- Аз чета. Ние не четем. Четенето е било колективна дейност през Средновековието, сега за щастие е индивидуална. Въпреки че масовото образование го завръща към средновековната му форма като четене в час.

Навярно чета по навик. Защото си струва. Понеже развива въображението и паметта, а при мен и двете май са дефицитни. За да мога да следя накъде крачи съвременната ни художествена литература. За да проверя защо други не четат. Или да си провокирам жанровото съзнание, ако ми е останало такова. За да откривам нови светове, понеже този, в който сме, все повече не ми пасва. За да избягам от реалността или за да се потопя по-дълбоко в нея. За да намеря алтернативи или различни ракурси.

- Не харесвам леки четива. Не ми допада, когато литературата е сведена до забавление или когато само разказва или фиксира вербално реалности. Криминалета, любовни романи и исторически такива рядко са ми наоколо. Избягвам ги, ако някой случайно реши да ми ги рекламира.

Предпочитам книги, които са амбицирани да осмислят реалности, да задават въпроси, да се обръщат към смисъла. Иначе избирам най-често книги от автори, които вече съм оценил или такива, които са активни в отстояването на естетически, политически или други позиции в или извън литературното. Понякога, посягам към книга заради заглавието, ако ми се рискува. С възрастта прочитът навярно се замества със серия препрочитания, а никак не ми се иска да вярвам, че се свива и ограничава. Въз неприятно ще е, ако накрая се окаже, че сме фанатици, които спорят коя е Книгата на книгите и свеждаме всичко до едно.

- Винаги съм мислил, че самата идея за нощно шкафче е блъф. Още повече с книги върху него. Сигурно защото през повечето време съм живял, без да си угаждам дотолкова, че да мога да подредя като хората книгите в жилището ми. И без да имам нощно шкафче.

Изданията с поезия, проза, критика и теория, които имам, са из една библиотека, няколко шкафа за дрехи и едно компютърно бюро. Държа и поне две книги в тоалетната, понеже тя е от неизбежните пространства на уединение и е грехота да не се използва за четене. Естествено всички купчини растат. Както и да се чете, с какъвто и темп да се прави. Сега например в най-близката до окото купчина са: "Ето какво", "Уроци по краснопис", "Хаосът в играта на джаги", "Николай Бердяев. Революция и философия", "Запокитеност". Мисля, че поезията ще има предимство при избора в какъв ред ще са ми пред очите.

- "Игра без финал" на Георги Геров. Много добре изградена кратка проза. Бих добавил и "Рентгенова снимка на свободата" от Михаела Илиева. Също градска съвременна проза. И в двата случая имах пред себе си автори, които срещнах с тези им текстове за първи път. И със сигурност ще следя какво ще публикуват в бъдеще. Възрастта и на двамата, както и литературната им компетенция, позволяват да се очаква много.

- Между две партии онлайн шахмат, преди да колоездя към работа, след труд, ако имам нерви и сили да срещам още текстове и думи. Но четенето е ритуал допускам само за суеверните и религиозните натури, а не съм от тях. За мен то е рационална дейност. Може би не толкова неотменима, колкото храненето, дишането, секса и любовта, но да речем колкото милването на котка или разходката на куче сутрин и вечер.

Иначе днес предполагам всички живеем с вината, че пропускаме много. Имаме обаче ChatGPT, който има шанса да успява да преглежда, анализира, конспектира и артикулира голяма част от публикуваното, та ако въпросът е за количества, вече имаме макар и изкуствен интелект, който да се оправя. За нас четенето остава незадължително удоволствие, което носи много позитиви.

- Предпочитам четенето от издания на хартия. Колебая се дали ме дразни повече четенето онлайн или слушането на нечия вербална интерпретация по текста. Мистически речено с хартията текстът се сдобива с тяло ражда се в греховния ни плътски свят. Рационално речено - на листа винаги лесно можеш да си отбележиш или подчертаеш нещо. А ако книгата разочарова, винаги можеш да я окачиш на гвоздей... Така виртуалните реалности не можеш да ги унижиш и префункционализираш. Нито аудиото.

- Монолингвистичен съм. Ползвам за четене и писане само български. Сигурно е лош избор, защото ме прави зависим от преводите, които винаги се бавят, понякога с десетилетия. А също така ме лишава от удоволствието да проследя изричането на текста в неговия оригинал. Понеже светът ще бъде все по-свързан и все го глобално вписан, допускам, че броят на хората, използващи само един език, ще намалее в следващите десетилетия.

Стратегията на литературните автори също ще се промени и навярно ще се ориентира директно към писане на езици, използвани от по-голяма и по-богата езикова общност. Българският ще се ползва само за караници на маса. Тогава несъмнено малкото поети ще сме велики или заслужили.

- В книгите търся смисъл и оригиналност. За мен далеч не е достатъчно, ако между кориците просто тече едно добре структурирано действие, изречено с един приемлив или пресметнат език. Трябва да има изненада в това, което се казва, или как се казва, а най-добре и в двете едновременно. Предпочитам автори, които не се спират на малозначителни теми, въпреки че всичко може да бъде важно, зависи от това какво у него е изведено напред.

- Не вярвам в жанровете. Литературата е несекваща дивергенция. Всяка книга е по-различна с нещо. Ние ги групираме жанрово, но това е насилие над тяхната индивидуалност. Понеже идва и друг, който ги подрежда по-другояче. И докато си подредим библиотеката, току виж дошло време да ни подреждат в дъбови ковчези. Или в урни след кремация. Важен в крайна сметка е текстът, не съвпадението с очакванията ни за серията, към която той принадлежи.

- Може би "Енциклопедия на руската душа" на Виктор Ерофеев, по препоръка от Владислав Христов. Щях да стигна до този руски постмодернист така или иначе, но се радвам, че стана по-рано.

Така успях да си купя повече негови неща, преведени на български. Чест му прави и че в редица интервюта сега е на страната на истината, срещу тоталитарната си родина по време на геноцидите, убийствата и насилията, които извършва кремълският режим в Украйна.

- Нямам такъв. Литературните герои са, за да придвижат действието, да изпълнят някаква функция в текста, не за да ги обичаме. Идентификацията с тях или емоционалното обвързване навярно са признак на емоционална и интелектуална незрялост. Имам лоша новина. Любовта ви към литературен герой винаги ще е несподелена.

- Възхищението е форма на идеализиране. Поставяш някого високо и му ахкаш, докато забравиш защо е там и ти къде си изобщо. Нямам журналисти, на които се дивя. Има литературни автори, които харесвам, които чета с удоволствие и чиито нови книги чакам. Няма да скрия, че предпочитам да обръщам повече внимание на новите имена в литературата ни, въпреки че определено Милен Русков, Георги Господинов, Петър Чухов, Йорданка Белева, Георги Гаврилов винаги е любопитно какво ново ще публикуват.

- Признавам си - зле. Първо ги драскам и прегъвам неправилно. После, ако корицата не се разпадне, ги полагам сред други книги по шкафове и рафтове, където ги грее естествена и изкуствена светлина, почиства ги инцидентно опашка на котка и се случва да ги удари кормило на велосипед. Освен това рядко им чистя праха. И не ми пука. Книгите не са сакрални. Те съществуват заради нас, не ние заради тях. Текстът е важен, не книжната му обвивка.

- "Игра без финал", с един от първите разкази за татуирания с китайски йероглифи пенис. После с друг, при разминаването между мъж, който си мечтаел да си легне с пианистка, и момиче, дето си падало по синеоки, които след първата нощ се разделили, понеже тя излъгала, че свири на пиано, а той всъщност носел лещи.

- Не плача на книги. Не плача и на филми. Въпреки че май на младини съм циврил на "Защо тъгува Гилбърт Грейп". С възрастта ставам все по-пестящ сълзите си. Надявам се да спестявам и тези на околните.

- Библията. Твърде анонимно авторство, твърде много повторения. Твърде голям тираж. Твърде шумна доста продължителна рекламна кампания. И представете си още има хора, които си я държат из къщите.

- Ако я пише друг, ще е кратка. И ще завърши със съобщително изречение. Бих предпочел да си я пиша сам, по възможност след пенсия и, ако може, да приключи с въпросителна.

- Пак Библията. Телефонният указател. Също биографията на Борисов и книгата на Първанов. Ако Пеевски и Горанов издадат монографии и тях надали ще ги дочета.

- Не изпитвам неудобство от непрочетеното, а от прочетеното. Особено ако разочарова, особено ако съм стигнал до финалния надпис. Иначе не съм чел май книгите на председателя на СБП. Май не съм отварял и нищо от председателите на КПСС, въпреки че доста от тях също са публикували какво ли не.

- Няколко са: "Тъй рече Заратустра", "Завладяването на Америка. Въпросът за другия", "Трилогия на номите", "За робството и свободата на човека".

- Харесвам все по-кратки и все по-концентрирани форми. Иначе продължавам да предпочитам бял и свободен стих в поезията и кратка проза, без амбиция да обговаря 1000 сюжетни разклонения с 4000 персонажа.

- Може би, че на софиянци трябва да им обясняваш, че Попа всъщност е патриарх. Винаги съм го допускал, но сега имам и текстово доказателство. За щастие такива литературни доказателства не се използват за доказване на вина и след тях не следват присъди, но пък свидетелстват за загуба на памет и идентичност. Литературата е само моментен опит да запазим, оспорим, преобърнем или върнем и двете.