Иън Макюън на 75

Иън Макюън на 75

"Много, много пъти са ме питали как спечелването на "Букър" е променило живота ми. И аз не искам да бъда груб по отношение на "Букър" - искам само да кажа, че тя изобщо не промени живота ми
Стопкадър от YouTube
"Много, много пъти са ме питали как спечелването на "Букър" е променило живота ми. И аз не искам да бъда груб по отношение на "Букър" - искам само да кажа, че тя изобщо не промени живота ми
Иън Макюън е английски писател, роден на 21 юни 1948 г. Носител е на наградите "Съмърсет Моъм", "Букър", "Йерусалимската премия за свобода на индивида в обществото" и много други. Определян е като постмодернист. Характерно за творчеството му е засиления интерес към науката и медицината. Романът му "Изкупление" се смята за един от най-успешните, екранизиран и има голям успех.
По повод 75-годишнината на Макюън "Дневник" препубликува от "Артакция" интервюто, което той дава за thebookerprizes.com. Преводът е на Гергана Гълъбова.
В това интервю, четвърт век след спечелването на наградата "Букър" за "Амстердам", Иън Макюън се връща към дневниците си и разказва за своите вдъхновения - и за страната, в която се е чувствал като един от "Бийтълс".
Макюън е леко смутен от факта, че романът му "Амстердам" е описан като част от неговия "среден период".
Не можеш да имаш среден период, докато някой не разбере кога ще умреш! - смее се той.
И все пак "Амстердам", който печели "Букър" през 1998 г., се намира в средата на звездната кариера на Макюън до този момент. Тя започва преди почти 50 години със сборника с разкази "Първа любов, последни ритуали" (1975) и продължава с написването на 16 романа, последният от които е "Уроци" (2022). Четвърт век по-късно, навръх 75-ия рожден ден на Макюън, изглежда уместно да поговорим с него за създаването, публикуването и рецепцията на "Амстердам", както и за неговата - донякъде противоречива - победа в състезанието за "Букър".
Разговаряме по Zoom с Макюън в голяма, светла стая, чиито стени са отрупани с рафтове с книги. Това е домът му в Глостършър, а стаята е "преустроена плевня с врата към градината и полето, много удобно място за работа". Показва ми рафтовете с книги - работната си библиотека, а уеб камерата се мъчи да следва жестовете. "Книгите са разпръснати из цялата къща. Никога не съм купувал къща, в която вече има рафтове с книги. Купувал съм много къщи през целия си живот. Във всяка къща, в която съм влизал, веднага съм си задавал въпроса къде са рафтовете за книги. Къде са книгите?"
Когато за първи път говорихме за това интервю, Макюън предупреди, че може да не си спомни много за процеса на писане на "Амстердам". Днес обаче той има решение: държи тетрадка с обикновена тъмносиня твърда корица и червена спирала. "Ето го дневника ми от 1997 г." Това личен дневник ли е? "Да, пишех в него на всеки три или четири дни. Но препрочитайки го сега, осъзнавам колко великолепно е уловил аромата на времето. Пишех доста за настроението си..., как напредвам в писането или колко съм ядосан на себе си, че не съм започнал. Така че този дневник ми даде доста ясен отчет."
Преди някой да е започнал да точи лиги - както и аз за момент - около възможността "Дневниците на Иън Макюън" да се появят някой ден в нашите книжарници, той добавя: "Престанах да водя тези дневници в началото на 2000-те години, за мое голямо съжаление. Когато станах по-известен, се появиха запитвания от библиотеки дали могат да закупят дневниците ми и изведнъж невинността започна да се изпарява от писанията ми в тях. Имах наивна, напълно лична връзка с дневника. А после идеята, че той може да бъде публично достояние, разруши всичко. Просто загубих интерес."
Tова, че Макюън става "все по-известен", е част от цялата история. Той започва писателската си кариера като "succès de scandale"; нашумява с кратките си, шокиращи разкази на трудни теми: мариновани пениси, изнасилване, детска сексуалност. След това се появяват два кратки, незабравими романа - също толкова потънали в тревожни теми, от кръвосмешение до сексуално насилие - "Циментовата градина" (1978) и "Почивка в чужбина" (1981), като последният (все още едно от най-силните му произведения) донася на Макюън първа номинация за "Букър".
След това той разширява обхвата от теми с "Дете във времето" (1987), "Невинният" (1990) и "Черните кучета""(1992), който е включен в краткия списък за наградата "Букър". Те гледат към света, докато ранните романи са затворени в себе си и клаустрофобични, но през цялото време темата се запазва - лошите неща, които се случват на хората, само някои от които го заслужават. Тези романи се занимават дълбоко с големи теми - добро и зло, невинност и опит - и всяко издание става по-голямо събитие от предишното. След това, през 1997 г., се появява "Неумолима любов", апотеоз на всичко, което Макюън е правил: в него има ударно действие в началната сцена с балона с горещ въздух, плашещ антагонист и закачливи елементи в т.нар. приложение към романа, представляващо измислена изследователска работа.
Не само читателите са доволни. "Бях много развълнуван и щастлив, докато пишех "Неумолима любов" - казва ми Макюън. "И това е единственият такъв случай в живота ми, просто обичах процеса на писане". Всъщност той толкова много се е наслаждавал на процеса, че се е чувствал "огорчен", когато е завършил романа. "Чувствах се много потиснат от факта, че съм приключил с тази книга. Просто исках да се потопя в нещо друго." Но това означавало да се отдалечи от "тежките", плътни романи, които са се превърнали в негов специалитет през предходното десетилетие.
"Дневникът показва, че съм искал отчаяно да избягам от това, което условно бих нарекъл роман на идеите. В "Неумолима любов" беше пълно с герои, които казваха неща, които или бяха мои, или с които не бях съгласен, но в него витаеха много идеи, както в "Черните кучета" и "Невинният".
Вдъхновението за "Амстердам" е двойно, така да се каже. Първо, той трябвало да бъде комичен. Макюън четял много Ивлин Уо - по-специално сборника с разкази "Преустановена работа". "Исках да напиша нещо социално, елегантно, кратко, комично в най-широкия смисъл на думата". Струва си да се отбележи, че въпреки мрачната си тематика, по-ранните романи на Макюън съдържат комични елементи - например "Невинният", където героят прекарва много време в опити да изхвърли чифт куфари. "Винаги ми се е струвало смешно", съгласява се Макюън, "но на никого другиго не му се стори така!"
След това идва вдъхновението за сюжета, който се навива в хода на романа като пружина на часовников механизъм, преди съдържащата се в него енергия да се освободи драматично. Двама стари приятели, Клайв Линли, композитор, и Върнън Халидей, редактор на вестник, се срещат на погребението на бившата си любов, Моли Лейн. (Комедията е толкова черна, колкото можем да се надяваме: още в първите страници има бодрост в описанието на неуточненото заболяване на Моли, нейните "епизоди на неефективно насилие и приглушени писъци").
Смъртта на Моли напомня на Клайв и Върнън за договор, който са сключили няколко години по-рано, основан на разговор, проведен от Макюън с приятел - невролога Рей Долан, по време на поход в Езерния район. "Говорихме за тази трудност, че ако имаш Алцхаймер, може да искаш да се самоубиеш - но тогава вече си преминал границата и е твърде късно. Така че може да искате да се уговорите с друг да ви убие! И така шеговито си казахме: "Е, може би ние с теб можем да постигнем някаква уговорка по този въпрос". "И кодът за това беше Амстердам, където има щипка законна евтаназия". Това се превърнало в постоянна шега между Долан и Макюън: ако някой от тях забравял името на някого или се случвало да изгуби ключовете за колата, другият казвал: "Е, това е Амстердам!"
В романа тъмният фарс на пакта за евтаназия се разиграва на фона на таблоидите, които отразяват секс скандалите на правителството. Книгата се появява в последните дни на консервативното правителство от 1992-97 г., когато мантрата на министър-председателя Джон Мейджър за "връщане към основите" на моралните ценности оставя партията му отворена за обвинения в лицемерие, след като се установяват непорядъчни действия на нейни министри. "Мислех, че има много варианти за комедия", казва Макюън. "Това се превърна в полеви ден за намиране на министър в леглото с неподходящ човек".
Докато сме на тази тема, струва си да спрем, за да разгледаме един аспект на Джулиан Гърмони, министъра в романа, който е заплашен от разкрития във вестника на Върнън. Макюън пише романа в Оксфорд, "между къщите". "В живота ми настъпиха сътресения заради развода. Живеех в малък апартамент, където имаше приятни съседи - с любопитна фамилия, която заимствах за книгата - на име Гърмони. Те бяха изненадани да открият името си в роман на Иън Макюън, където, както беше отбелязано по-горе, на хората обикновено им се случват лоши неща: в книгата Гърмони се оказва въвлечен в секс скандал. "Мисля, че те бяха много разстроени, когато книгата излезе..., но аз просто исках прекрасно необичайно име! И някак си така и не успях да им се извиня. Те се преместиха и никога повече не ги видях. Винаги ми е малко тъжно заради това."
В книгата има много ярко пресъздадени сцени от хаоса в редакцията. Макюън е известен с проучванията си, но как стига до тях? За разлика от приятелите си Мартин Еймис и Джулиан Барнс, Макюън никога не е работил в журналистическата сфера (ако това е правилното определение за страниците с книги на New Statesman).
"1997-а беше годината, в която се ожених за Аналена [Макафи], която работеше във "Файненшъл таймс", а след това в "Гардиън". Вестникарските редакции, особено по онова време, все още бяха шумни места - сега са като погребални бюра, но това означаваше, че всеки ден Аналена се прибираше у дома пълна с истории: клюки и интриги, игри за власт и офис политика. Така че аз получавах много от тях и наистина им се наслаждавах. Той също така си проправя път към няколко пресконференции. "Мисля, че беше свързано с "Обзървър". И това доведе до спекулацията, че съм базирал всичко на "Обзървър", което не е вярно."
С други думи - от вестникарските подробности до сексуалните скандали - "романът е написан на базата на много неща, които просто витаеха във въздуха и в живота ми". Това е усещането, което създава Амстердам, когато го препрочитаме 25 години по-късно: нещо свободно и открито, което се захваща с вече съществуващи неща, а не ги насилва. Именно това придава на книгата лекота, както и фактът, че темпото ѝ отразява нейната композиция. След "редица фалстартове" той пише романа "на два много, много интензивни етапа", като се консултира отново с дневника си.
Нещо повече, той подчертава, че не би могъл да напише следващия си роман "Изкупление" (2001), или романа, с който Макюън навлиза в това, което можем да наречем негова имперска фаза, без "Амстердам".
"Той по някакъв начин разчисти палубата и ми отвори умственото пространство, за да напиша "Изкупление". Знам, че двете книги са напълно различни. И знам, че други хора ми казват: "О, не трябваше да печелиш "Букър" за "Амстердам", трябваше да получиш наградата за "Изкупление", но не мисля, че бих могъл да напиша "Изкупление", без преди това да съм написал този по-малко амбициозен, малък, почти "jeu d'esprit" тип роман. Той ме освободи".
Макюън продължава: "Невинният", "Черните кучета" и "Неумолима любов" са резултат от желанието да драматизирам определени идеи. Докато в "Амстердам" просто оставих сцените да текат. Държах палеца си далеч от везните. Е, почти." Макюън - любител на музиката - признава, че е дал на композитора Клайв в книгата "целия си скептицизъм" относно атоналната музика. "Всъщност бях на концерт в Южен Лондон, който се състоеше в това един човек да удря краката на пианото си с бейзболна бухалка пред малка публика от вероятно роднини и близки приятели, които кимаха тържествено в знак на уважение към този абсолютен абсурд".
Макюън, който описва "Амстердам" като "малка" книга, ми напомня, че тя е сравнително кратка - но това не е необичайно за него. От ранните си романи, "Циментовата градина" и "Почивка в чужбина", до последните като "Законът за детето" и "В черупката", той често използва компактен обем. Дали това е удобната за него форма?
"Да", казва той. "Обичам новелите, обичам да ги чета и понякога ми се приисква да напиша такава. Те могат да имат силен ефект. Вижте Кафка. "Метаморфоза" - 16 000 думи, но заема много място в мислите на хората. Спомням си, че в един разговор с Джулиан Барнс се съгласихме, че новелата е формата на старостта". Е, Барнс се придържа към това твърдение, казвам аз. "Така е! Да, той казва, че съм разбил редиците".
Връщам се към "Амстердам" и неговата награда "Букър". Изненадан ли беше? "Дан [Франклин, тогавашният издател на Макюън] каза: "Винаги съм знаел, че ще спечели "Букър", но на мен дори не ми мина през ума. За мен "Букър" е въртяща се бутилка. А шегата на Джулиан за "шикозното бинго" - която той, разбира се, оттегли, след като спечели [през 2011 г. за "Предчувствие за край"] - съдържа много истина, защото това, което знаеш със сигурност, е, че друга комисия би избрала друг набор от книги.
Справедливо е да се каже, че победата на "Амстердам" беше посрещната с известно недоволство, въпреки че беше добре приета от критиката. "Беше приета много добре", съгласява се Макюън, "докато не спечели. След това наистина се разлютиха!" Защо? Дали хората сгрешиха, като го сравняваха с други, по-значими романи на Макюън, вместо да го сравняват с другите кандидати в краткия списък от 1998 г.? (Дъглас Хърд, председателят на журито, определи годината като "спокойна", без "сензационни или превъзходни произведения"). "Не знам. Всички казваха, че другият участник е Берил Бейнбридж [която беше включена в краткия списък за "Майстор Джорджи"]. Тя си беше изградила репутацията на подгласничка и щях да съм много щастлив, ако беше спечелила".
Как му се отразява спечелването на наградата "Букър"? "Много, много пъти са ме питали как спечелването на "Букър" е променило живота ми. И аз не искам да бъда груб по отношение на "Букър" - искам само да кажа, че тя изобщо не промени живота ми. Освен че със сигурност получих голяма сума пари. Чудесно, прекрасно."
Победата обаче със сигурност е почесала сърбежа, след като преди това два пъти сте били в краткия списък? "Да. Хубаво е да се отървеш от това. Искам да кажа, че Мартин [Еймис] никога не я е печелил; мисля, че е бил в краткия списък веднъж в живота си. (През 1991 г. за "Стрелата на времето"; през 2003 г. също е включен в дългия списък за "Жълто куче").
И все пак е факт, че именно след спечелването на "Букър" от Макюън през 1998 г. следващите му романи - "Изкупление" (2001), "Събота" (2005) и "На плажа Чезъл" (2007), всеки от които е бил в дългия или краткия списък за наградата "Букър" - го превръщат в най-известния и прочут писател в Обединеното кралство. Може би това нямаше да се случи в същата степен или със същите темпове без спечелването на "Букър".
А какво да кажем за другите страни? Питам го, преди да приключим разговора си. Има ли другаде по света място, където той има същия статут, на който се радва в Обединеното кралство? Германия, определено - казва той бързо. "И Китай. Отидох в Китай през 2017 г. и се чувствах като Бийтъл! Китайците са много откровени, не се срамуват. Понякога се налагаше да ме качват в кола!"
Един път точно преди едно публично четене - завършва той, - отидох до тоалетната и както бях на писоара, осъзнах, че някой стои до мен... И изведнъж насреща ми се плъзнаха книга и химикалка. За малко да избухна! Изкрещях много силно и един охранител се втурна". Може би още не е късно този прекалено ревностен фен да попадне в бъдещ роман на Иън Макюън - спорна чест, разбира се: всички знаем какво се случва с героите в романите на Иън Макюън.