По повод 140-годишнината от рождението на писателя Франц Кафка излезе юбилейно издание на емблематичния том "Роден съм да живея в самота". В него е събирано най-ценното от кореспонденцията на енигматичния автор - писма до любимите му Фелице Бауер и Милена Йесенска, знаменателното "Писмо до баща ми" и селекция от кореспонденция с приятели.

Кафка умира в санаториума в Кирлинг край Виена през 1924 г., поразен от туберкулоза.

Бях изпратил вече първото си писмо, когато пристигна твоето. Независимо от всичко, което тези работи - като "страх" и др. - могат да съдържат и от което ми е втръснало не защото са противни, а защото стомахът ми е твърде чувствителен, независимо от всичко това нещата сигурно стоят още по-просто, отколкото го казваш ти.

Приблизително така: когато е сам, човек трябва всеки миг да понася несъвършенството си; но двама души не бива да понасят несъвършенството. Очите не са ли дадени, за да бъдат изтръгнати, не е ли дадено за същото и сърцето? Всъщност не е чак толкова опасно, това са преувеличения и лъжи, всичко е преувеличение, единствено копнежът е истински, него не можем да преувеличим. Но дори истината на копне¬жа не е чак толкова негова истина, а по-скоро израз на лъжовността на всичко останало.

Звучи шантаво, но си е така.

Дори дето казвам, че си ми най-любимата, сякаш не е истинска любов; любов има тогава, когато ти си нож, с който ровя в себе си.

Впрочем самата ти го казваш: Nemáte silu milovat ; това не е ли достатъчно, за да се раз¬граничи "звярът" от "човека"?

Милена, не можеш да разбереш точно за какво става въпрос или пък отчасти за какво е ставало въпрос, и аз самият не го разбирам, само тръпна като при изригване, измъчвам се до лудост, но какво е това и какво ще търси то в далнината, така и не знам. Знам само това, което то търси тук, наблизо: тишина, мрак, потулване, и трябва да му се подчиня, не мога другояче.

Това е изригване, което ще отмине и донякъде вече е отминало, но силите, които го причиняват, продължават да вибрират в мен, преди него и подир това, та дори животът ми, моето съществуване са изградени от тази подземна заплаха и свърши ли тя, ще свърша и аз; това е начинът, по който участвам в живота, прекъсне ли той, ще прекъсне животът ми - така лесно и естествено, както затваряме очите си. Не беше ли всичко това винаги тук, откакто се познаваме, и щеше ли изобщо да ме удостоиш с поглед, ако то не съществуваше?

Разбира се, не мога да извъртя нещата и да кажа: ето че всичко мина и замина и не ми се ще нищо друго, освен спокойно, щастливо и благодарно да започна нов живот. Така не бива да се говори, макар че това почти отговаря на истината (благодарността е напълно истинска, щастието е истинско само донякъде, а спокойствието никога не е истинско), защото винаги ще ужасявам околните, а най-много - себе си.

Споменаваш за годежите и други подобни - разбира се, че беше много просто, болката не беше обикновена, но затова пък нейното въздействие беше такова. Получаваше се така, сякаш си изживял живота си разгулно и изведнъж те хващат, за да те накажат за този разгулен живот, слагат главата ти в менгеме, притискат двете ти слепоочия и докато бавно затягат менгемето, трябва да кажеш или: "Ще продължа да живея разгулно", или: "Не, отказвам се". Разбира се, ти изреваваш "не"-то така, че едва не пръскаш белите си дробове.

Имаш право, ако поставиш това, което направих сега, в поредицата от стари работи - та аз винаги си оставам един и същ и изживявам все същите неща.

Разликата е само там, че вече съм придобил опит, че не почвам да крещя чак когато слагат главата ми в мен¬гемето, за да изтръгнат признанието, а още когато го донасят, почвам да крещя дори тогава, когато в далечината нещо шавне, толкова бдително е станало съзнанието ми, не, не е бдително, дори не е достатъчно будно. Но и още нещо се е променило: заради него и заради теб мога да ти кажа истината както на никой друг, дори направо от теб научавам тази истина.

Но не постъпваш справедливо, Милена, когато говориш с горчивина, че много съм те молил да не ме оставяш. В това отношение сега не съм по-различен от тогава. Живеех от очите ти (това все още не е кой знае какво обожествяване на твоята личност, в такива очи всеки може да бъде божествен), всъщност без почва под нозете си; от това много ме беше страх, макар да не го знаех със сигурност, изобщо не знаех на каква височина се нося над земята. Това не беше на добро нито в моя, нито в твоя смисъл.

Достатъчна беше една истинска дума, една дума от неизбежната истина, за да пропадна малко надолу, после нова дума и ново пропадане, докато най-сетне престана да се задържам и започна да падам като камък, макар да ми се струва, че падам много бавно. Нарочно не давам за пример такива "думи от истината", това само обърква и никога не е съвсем безпогрешно.