"Път от кости" на Кристофър Голдън (откъс)

Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”

"Път от кости" на Кристофър Голдън (откъс)

Издателство "Кръг"
Издателство "Кръг"
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Път от кости", с автор Кристофър Голдън, предоставен от Издателство "Кръг"
"Път от кости" - смразяващ роман, препоръчан от Стивън Кинг. Кристофър Голдън описва кошмар на сибирска магистрала, изградена върху трупове
Нощта е студена, пътят е дълъг, а ужасът дебне зад всеки завой - пригответе се за майсторския роман на Кристофър Голдън "Път от кости", препоръчан от самия Стивън Кинг. Американският бестселър, надигащ духовете от реалната история на Колимската магистрала е с превод на Мариана Христова и със завладяваща корица от Стоян Атанасов (Kontur Creative).
Феликс Тигланд е телевизионен продуцент на документални риалитита, който цял живот чака своя голям удар. Когато научава призрачната история, витаеща около строежа на Колимската магистрала - 2000-километров път, разсичащ Сибир - вижда огромен потенциал. Заедно със своя добър приятел и оператор Прентис поема към регион, където средните минимални температури са - 40 градуса, а жителите нямат нищо общо със зрителите на американски тв формати...
Колимската магистрала, наричана Пътя на костите, е построена от затворници в концлагерите на Сталин. По време на изнурителната работа стотици хиляди от тези хора, често невинни и заточени по политически причини, умират още на пътя и телата им остават там, където са паднали, без опело и погребение, завинаги вградени във вечно замръзналата земя.
Целта на Тигланд е да премине по този път от кости и да заснеме ежедневието на местното население край магистралата, а ако междувременно документира и нещо, наподобяващо паранормално явление - добро дошло за проекта му.
Продуцентът е очарован от възможностите, които регионът предлага за телевизията, от културата на хората, избрали да живеят на невъзможния арктически студ, но най-вече от зачестяващите край пътя от кости събития, за които трудно се намират логични обяснения. А когато пристигат до крайната си цел - най-студения град на Земята - Ахуст, го заварват напълно изоставен, с къщи със зейнали врати и храна, замръзваща по масите. Единственият жител там е малко момиченце в шок. И тогава, ужасът се отприщва върху всички им.
В "Път от кости" злокобен анимистки шаман, рогати горски духове и вълци-сенки преследват героите в най-мразовитата нощ в живота им, която сякаш е безкрайна. А дали ехото, което кънти от гневните призраци, вградени в магистралата, е предвестник за края на физическия им път, или крие тайната за тяхното оцеляване?
"Смесица от хорър и трилър, която ще ужаси дори преситени в жанра читатели" - пише в рецензия за романа в "Буклист", а "Ню Йорк Таймс Бук Ривю" добавя: "Голдън проследява сърцето на терора... Шамани и духове, немъртви и диваци, създанията на Колимската магистрала и невъобразимият ужас на историята ѝ гарантира приковаващо четене".
Но никой не може да каже повече от Краля на ужаса Стивън Кинг, който заявява за "Път от кости": "Напрегнат роман, който ще ви отведе на място, където никога не сте били, и на пътуване, което ще ви ужаси. Влюбих се в тази книга".
Кристофър Голдън (р. 1967) е автор на няколко бестселъра, венецът сред които е "Път от кости". Носител на престижната жанрова награда "Брам Стокър", Голдън е превеждан на над 15 езика по целия свят.
Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата тук.
Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от "Път от кости" на Кристофър Голдън
Започнаха пътуването в Магадан - приста­нищен град на брега на Охотско море в Севе­роизточен Сибир. Населението му беше малко под деветдесет хиляди души и продължаваше да намалява, защото възрастните умираха, а младите заминаваха. Тук миграцията вървеше само в една посока и това не можеше да изне­нада никого. Никой не си събираше багажа и не решаваше да започне нов живот в Сибир.
Тиг беше изчел много за коварното време, особено на магистралата "Колима", но започна истински да разбира за какво става дума чак след първите триста километра, когато по­гледът му започна неспирно да се мести между индикатора за бензин и пътя. На всеки около двеста километра имаше бензиностанции, но с вятъра и снега, скърцането на гуми по вечно замръзналата земя и бялото мълчание, което се разстилаше около тях, мисълта за тези бен­зиностанции започваше да прилича на мечти за оазис в пустинята. Ако ти свърши бензинът на магистралата "Колима", има сериозен риск да умреш от измръзване.
Напуснаха Магадан с пълен резервоар в осем часа предишната сутрин, един час преди зазо­ряване, и успяха да изминат малко повече от половината от шестнайсетчасовия път, пре­ди да се настанят там, където беше планирал Тиг. Спаха в къщурка, чието основно предим­ство беше наличието на гараж, за да не замръз­нат през нощта двигателят и бензиновият маркуч.
Спирката беше толкова малка, че вече никой не помнеше как се казва. Приличаше пове­че на поселение, издигнато около бензиностан­ция, отколкото на истински град. Колимската магистрала не привличаше много туристи, но все пак бяха повече от нула. Въпреки това ста­рецът, който отговаряше за къщурката, ги ог­леда с любопитството на антрополог.
Когато тази сутрин напуснаха къщичката и се отправиха на северозапад, въздухът вече беше достатъчно студен да убие човек. Темпе­ратурата продължи да пада и Тиг започна да се чуди дали това пътуване не е било упражнение по отчайваща глупост. Не сподели това при­теснение с Прентис, който се беше съгласил не само заради приятелството им, а и защо­то Тиг му дължеше почти осем хиляди долара.Прентис знаеше, че големите планове на Тиг едва ли ще осъществят без помощ, и беше до­шъл да защити инвестицията си.
Тиг си каза, че Прентис все още има поне малко вяра в него, дори когато всички други я бяха загубили. Слаба утеха, но бе по-добре от никаква.
Джипът препускаше по пътя. Тиг седеше с изправен гръб, твърдо решен да не се унася пак. Магистралата "Колима" беше дълга почти две хиляди километра и пресичаше замръзналото сърце на Сибир - от Магадан чак до огромно­то речно пристанище Якутск. Разположено на по-малко от петстотин километра от Арк­тическия кръг, това пристанище получаваше само около пет часа слънце всеки ден през де­кември и през повечето от тези дни слънцето се криеше зад облаците.
Минималната средна температура през зимата беше четиресет градуса под нулата, да не говорим за ледения вятър. Никой човек с всичкия си не би поже­лал да живее тук. И все пак населението на Якутск беше тройно повече от това на Мага­дан - почти триста хиляди души. Там имаше музеи, театри и нощен живот като факел на цивилизацията в една замръзнала пустиня. Хо­рата, изглежда, бяха като хлебарките - с дос­татъчно решителност можеха да благоден­стват навсякъде.
Тиг и Прентис нямаше да ходят чак до Якутск. Бяха се запътили към място с много по-малко хора, място, което беше още по-сту­дено всъщност най-студеното обитаемо място на земята.
- Мамка му, какво ни е сбъркано? - попита Тиг и се засмя.
Прентис изправи гръб на седалката и покла­ти глава, сякаш искаше да я прочисти.
- Буден ли си?
Тиг размърда пръсти върху волана.
- Поне единият трябва да е.
Прентис се намръщи, обиден.
- Когато небето е такова, винаги ми се струва, че трябва да съм си в леглото.
- Там поне щеше да е по-топло.
Технически погледнато, беше ден, но тук това значеше единствено нещо като постоя­нен здрач - сиво-синьо небе, сякаш прозиращо през марля. Макар че парното в джипа беше пуснато на максимална мощност, Тиг усеща­ше как студът навлиза през ботушите му и двата чифта чорапи. Пръстите на краката го боляха. Ръцете му сякаш се бяха сковали върху волана въпреки термалната подплата на ръка­виците му.
- Сега не е време за лягане - каза Тиг. - Всъщ­ност е време за обяд.
- Как мислиш, кога ще стигнем следваща­та бензиностанция? Трябва да вземем водача след - Прентис погледна към часовника на таблото. - Половин час.
- Ще закъснеем - каза Тиг. - Но само двай­сетина минути. На този път ти трябва цяла вечност, за да стигнеш някъде.
Прентис измърмори нещо, но се намести на седалката като мечок в бърлогата си. Англи­чанинът не би разбрал сравнението с амери­канския футбол, но Тиг открай време смята­ше, че той прилича на пенсиониран лайнмен в нападение. Висок метър и осемдесет и пет, страшно силен, с гърди като бъчва и - негова­та гордост - с бирен корем. И косата, и гъста­та му брада имаха нужда от подстригване, но Прентис отдавна не се безпокоеше за подобни неща. "Няма нужда да съм хубавец - казваше той. - Не снимат мен."
Бяха се запознали преди четири години. Прентис се оказа намусен, брутално честен и изключително старателен в работата си. Но приятелството им бе подпечатано, кога­то Тиг си даде сметка, че е намерил компания за пътуване, спътник, когото може да пона­ся. Нито единият, нито другият се стараеше особено да се преструва на весел в лошите дни. Двамата споделяха обща философия, в която имаше място за промени в настроението, и тази философия ги свързваше.
Но това, което ги свързваше още по-здраво, бяха седемте хиляди осемстотин четиресет и два долара, които Тиг дължеше на приятеля си. Прентис не беше единственият, на кого­то Феликс Тигланд дължеше пари, но дългът към него определено беше най-големият.
Тиг умееше да говори убедително, винаги готов с план, който да оповести с неудържим ентуси­азъм - документален филм от четиринайсетгодишен режисьор, току-що пристигнал от Аржентина, награда за издирването на потънал испански галеон, телевизионна поредица за художници на комикси от Втората световна война, които всъщност са шпиони, привидно документален филм, в който историята на Скуби Ду и бандата му ще бъде разгледана, ся­каш наистина са съществували...