Благовест Пунев е съдия с дългогодишен професионален стаж в съдебната система. В периода 1990 - 2006 г. е съдия във Върховния съд и във Върховния касационен съд (ВКС). Назначен е за заместник-председател на ВКС и ръководи неговата Гражданска колегия (1996 - 2006 г.). Член е на Висшия съдебен съвет от професионалната квота в него (1998 - 2003 г.). Арбитър е по вътрешни и международни арбитражни дела в Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата (1991 - 2006 г.). Избран от Общото събрание на съдиите от ВКС и ВАС за съдия в Конституционния съд (2006 - 2015 г.). От 2017 г. е председател на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата (БТПП).

Книгата "Конституционализъм и политическа култура" представлява не цялостно съчинение, монография със структуриран тематично материал, а сбор от външно несвързани статии, публикувани през различни периоди от време и по различни поводи. Събирането им в един сборник се определя от общата характеристика на публикациите, намерила израз в заглавието му. Всички статии от една страна, третират материя на конституционализма и конституционното право, както и прилагането му от Конституционния съд (КС), макар че стремежът на автора е бил дори в чисто юридическите текстове като някои от статиите и дори особените мнения по конституционни дела, да бъде преодолян специализираният дискурс за сметка на публицистичния момент в изложението, който би представлявал интерес за по-широка читателска аудитория, а от друга, връзката и взаимодействието на посочената материя с местната политическа култура. Последната има определящо значение за приложния конституционализъм и за съществуващата значителна дистанция между номинална и фактическа конституция.

Тази връзка и взаимодействие е била предмет на подробно обсъждане в основната статия в книгата "Конституционализъм и разделение на властите- номинална и фактическа конституция", която представлява изследване на действащата българска Конституция от 1991 г., но тази тема присъства като фонов контекст и в останалите публикации, включени в нея.

Въпреки, че конституцията не е приета от Великото народно събрание като орган на учредителната власт под директивното въздействие на външни сили, тя е силно повлияна от идеите и принципите на западния либерален конституционализъм с оглед на историческия момент на нейното създаване непосредствено след края на Студената война, в която Западът като либерално-демократична общност от държави спечели победа над комунистическия тоталитаризъм в Източна Европа от съветски тип. В контекста на геополитическия си и цивилизационен избор, който българската държава направи след началото на демократичните промени от 1989 г., при учредяване на Втората република, тя рецепира като позитивно конституционно право редица основни принципи и институти на западния конституционализъм, които залегнаха в основата на новоконституираната държавност с Конституцията от 1991 г.

Авторският подход към оценката на това развитие не е правно-позитивисткият, който интерпретира Конституцията като позитивно право и нормативен текст, а политологическият, който я разбира като приложен конституционализъм, представляващ живото битие на конституционното право като реален предмет на анализ и обсъждане.

Макар, че поне засега, въпреки съществуващите рискове от такова негативно развитие, не са се проявили уклони към откровен авторитаризъм в политическия живот, за разлика от други посткомунистически страни, основно от постсъветското пространство, българската демокрация до голяма степен е фасадна, а не автентична и е отдалечена като реалност от образците, повлияли създаването на Конституцията през 1991 г. Това показва недостатъчността на позитивисткия подход, чийто изследователски предмет е номиналната конституция, която по позитивноправните си характеристики, дефинира българската държава като либерално-демократична съобразно възприетите от нея стандарти на западния конституционализъм. Именно реалността на приложния конституционализъм налага различния изследователски подход, а това е политологическият, за да се разграничи фактическата от номиналната конституция и да се обясни съществуващата голяма дистанция между тях.

Сама по себе си политическата култура няма институционален характер, но тя има съществено значение и оказва решаващо въздействие при формирането на държавните институции и тяхното ефективно функциониране или обратно, върху тяхната дисфункционалност. Това се отнася и до институцията Конституционен съд (КС) като специализиран орган за конституционен контрол, който с юрисдикционната си дейност изпълнява функцията на конституционно правосъдие.

Политическата култура на определено общество, в случая българското, включва индивидуалните и груповите когнитивни, афективни и ценностни нагласи, както и поведенчески стереотипи, национален манталитет и народопсихология, резултат на специфичен исторически опит и традиция, в които се изразява отношението към политическите процеси в това общество. Тя е хетерогенна по своя характер, тъй като съдържа ценностни ориентации от различен порядък, но доминиращата като тип и равнище е тази, която изразява споделените нагласи на мнозинството граждани в една национална общност.

Националната политическа култура е от поданически тип и се характеризира с патримониалност, която ограничава или напълно изключва индивидуалната гражданска активност и инициатива. Тя намира израз в електоралните нагласи, които са ориентирани не към следване на определени идеи и политики, за което са номинирани и избрани в свободни избори политическите представители на народа, а са силно персонализирани, тъй като са насочени към очакване на политическия спасител, който ще реши проблемите на избирателя, без неговото активно участие в политическия процес. Политиката, която получава масовата подкрепа, е популизмът, особено подчертан след разбиването на двуполюсния политически модел от 90-.те години на миналия век и спечелването на изборите от партията на бившия цар НДСВ, последвана от тази на Бойко Борисов - ГЕРБ, а понастоящем от т.нар. партии на протеста.

Когато към тази недостатъчност на правосъзнание и чувство за държавност се добави политическото невежество и историческата безпаметност, резултат на неинформираността не само на младото, но и на по-старото поколение, както и на атрофираните или изобщо несъществуващи аналитични способности за преценка на обществено-политическите процеси, резултатът е описания по-горе като ниво и тип политическа култура, която влиза в остро противоречие с официално прогласените с конституцията от 1991 г. принципи на българския конституционализъм. Дефицитът на лидерство поради исторически обусловената липса на формиран политически елит в съчетание с тази на критична маса от избиратели, които споделят европейските ценности на либералната демокрация детерминират българското общество и държавност като неадекватни за страна членка на ЕС.

Тази политическа култура се отразява негативно на електоралните нагласи на масовия избирател, който става потребител на все по-некачествените продукти, които не само се предлагат, но и успешно реализират като партийни проекти на политическия пазар. Поради това неговите политически избраници представляват репрезантативна извадка на ниското политическо равнище на електоралната маса. Последното няма нищо общо с идеята за информирания избор, който се прави от т. нар. рационален избирател, която при нашите национални условия има чисто фикционален характер. Това проличава релефно и в последното политическо развитие, свързано с появата на нови политически играчи - т.нар. протестни партии, които показаха, че не са алтернатива на властовото статукво, за което авторът предупреждава в обсъжданата по-горе основна статия в книгата, завършена като текст към началото на протестите през 2020 година.

Разбира се, авторовата професионална позиция като съдия в общите съдилища и като конституционен съдия, е дала своето отражение върху съдържанието на книгата, която в преобладаващата си част обсъжда юриспруденцията на Конституционния съд, основно в критически контекст. Поради това, че предмет на изследване е приложният конституционализъм, а той намира своя ярък израз в практиката на КС, това обсъждане се превръща по необходимост в критичен коментар на юриспруденцията на конституционната юрисдикция. За да се въведе някаква, макар и условна подредба в предлагания материал, който както отбелязах по-горе въпреки общата тематика, се състои от външно несвързани самостоятелни статии, те са подредени в два големи раздела с отделни заглавия.

Първият от тях "Конституционализъм на прехода" включва основната статия в книгата, както и две статии, които показват и някои позитивни страни в конституционното ни развитие след приемането на действащата конституция. Предмет на тези статии са влиянието на общностното право върху дейността на КС и неговото инкорпориране в националния правен ред след приемането на България за член на ЕС, както и защитата на частната собственост като условие за преход към пазарно стопанство с осигуряване от конституционната юрисдикция на несмущаваното възстановяване на собствеността на одържавените след национализация имоти и на земеделските земи, които са били принудително колективизирани на техните бивши собственици срещу законодателните опити за ограничаване и спиране на процеса на тяхната реституция.

Вторият раздел, озаглавен "Критичен поглед към юриспруденцията на КС" включва основната статия в него "Съдебният активизъм и съдебното самоограничение като прояви на политическа целесъобразност в дейността на българския КС" , която е определяща за тона на останалите публикации в раздела, включващ и особени мнения на автора по конституционни дела. В този раздел са включени критичния коментар на конституционното решение по казуса за Истанбулската конвенция, както и статията "Извънредното положение и правото".

Последната е теоретична статия и не визира решение на КС, но фактически представлява критика на постановеното такова от него след нейното написване, с което се отхвърля искането за противоконституционност на разпоредби от Закона за здравето. С тези разпоредби се предоставя на изпълнителната власт да решава за ограничаване на конституционни права на гражданите и срока на това ограничаване при епидемична обстановка вместо Народното събрание (НС), за което е резервирана тази изключителна компетентност.

Във втория раздел са особените мнения на автора по конституционни дела, по които неговата позиция по конституционния казус се е различавала от тази на мнозинството съдии.

Последната като доминираща е намерила израз в решението, докато особеното мнение представлява негова критика. Между особените мнения има такива, които се отнасят както до допустимостта, така и до правилността на произнасянето по същество на отправеното искане до КС, с което е инициирано производството пред него. За ориентация на читателя към всяко особено мнение е представено резюме на решението, за да има яснота по проблема, към който то има отношение, както и мото към него, което изразява основната идея на автора му.

В разбирането си за приложния конституционализъм в практиката на КС, авторът изхожда от юридическия дискурс за задължителността на решенията на конституционната юрисдикция, която се отнася и до самата нея и е тясно свързано с правната сигурност и предвидимост като основни характеристики на правовата държава. Тази задължителност на практиката на КС, особено на неговите тълкувателни решения, не означава изключване на критиката към юриспруденцията, когато решенията на КС се отклоняват от тази практика или представляват превратна интерпретация на ясни и недвусмислени разпоредби на конституцията, които деформират тяхното съдържание като я "дописват" или "поправят" по съображения от извънправен характер. В този контекст тази книга трябва да се разглежда като скромен принос, която запълва празнината от почти отсъстващата коментарна и особено критична литература върху практиката на КС, която е важен индикатор за равнището на българския приложен конституционализъм и определящата го национална политическа култура.