- Научих се да чета преди около 45 години. Пред очите ми са се извървели стотици хиляди думи. Повечето от тях са препускали без следа, изтривал съм ги от паметта си на мига, за да не отнемат място, предназначено за следващите. С времето, от необходимост, четенето постепенно се превръща в жизнен навик. А всъщност е повече. Замислих се колко неземно нещо е писменото слово едва като видях как малката ми дъщеря с вълнение разкрива всяка извивка на буквите.

Добре е да си спомняме от време на време, че четмо и писмо правят една същинска магия. Тогава ще преодоляваме по-успешно всички препятствия пред четенето, които модерният забързан живот ни поднася.

- Не подхождам сляпо към думите. Не рискувам да посегна към книга просто заради заглавие или корица. Научил съм се да следя препоръките на хора, които четат задълбочено и много. За щастие около мен има достатъчно такива.

- Обичайната купчина, която може да се види на повечето подобни места. В момента там са "Итанесиес" на Сигизмунд Кржижановски (чета я бавно, на глътки, за да не приключи), "Аутопсия на една любов" на Виктор Пасков (някои пасажи за препрочитане), "Приказка" на Стивън Кинг (тепърва потъвам в нея) и "Децата от улица "Тряскаджийска" на Астрид Линдгрен (която превръщам в аудиокнига на живо вечер).

- "Йога" на Еманюел Карер. Усетих се крехък, беззащитен читател. Преди да осъзная как се случи, буквално бях удавен в съзнанието на автора. Лекотата, с която Карер ми причини това, е впечатляваща.

- Мечтая си, дори си представям как отново ще прекарвам тези продължителни, спокойни, тихи часове с книга в ръка. Само че реалността е друга. Консумирам думите все по-разпиляно - художествена литература на хартия (където се случи, няма време за ритуали), професионални статии в електронен вариант, аудиокниги - все по-често в дългите ежедневни преходи в трафика.

- Трудно може да се замени хартията, разбира се. Усещането да твориш образи с вътрешния си глас е неповторимо. Но напоследък откривам преимуществото на аудиокнигите. Особено когато става дума да "открехнеш" позабравена книга или да се възползваш от магията на звуковите ефекти и гласове, за да обогатиш изживяването. Давам пример - скоро слушах "1984" на Оруел - книга, от която помнех много, въпреки че съм я чел веднъж и то преди доста години. Професионалното изпълнение на аудиото ми достави ново, неподозирано изживяване. А може и от възрастта да е - явно ме влече носталгия по радиотеатрите.

- Чета много на английски, понякога и на руски, но рядко художествена литература. Смятам, че българският език е изключително красив и богат. Работата на един преводач е да адаптира така текста, че да му придаде това несравнимо внушение, което само майчиният език може да предизвика. За щастие имаме добри и много опитни преводачи и повечето чуждестранни книги биват пренасяни чудесно в плътността на българския език, поне по моите скромни критерии.

- Всичко изброено. Плюс нещо много важно - книгите са чудесен начин да избягаш от себе си. Добрата книга е тази, която не ти остава свободни кътчета в съзнанието за лични мисли. И обратното - ако се усетя, че мислите ми се реят извън страниците, които чета - затварям книгата.

- Като хлапе обожавах научната фантастика. Братя Стругацки, Кир Буличов, Айзък Азимов. Но затварянето в определен жанр отминава с времето. Истинското обогатяване идва от книгите, които ти харесват неочаквано - такива, към които си посегнал с известни съмнения.

- Много са. Повечето книги, които са оставили някаква следа в съзнанието ми, са били препоръчани от някой по-начетен от мен човек - например сестра ми (да, късмет е това - не всеки има Силвия Недкова за сестра).

- Няма как някой да задмине Дон Кихот. Може би защото го срещнах точно когато се превръщах от невръстно дете в малък, буен, бъдещ мъж. За мен Сервантес е създал перфектният, невъзможен литературен образ - напълно изящен в своето налудничаво несъвършенство. Толкова бях впечатлен от него, че като гимназист, съвсем по хлапашки си позволих дързостта да напиша кратко продължение на книгата - под формата на есе. Умрелият Дон Кихот отиваше на небето и с чаровния си инат разбиваше статуквото на рая. Сега като се замисля, тази концепция ме е държала чак до сега, когато издадох третата си книга - в "Екстазис" се случва нещо доста подобно.

- На тези успешни умове, които не се затварят в кулата на собственото си величие, а търсят начин да бъдат от полза за хората - с вдъхновението, на което са способни.

- Въпреки че книгите имат своето специално място вкъщи, много често са буквално навсякъде. Предполагам, че и на тях им доставя удоволствие да пълзят около нас.

- Първата книга, която написа петгодишната ми дъщеря преди дни - малка преработка на Рапунцел в сгънат лист, сърце на корицата, разкривен почерк с името й. Плюс очарователен пропуск на букви и сбъркани гласни. Но написано с много любов, като истински автор.

- Не помня, може би така трябва.

- Предполагам, че не съм единственият, който не дочита някои книги. Това е тъжна равносметка, защото много често вината не е в книгата - има вероятност просто да не си я хванал в правилния момент. Затова и няма да споменавам книги, които са ме разочаровали. Не е честно, проблемът може да не е в тях.

- Надявам се, че когато приближи краят му, ще съм написал достатъчно много измислени истории, за да се налага някой да разказва истинската моя.

- Опасявам се, че няма да е едно. Истината е, че образователната ни система по мое време ни възпитаваше в "какво е искал да каже автора". Учехме се да разбираме литературното произведение "правилно".

Собствените интерпретации и личните усещания съвсем не бяха важни. Бързо се ориентирахме, че вместо да четем цялото произведение, можем да прехвърлим страниците от тук - от там, а после да се запознаем с препоръчаната критика по въпроса "какво е искал да каже автора". Аз специално съм добър импровизатор и с подобна тактика съм изкарвал прилично високи оценки. Заради тази осакатена от пропагандата педагогическа мелачка се наложи да посягам към някои зарязани класически произведения едва след като изкласих образователната система. Едва ли съм успял да наваксам всичко пропуснато, обаче. И съм убеден, че съвсем не съм единствен.

- "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков. Тази повест може да бръкне в ново ъгълче на душата ми всеки път и да изчегърта неподозирано натрупана там зла енергия.

- От години не се задоволявам в текстовете с просто добра история или интересни персонажи. Много важен е езикът, богатството на изразни средства. Не се впускам в лековато написани книги с плосък, банален стил - нямам време за тях.

- Едно интересно съждение от "Сапиенс" на Ювал Харари ми се е загнездило напоследък. Нашият вид е успял да оцелее, защото ние единствено можем да вярваме и да се обединяваме в името на неща, които са продукт на собственото ни въображение - богове, държави, права, корпорации. Мисля, че въображението е това, което ще ни помогне да оцелеем и в предстоящия сблъсък със силата на изкуствения интелект. Затова аз специално смятам да продължавам да го храня. Нека расте.