Двамата - Борхес и Касарес, са приятели от младостта си, запазват приятелството си за цял живот и съвместно оформят доста проекти, един от които е прославената "Антология на фантастичната литература", подбрана от тях двамата и от Силвина Окампо (1903-1993), съпругата на Касарес, художничка, поетеса и също писателка. Тримата са били толкова близки, че сред аржентинските интелектуални среди ги наричали: доброжелателите - "божественото триединство", зложелателите - "дяволската тройка", признавайки обаче и двете страни магическите резултати от общата им дейност.

Дори тук, в България, не сме илитерати за тяхното съратничество: през 2014 г. в превод на Анна Златкова издателство "Колибри" публикува книгата "Шест задачи за дон Исидро Пароди", която Борхес и Касарес пишат под псевдонима Онорио Бустос Домек. Те обичат да си правят такива майтапи, какви ли не мистификации устройват. Лиляна Табакова в статията си "Борхес - слепият демиург от библиотеката" в сборника "Тльон, Укбар & Orbis Universitarius. Четейки Борхес, който чете света" (УИ "Св. Климент Охридски", 2023) изрежда някои от тях:

Тези им палави литературщини дълго време играят лоша шега на Касарес, излинявайки творчеството му в сянката на могъщия талант на Борхес. За негово щастие, той постепенно се измъква оттам и му засвидетелстват заслуженото признание: през 1990 г. се сдобива с двете най-престижни литературни награди в испаноезичния свят - "Мигел де Сервантес" и "Алфонсо Рейес". По-добре късно, отколкото никога, както се казва. Възможността да заблести със собствена светлина Касарес наскоро получи и в България благодарение на превода на обемист том (452 с.) негови разкази, озаглавен "Другият лабиринт" (съставител Красимир Тасев, "Колибри", 2022), осъществен от Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев (Касарес би могъл да я получи тази възможност и по-рано, с издадения от "Рива" през 2009 г. най-известен негов роман "Изобретението на Морел" отново в превод на Анна Златкова, но, за съжаление и за изумление, книгата премина някак безшумно и незабележимо на българската литературна сцена, без да получи онова съсредоточено внимание, което безспорно заслужава).

Там все едно описва Борхес (нали си спомняме, че двамата често са герои в произведенията си):

И в същото време описанието дава и ключа към писателските лабиринти на Касарес, които не са лабиринти на историята, тоест на времето, а са лабиринти на географията, тоест на пространството. То е "реалночудното" (Алехо Карпентиер) в неговите разкази, то извиква ексцентричността, която прави уж привичната територия неразпознаваемо-мистериозна до злокобност: "Изпитал усещането, че се намира в някакъв свръхестествен и навярно зловещ Буенос Айрес" ("Небесната тъкан").

За един от героите си, преживял на младини страха и ужаса (но също и любовта) от подобно разместване на местата, държавният служител Кореа, Касарес казва: "Човек без авантюристична нагласа, със спокоен, но меланхоличен характер, според приятелите му той се разгорещявал само когато разговорът засягал географски теми. Тогава Кореа неведнъж се държал раздразнително и високомерно" ("За формата на земята").

Тайнствените събития в разказите на Биой Касарес са все следствие от някакво преместване на протагониста - било то пътуване, било ваканция, било по работа, което пък води до преместване и изместване, до изкривяване на пространството, в което пребивава той. Двамата, Касарес и Борхес, все едно са си разпределили темите, които багрят с писателското си въображение: за единия топоса (Касарес), за другия хроноса (Борхес). В този аспект Биой изглежда, че прилича на Маркес, макар приликата да е повече привидна, отколкото реална: за колумбиеца мястото (Макондо) е само по себе си място на магичното, което магично не е аномалия, а норма; за аржентинеца мястото (което и да е място) е по принцип нормално и като че ли единствено за героя му се преобръща в аномалия.

Все едно пространствата са се наговорили, за да го объркват, да го застрашават, да го обезпокояват; все едно той с постъпките си ги предизвиква да извършват тези неуредици. Казано с думите на един от героите му, поета Урбина: "Всеки човек е отговорен за своите демони" ("Чуждата слугиня").

В "Сто години самота" демоните живеят в Макондо, в разказите на Касарес демоните връхлетяват мястото, след като бъдат повикани. И поради това превръщат човешките преживелици в страховити и необясними преживелици. Така, ако Борхес разколебава историята и времената, описвайки светове други и различни; ако Маркес омагьосва мястото, единственото място, населявайки го с хора всекидневни и прозаични; то Биой Касарес остранностява (по Шкловски) мястото, всички места, замайвайки и подлудявайки хора литературни и културни. Или поне мислещи се за такива: "Аз пиша за образовани хора - non recito cuiquam, nisi amicis ("Не чета това на всекиго, а само на приятелите си" - "Сатири", Квинт Хораций Флак) ("Чуждата слугиня").

Оттук вероятно, от тази гениално законспирирана ирония, идва и обстоятелството, че героите в разказите на Адолфо Биой Касарес са все хипохондрици - кой повече, кой по-малко, но няма текст, в който да не дойде реч я за болест, я за страх от болест, я за лечение на болест. Ето например как описва един свой събрат, тръгнал да разказва историята на Роландо де Ланкер (пореден пишещ събрат) в "История с чудеса":

Изглежда сякаш, че да пишеш е болестно състояние, нещо извън нормата: пишещият е прихванал някаква екзистенциална анемия, заради която май го спохождат всички тия странни събития на изместването на местата; те идват да му покажат тоест, че писането не е невинно занятие, а е заредено с опасности - някои неподозирани, други съзнателно извиквани.

В "Небесната тъкан", първия разказ от сборника, където иде реч тъкмо за такова изместване, Биой Касарес обрисува няколко такива "книжни плъхове", които се "цакат" с ученост:

Библиотеката (чието друго име, както приравнява Борхес, е Вселена) се втурва в света с неудържима агресия и го разболява, размества, очуднява. Затова и героите, предани на Библиотека, са все болнави, охкащи хипохондрици, макар някои да се радват на завидно внимание от жените. Но и това е част от подчертаването на тяхната непоместеност: "В този период държането на всеки от тях било типично - Урбина демонстрирал непохватна мъжка незрялост, а Флора мъдрост на жена. Мъжът е несретник, който трябва да се учи на всичко; по отношение на сантименталните въпроси на двайсет и четири годишна възраст изглежда като на шест или на осем" ("Чуждата слугиня").

Или, както изтъква друг един от женските образи на Касарес: "Героят на жените - отбеляза Лаура - невинаги е героят на мъжете" ("Героят на жените"). Нейна "колежка" я допълва: "Според личния ѝ опит, заяви Вероника, библиотеките били ненужно изобретение" ("Всички мъже са еднакви").

И да, ако за Борхес Библиотеката е Вселена, то за Касарес тя е болест, зараза; но те двамата затова са и приятели, защото и двамата са заразени от Библиотеката. Казано по различен начин, заразени са от литературата, която според първия удвоява и умножава света, а според втория - разтърсва го и го уязвява. Повече свят и нестабилен свят: изглежда сякаш стратегиите им са различни, но всъщност са едни и същи, едни и същи ожесточено-литературни стратегии.

Ожесточени до непреклонност, до любовно-литературна непреклонност