В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от романа "Замръзването" на Дияна Боева. Това е трета част от трилогията на авторката, започнала с "Писма за оригами" (2016) и "Невинни" (2020).

И трите романа излизат с логото на издателство "Ерго". Те очертават първата съвременна българска трилогия в по-ново време: началото на 50-те и края 80-те на XX век в "Писма за оригами"; началото на 90-те на XX век в "Невинни"; 1996-1997 в "Замръзването" (2023), роман, свързан с Жан-Виденовата зима. Всяка от частите може да бъде четена поотделно, но заедно се разгръща автентичен епически свят, в който човекът е открил своя град К. и мястото си в него.

В град К. анонимността дебнеше отвсякъде. Цветовете на джела се виждаха в червено. Полулунната им форма се перчеше на безличието в бяло. Ако непослушно момче удареше с пръчка по дървото, вечнозелените листа се сепваха, изправяха се и си припомняха, че ще са наоколо задълго; джелът замръзва рядко.

Край морето на север такива зими почти няма.

Хора и улични животни изчезват нанякъде. Целогодишната мекота и влажност на времето отстъпва на нетърпимото. Вятърът жули сухите ръце, китките се подуват от болка и напрежение. Стари жени плетат вълнени ръкавици, казват, че студът ще отмине като всичко друго. Караниците и виковете на площад "Мария Луиза" продължават. После се вижда как се изнася зърното към пристанището. Хляб няма от миналата зима, ако се появи, трябва да се чака дълго на опашка.

Болницата в К. започна да приема бездомните и замръзналите. Санитарките мажеха нозете им с мехлем. Градът се дивеше на зимата, беше зарязал самодоволните туристи някъде по летните прашни пътища.

Плажът беше затрупан със сняг.

- Алекс, няма-а-а бели китове - провикваше се Мери, надвесена на прозореца.

- Престани, има - отвръщаше брат й и хлопваше външната порта.

Тогава слънцето прежуряше.

Днес бе студено и много бяло. Само един ръждясал прът се подаваше насред плажа, извисяваше се поне два метра нагоре, пръскаше малки стърготини около себе си.

У Ирена се засилваше усещането за пустота и безпокойство. Тропаше с крака да премахне снега, почистваше шубата си, после духаше в ръцете си.

- Мамо, дъхът ти е леден - казваше дъщеря й Мери, - няма да можеш да стоплиш ръцете си.

Мъжът й Богомил се доближаваше от другия край на стаята, сякаш издебваше момента, в който може да й помогне да се стопли. Острите кокалчета на пръстите на ръцете на Ирена можеха да пробият пуловера му до гърдите и да достигнат до предсърдията, където се вливат вените на малкия и големия кръг на кръвообращението.

***

Д-р Ирена Русанова - Георгиева гледаше града от стаята в болницата, която се намираше на един от хълмовете в К. В съседната къща плетените маси и столове на терасата бяха покрити със сняг. Малко момченце на около четири-пет години чертаеше с пръстче кръгове върху тях. Повдигаше длан и показваше нещо на възрастната жена до себе си. Клоните на дърветата се увиваха около самите себе си, огъваха се под напора на вятъра. Танцът им не беше зловещ, просто задаваше нечуван и невиждан ритъм. Ирена приседна и се огледа наоколо.

Рязко се изправи, като по сигнал се загледа към двора. Шофьорът на линейката се опитваше да отвори портала на болницата. Ключалката бе замръзнала. Пръстите му се чупеха напред-назад. Само хълмовете на К. бяха неподвижни, дали се задушаваха под снега, или бяха приели своя зимен сън за даденост. Шофьорът на линейката блъскаше силно вратата. Д-р Русанова забеляза колегата си от "Бърза помощ", точно зад гърба на шофьора.

Докторът носеше малко дете в ръцете си. Ирена сложи феса и служебната си ватенка, изтича на двора.

Преградата е просто една замръзнала желязна ограда, ръждясала на това отгоре.

- Ирена, вземи детето, паднало е от терасата на близката къща - каза младият й колега на смяна. - Бързо, паднало е от втория етаж. И баба му не е добре от уплахата, в линейката е.

Д-р Русанова - Георгиева протегна ръце нагоре. Замижа леко. Разпери длани, които се показаха над оградата. Детето сякаш беше заспало. Усети топлината му. Колегата й беше направил нужното. Снежинки се провряха по бузките на момченцето. Шапката му се смъкна. Детето изохка, когато Ирена го пое и се подхлъзна. Закрачи уверено към Детското отделение. Мислеше, че след като му сложи шина на това момченце и то оздравее, после ще направят заедно снежен човек. Нейният син беше голям за човеци от сняг по улиците. Ходеше по площадите и записваше хората какво казват за зимата и бедността. Вече беше студент за първа година във Факултета по журналистика в К.

Ирена отбеляза датата - 21.XII.1996, подписа се и подаде рецептата на непозната разплакана жена, облечена в кафяво палто и сива шапка. Ще се оправи синът й, само че скоро няма да може да се пързаля свободно. Дясната му ръчичка беше счупена. Преспите бяха затрупали целия първи етаж на къщата, детето не е паднало много отвисоко, но снегът е твърд. Добре, че не беше мек, момченцето можеше да потъне и да се задуши.

Жената излезе в коридора за малко, после пак се върна. Подаде на лекарката правоъгълен пакет, обвит в амбалажна хартия. Ирена напипа рамка, вероятно на картина. Остави подаръка до бюрото си. Уви се с мекия шал, плетен от Мевледа. Сгъна служебната си ватенка, прибра обувките си с грайфери, сложи якето си. След малко се пързаляше по баира, който водеше директно до морето. Пътят беше почистен вече, снегът спря.

Вятърът утихна. Ирена си спомни случка с дъщеря си Мери, когато беше на пет. Почиваха след разходка в онази малка горичка в квартала, седяха на една пейка. Мери говореше нещо непрестанно.

- Тихо - каза й Ирена.

-Защо? - попита Мери.

- Така.

- Говориш като мен, мамо.

- Тихо. Чуваш ли вятъра, Мери?

- Не, мамо, няма такъв. Защо?

- Сега ще видиш.

Съвсем кротко Ирена прошепна магическото: "Духай по-силно, ветре-е-е, Мери е ту-у-ук". Неочаквано за лекарката, Мери и всички живи същества на земята, вятърът я чу и се раздвижи. Фюу-у-у, клоните запукаха рязко. Листата се запремятаха насам-натам. Ирена се ококори невярващо. Мери се сви до нея. Сърчицето й затуптя силно: туп-туп, туп-туп.

Отскоците на пулса на детето, което беше поела преди малко през оградата, бяха забавени, ще трябва да го прегледа. Обезпокоено придърпа шала си.

- Мамо, кажи на вятъра да спре

- Не мога, Мери - отвърна безсилно лекарката.

После Мевледа я гледаше свъсено, мислеше, че Мери е уплашена заради нея. Богомил я дърпаше лекичко за къдриците, а Алекс я наблюдаваше, без да мига. Знаеше тези реакции на сина си. Искаше и за него майка му да задвижи морето, стихията, вятъра.

Преди малко сърцето на малкото момченце биеше слабо.

Ирена беше вече почти до алеята на морето. Виждаше се, че хората се организират, чистеха постоянно дворовете и пътя. Общината вадеше старата техника, извикаха мъжа й Богомил да помогне при задвижването на снегорините.

Д-р Русанова премина в близост до Художествената галерия, две момчета от Слънчевата махала ринеха снега, позна ги, защото ги викаха често в болницата да почистват. Поспря се и се загледа в строената в началото на 20-те години на XX век къща, в сградата се е помещавало бившето английско консулство. От снега не се виждаше олющената фасада. Ако трябваше да изведе някой болен от това място, не знаеше как щеше да стигне догоре, стълбите бяха стръмни и заледени. Сега там живееше стара жена, наскоро върнаха къщата на наследниците. Направи две крачки. Циганите, които чистеха, я поздравиха. Лекарката кимна. Огледа се отново, попита:

- Кой ви извика да чистите снега тук?

Момчето посочи с глава някого, който вероятно беше вътре в къщата.

Надолу по пътя Ирена забеляза странно струпване по малките кафенета. Премина покрай Виенската сладкарница, която пустееше. Преди няколко години убиха собственика й, неин съученик от гимназията. По-късно отвлякоха сина му. Никой не видя повече майката на детето, запиля се някъде. Ирена беше станала неволен свидетел на убийството: преминаваше случайно по улицата, когато видя мъже с маски на лицата. Не знаеше кои са, така каза и в полицията тогава.

Ако човек погледне в очите на убиец, може би остава за цял живот съучастник.

Ирена влезе в Млечния бар. Изненада се от тишината. Всички се взираха в телевизора. В тази сладкарница сервираха прости неща, които лекарката харесваше. Не беше претенциозно, а шоколадът и кафето бяха истински, двата вида торти с жълтък и лек вкус на джинджифил бяха любими на децата й. Вече имаше само кафе и малки войнишки курабийки, в този студ и бедност никой не успяваше да издържи финансово, камо ли малките заведения и магазинчета.

Д-р Русанова имаше среща с Ина, нейна стара приятелка от София, също лекарка, която дойде да продаде къщата на чичо си Игнат, но остана, защото затвориха летището. Нищо не се купуваше в тази хиперинфлация. Пътят назад е дълъг, а от тук - стръмен, Ирена погледна следите си, които остави току-що. Трябваше пак да се върне до болницата, след няколко часа имаше нощно дежурство.

Ина й направи знак да седне срещу нея. Показа й с показалец: "тихо". Всички гледаха телевизия. Разсейваше се с рисунките по стените. Какво ли й донесе онази жена, облечена в кафяво, очевидно беше картина. Над вратата на сладкарницата провисваха ледени шушулки.

Ирена си представи как звънят, като се удрят едни в други.

- Нищо не звъни, мамо - казваше синът й Алекс - нищо няма значение наоколо, защото сме засипани с кал.

Как пък нейното момче излезе такъв песимист. Всички мълчаха. Ирена се заслуша в новините. Говорителката Петя Тетевенска с овладян глас съобщаваше: Припомняме, че на 4 ноември1996 г. деветнадесет членове от ръководството на... Ирена се изключи, нямаше къде да избяга обаче. ... отправиха открито писмо с искане за оставка на Жан Виденов като министър-председател.. Ако хукнеше навън в момента, никой нямаше да забележи. Стоеше на масата и си играеше с ресните на покривката. Сервитьорката й донесе слабо кафе.

- Пак ще сме без министър-председател - изрече Ина.

Д-р Русанова мълчеше.

-Какво има, Ирена?

Тя стана и излезе, без да каже нищо на Ина. Делото за убийството на съученика на Ирена, собственик на Виенската сладкарница, се влачеше още. Ирена ли бе единственият свидетел. Помнеше само очите на убиеца. Беше сигурна, че е наоколо. Затова избягваше да се взира в хората.

***

Ирена слезе до брега. Върху пясъка и снега видя един-единствен чадър, полудял от радост, че най-после е център на света. Точно по средата на покривалото на чадъра, от страната на небето, стърчеше рошава слама. Изглеждаше като пискюла на феса на Ирена. Доближи се до бетона, който отделяше морето от алеята, поредната преграда. Камъните, които спираха морето да не прелее, бяха покрили раменете и главите си с бяла пелена. Срамуваха се, че ударът на стихията ги уморява и унася, a не ги стряска. Ако сега Ирена заспеше до ледения чадър... Някой я докосна леко по рамото. Не се обърна веднага.

- Да вървим, Ирена - вятърът отново се засилва, а и точно където си застанала, морето пръска.

Богомил хвана жена си за ръка. Скръц-скръц, снегът се разстилаше под краката на човеците като тестото за питата на Мевледа...