да кажа, че него го уби робството. Робството не му позволи да порасне и ето, пуснат в свят, в който то беше без значение, той умря в мига, в който докосна водата.

Винаги съм го предпазвал. Аз бях този, който - заради доброто ми разположение и с цената на унижения - не допусна Чарлс Лий да го застреля, и аз бях този, който със специални молби към баща ни безброй пъти го спасяваше от гнева му, и аз бях този, който го обличаше всяка сутрин и го слагаше да спи всяка вечер, и аз бях умореният, телом и духом. Аз също бях там в реката и също се борех със силата на течението, с фантастичните събития, които ме бяха довели дотам, а сега се борех и с изискването отново да спася него, докато не съумявах да събера сили, за да спася самия себе си.

- Помогни ми! - извика отново той, след което проплака: - Моля те!

Каза го като детето, което винаги е бил - умоляващо. И забелязах, доста немилостиво, че дори там, в река Гус, пред очите на собствената ми смърт, не можех да си спомня някога да е говорил по начин, който да отговаря на същинската природа на ролите ни.

- Моля!

- Не мога! - извиках над водата. - Отнася ме и мен!

С това признание за непосредствено предстояща смърт спомените за живота ми ме връхлетяха неканени и сега същата синя светлина, която бях видял на моста, се върна и отново ме обгърна. Мислите ми се завърнаха в Локлис, към хората, които обичах, и там, насред воала от мъгла над реката, видях Тина, възрастна жена, да носи в деня за пране огромни казани с гореща вода и после пряко силите си да удря мокрите дрехи, докато ръцете ù съвсем окапят.

Видях и София, с ръкавици и боне като някоя господарка, понеже нейното Задължение го изискваше, и я видях, както толкова много пъти преди това, как повдига камбаната на роклята си до глезените и минава по пътеката отзад, за да се види с мъжа, който я държеше на верига. Усетих, че крайниците ми се предават, мистерията и хаосът на събитията, които ме бяха запратили в дълбините, престанаха да ме гнетят и този път, като потънах, вече нямаше изгаряне, нямаше порив да дишам.

Чувствах се олекнал, така че дори когато потъвах в реката, сякаш се издигах в нещо друго. Водата бягаше от мен и останах сам в топъл син джоб, около и извън който се намираше тя. И разбрах, че сега най-накрая поемам към своята награда.

Умът ми се върна още назад, при откараните от тази Вирджиния, по пътя към Начиз, и аз се чудех колко ли от тях бяха успели да стигнат и по-далеч, достатъчно, та да ме посрещнат в другия свят, към който приближавах. Видях и леля ми Ема, която работеше в кухнята всичките тези години, да минава с поднос джинджифилови сладки за всеки от насъбралите се членове на фамилия Уокър, но нито една за нея или за някого от нейния род. Може би и майка ми щеше да е там, а после, със скоростта на мисълта, я видях да пърха пред очите ми, да танцува с вода в кръга.

И докато мислех за всичко това, за всичките стари истории, останах в покой, даже доволен, че се издигам в тъмнината, че пропадам в светлината. Имаше покой в синята светлина, повече покой, отколкото в сънищата, но - повече дори от това - имаше свобода и аз разбрах, че старите не са лъгали, че наистина има дом, наше място, живот отвъд Задължението, където всеки миг е като изгрев над планините.

И толкова огромна беше тази свобода, че усетих някакво досадно бреме - бреме, което винаги бях смятал за неизбежно; бреме, което сега искаше да ме последва във вечността. Обърнах се и го видях в дирята си - бремето беше брат ми, който виеше, размахваше ръце и с писъци умоляваше да остане жив.

През целия си живот съм зависел от прищевките му. Бях дясната му ръка и затова нямах своя собствена. Сега обаче това беше приключило. Защото се издигах, издигах се над света на Качеството и на задължените. За последен път видях Мейнард да пляска във водата и да се мъчи да улови каквото вече не можеше да задържи, докато не започна да се размива пред очите ми като светлина, блещукаща върху вълните, и писъците му не стихнаха в крещящото нищо наоколо. После той изчезна. Ще ми се да можех да кажа, че съм се натъжил на мига или че някак си съм отбелязал случилото се. Не мога. Бях се отправил към моя край. Той се беше отправил към своя.

Привиденията престанаха да трептят и се фокусирах върху майка ми, която вече не танцуваше, а бе коленичила пред едно момче. Сложи длан на бузата му, целуна го по главата, мушна огърлица от раковини в ръката му и стисна дланта му около нея. Сетне стана, закри уста с двете си ръце, обърна се и пое към далечината, а момчето остана с поглед в нея, после се разплака след нея, после тръгна след нея, после хукна след нея и падна, както тичаше, и остана там да плаче в дланите си, после отново се изправи и се обърна, този път към мен, и приближавайки, отвори дланта си и ми подаде огърлицата, и тогава видях, след толкова много време, наградата си.
[1] Град в дълбокия Юг, на югозапад в щата Мисисипи, който някога е бил оживен пазар на роби. - Бел. прев.

[2] Афроамерикански танц, който включва тропане с крака и пляскане с ръце, включително по тялото - Бел. ред.

[3] Lockless (англ.) - без ключалка. Ироничен намек за това, че за робите е било почти невъзможно да избягат и затова не се е налагало да бъдат ограничавани физически. - Бел. прев.

[4] На 22 септември 1862 г. президентът Линкълн издава указ, обявяващ робите от отцепилите се щати от Конфедерацията за юридически свободни. Влиза в сила в полунощ на 31 декември същата година, когато свободни и поробени афроамериканци се събират, често тайно, за да чуят заедно новината, че Прокламацията за еманципация е в действие. Днес отбелязването на "Нощта на свободата", или "Нощта на бдението", е традиция сред чернокожите общности в САЩ. - Бел. прев.