Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
"Път от кости" на Кристофър Голдън (откъс)
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Път от кости", с автор Кристофър Голдън, предоставен от Издателство "Кръг"
"Път от кости" - смразяващ роман, препоръчан от Стивън Кинг. Кристофър Голдън описва кошмар на сибирска магистрала, изградена върху трупове
Нощта е студена, пътят е дълъг, а ужасът дебне зад всеки завой - пригответе се за майсторския роман на Кристофър Голдън "Път от кости", препоръчан от самия Стивън Кинг. Американският бестселър, надигащ духовете от реалната история на Колимската магистрала е с превод на Мариана Христова и със завладяваща корица от Стоян Атанасов (Kontur Creative).
Феликс Тигланд е телевизионен продуцент на документални риалитита, който цял живот чака своя голям удар. Когато научава призрачната история, витаеща около строежа на Колимската магистрала - 2000-километров път, разсичащ Сибир - вижда огромен потенциал. Заедно със своя добър приятел и оператор Прентис поема към регион, където средните минимални температури са - 40 градуса, а жителите нямат нищо общо със зрителите на американски тв формати...
Колимската магистрала, наричана Пътя на костите, е построена от затворници в концлагерите на Сталин. По време на изнурителната работа стотици хиляди от тези хора, често невинни и заточени по политически причини, умират още на пътя и телата им остават там, където са паднали, без опело и погребение, завинаги вградени във вечно замръзналата земя.
Целта на Тигланд е да премине по този път от кости и да заснеме ежедневието на местното население край магистралата, а ако междувременно документира и нещо, наподобяващо паранормално явление - добро дошло за проекта му.
Продуцентът е очарован от възможностите, които регионът предлага за телевизията, от културата на хората, избрали да живеят на невъзможния арктически студ, но най-вече от зачестяващите край пътя от кости събития, за които трудно се намират логични обяснения. А когато пристигат до крайната си цел - най-студения град на Земята - Ахуст, го заварват напълно изоставен, с къщи със зейнали врати и храна, замръзваща по масите. Единственият жител там е малко момиченце в шок. И тогава, ужасът се отприщва върху всички им.
В "Път от кости" злокобен анимистки шаман, рогати горски духове и вълци-сенки преследват героите в най-мразовитата нощ в живота им, която сякаш е безкрайна. А дали ехото, което кънти от гневните призраци, вградени в магистралата, е предвестник за края на физическия им път, или крие тайната за тяхното оцеляване?
"Смесица от хорър и трилър, която ще ужаси дори преситени в жанра читатели" - пише в рецензия за романа в "Буклист", а "Ню Йорк Таймс Бук Ривю" добавя: "Голдън проследява сърцето на терора... Шамани и духове, немъртви и диваци, създанията на Колимската магистрала и невъобразимият ужас на историята ѝ гарантира приковаващо четене".
Но никой не може да каже повече от Краля на ужаса Стивън Кинг, който заявява за "Път от кости": "Напрегнат роман, който ще ви отведе на място, където никога не сте били, и на пътуване, което ще ви ужаси. Влюбих се в тази книга".
Кристофър Голдън (р. 1967) е автор на няколко бестселъра, венецът сред които е "Път от кости". Носител на престижната жанрова награда "Брам Стокър", Голдън е превеждан на над 15 езика по целия свят.
Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата тук.
Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от "Път от кости" на Кристофър Голдън
Започнаха пътуването в Магадан - пристанищен град на брега на Охотско море в Североизточен Сибир. Населението му беше малко под деветдесет хиляди души и продължаваше да намалява, защото възрастните умираха, а младите заминаваха. Тук миграцията вървеше само в една посока и това не можеше да изненада никого. Никой не си събираше багажа и не решаваше да започне нов живот в Сибир.
Тиг беше изчел много за коварното време, особено на магистралата "Колима", но започна истински да разбира за какво става дума чак след първите триста километра, когато погледът му започна неспирно да се мести между индикатора за бензин и пътя. На всеки около двеста километра имаше бензиностанции, но с вятъра и снега, скърцането на гуми по вечно замръзналата земя и бялото мълчание, което се разстилаше около тях, мисълта за тези бензиностанции започваше да прилича на мечти за оазис в пустинята. Ако ти свърши бензинът на магистралата "Колима", има сериозен риск да умреш от измръзване.
Напуснаха Магадан с пълен резервоар в осем часа предишната сутрин, един час преди зазоряване, и успяха да изминат малко повече от половината от шестнайсетчасовия път, преди да се настанят там, където беше планирал Тиг. Спаха в къщурка, чието основно предимство беше наличието на гараж, за да не замръзнат през нощта двигателят и бензиновият маркуч.
Спирката беше толкова малка, че вече никой не помнеше как се казва. Приличаше повече на поселение, издигнато около бензиностанция, отколкото на истински град. Колимската магистрала не привличаше много туристи, но все пак бяха повече от нула. Въпреки това старецът, който отговаряше за къщурката, ги огледа с любопитството на антрополог.
Когато тази сутрин напуснаха къщичката и се отправиха на северозапад, въздухът вече беше достатъчно студен да убие човек. Температурата продължи да пада и Тиг започна да се чуди дали това пътуване не е било упражнение по отчайваща глупост. Не сподели това притеснение с Прентис, който се беше съгласил не само заради приятелството им, а и защото Тиг му дължеше почти осем хиляди долара.Прентис знаеше, че големите планове на Тиг едва ли ще осъществят без помощ, и беше дошъл да защити инвестицията си.
Тиг си каза, че Прентис все още има поне малко вяра в него, дори когато всички други я бяха загубили. Слаба утеха, но бе по-добре от никаква.
Джипът препускаше по пътя. Тиг седеше с изправен гръб, твърдо решен да не се унася пак. Магистралата "Колима" беше дълга почти две хиляди километра и пресичаше замръзналото сърце на Сибир - от Магадан чак до огромното речно пристанище Якутск. Разположено на по-малко от петстотин километра от Арктическия кръг, това пристанище получаваше само около пет часа слънце всеки ден през декември и през повечето от тези дни слънцето се криеше зад облаците.
Минималната средна температура през зимата беше четиресет градуса под нулата, да не говорим за ледения вятър. Никой човек с всичкия си не би пожелал да живее тук. И все пак населението на Якутск беше тройно повече от това на Магадан - почти триста хиляди души. Там имаше музеи, театри и нощен живот като факел на цивилизацията в една замръзнала пустиня. Хората, изглежда, бяха като хлебарките - с достатъчно решителност можеха да благоденстват навсякъде.
Тиг и Прентис нямаше да ходят чак до Якутск. Бяха се запътили към място с много по-малко хора, място, което беше още по-студено всъщност най-студеното обитаемо място на земята.
- Мамка му, какво ни е сбъркано? - попита Тиг и се засмя.
Прентис изправи гръб на седалката и поклати глава, сякаш искаше да я прочисти.
- Буден ли си?
Тиг размърда пръсти върху волана.
- Поне единият трябва да е.
Прентис се намръщи, обиден.
- Когато небето е такова, винаги ми се струва, че трябва да съм си в леглото.
- Там поне щеше да е по-топло.
Технически погледнато, беше ден, но тук това значеше единствено нещо като постоянен здрач - сиво-синьо небе, сякаш прозиращо през марля. Макар че парното в джипа беше пуснато на максимална мощност, Тиг усещаше как студът навлиза през ботушите му и двата чифта чорапи. Пръстите на краката го боляха. Ръцете му сякаш се бяха сковали върху волана въпреки термалната подплата на ръкавиците му.
- Сега не е време за лягане - каза Тиг. - Всъщност е време за обяд.
- Как мислиш, кога ще стигнем следващата бензиностанция? Трябва да вземем водача след - Прентис погледна към часовника на таблото. - Половин час.
- Ще закъснеем - каза Тиг. - Но само двайсетина минути. На този път ти трябва цяла вечност, за да стигнеш някъде.
Прентис измърмори нещо, но се намести на седалката като мечок в бърлогата си. Англичанинът не би разбрал сравнението с американския футбол, но Тиг открай време смяташе, че той прилича на пенсиониран лайнмен в нападение. Висок метър и осемдесет и пет, страшно силен, с гърди като бъчва и - неговата гордост - с бирен корем. И косата, и гъстата му брада имаха нужда от подстригване, но Прентис отдавна не се безпокоеше за подобни неща. "Няма нужда да съм хубавец - казваше той. - Не снимат мен."
Бяха се запознали преди четири години. Прентис се оказа намусен, брутално честен и изключително старателен в работата си. Но приятелството им бе подпечатано, когато Тиг си даде сметка, че е намерил компания за пътуване, спътник, когото може да понася. Нито единият, нито другият се стараеше особено да се преструва на весел в лошите дни. Двамата споделяха обща философия, в която имаше място за промени в настроението, и тази философия ги свързваше.
Но това, което ги свързваше още по-здраво, бяха седемте хиляди осемстотин четиресет и два долара, които Тиг дължеше на приятеля си. Прентис не беше единственият, на когото Феликс Тигланд дължеше пари, но дългът към него определено беше най-големият.
Тиг умееше да говори убедително, винаги готов с план, който да оповести с неудържим ентусиазъм - документален филм от четиринайсетгодишен режисьор, току-що пристигнал от Аржентина, награда за издирването на потънал испански галеон, телевизионна поредица за художници на комикси от Втората световна война, които всъщност са шпиони, привидно документален филм, в който историята на Скуби Ду и бандата му ще бъде разгледана, сякаш наистина са съществували...
