"Съпричастният" на Виет Тан Нгуен (откъс)

В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Съпричастният", с автор Виет Тан Нгуен, предоставен от Издателство "Кръг"

"Съпричастният" - първокласен шпионски роман, отличен с "Пулицър". През 2024 г. по книгата тръгва минисериал на HBO

"Аз съм шпионин, скрита лимонка, призрак, човек с две лица. Едва ли е изненада, че притежавам и две съзнания. Не съм някакъв неразбран мутант от комикс или филм на ужасите, макар някои да се отнасяха с мен като с такъв. Просто умея да разглеждам всяко нещо от двете му страни..."

Така започва "Съпричастният" - завладяващият дебютен роман на виетнамско-американския писател Виет Тан Нгуен, донесъл му световна слава, награда "Пулицър" и други престижни отличия. Изграден под формата на признание от страна на главното действащо лице - неназован комунистически шпионин, сюжетът се фокусира върху Виетнамската война и последиците от нея, като разглежда тази иначе често експлоатирана тема от важна и непозната гледна точка.

Написан през 2015-а, романът излезе на български с логото на издателство "Кръг" в майсторския превод на Майре Буюклиева и с грабваща вниманието корица от Ина Христова. През 2024-та по него тръгва минисериал на HBO, продуциран от Робърт Дауни Джуниър, който се превъплъщава в няколко от отрицателните персонажи в историята.

Едновременно трилър и социална сатира, "Съпричастният" улавя ужаса и абсурдността на Виетнамската война, представяйки в нова светлина бурните събития покрай окончателното изтегляне на американците от страната в средата на 70-те години. Романът обаче надскача историческия си контекст и изследва много по-универсални, значими и вечно актуални теми: непреодолимите културни различия между Изтока и Запада, тежестта на имигрантския живот, противоречията в човешката природа, търсенето на идентичност, силата на приятелството...

Изпълнена с мрачен хумор, динамика и съспенс, но в същото време изтънчена и критична към американската пропаганда, дълбоко вкоренена в световната попкултура, прозата на Виет Тан Нгуен е сравнявана с тази на майстори като Джоузеф Конрад, Греъм Грийн и Джон льо Каре.

Анонимният разказвач - син на виетнамка и французин, човек, разкъсван драматично между два свята, действа като къртица във висшите ешелони в Сайгон. След като през 1975-а градът окончателно пада под напора на Виетконг (Народния фронт за освобождение на Южен Ви¬етнам), той е евакуиран в САЩ заедно с други оцелели военни от Южен Виетнам и продължава шпионската си дейност в сформираната в Лос Анджелис имигрантска общност. Но двойственият живот на изтерзания герой и психологическата война у него скоро ще се усложнят страховито, след като се включва в обречената мисия на бежанците да се върнат в родината и да я отвоюват обратно от комунистите.

"Силна доза несантиментален реализъм, подправен с щипка дивашки идеализъм - това се опитах да постигна със "Съпричастният" - казва Виет Тан Нгуен в интервю за "Гардиън". - Ролята на писателите е в две посоки.

Може да представим най-ужасните неща, които човешките същества си причиняват едно на друго, и така да припомним на читателите, че нехуманността е част от хуманността. Но в лицето на тази жестока истина може също да си представим най-доброто, на което е способно човечеството, и така да предоставим начин за преодоляване на миналите конфликти, наследената горчивина и равнодушния ни навик да приемаме собствената си бруталност."

Виет Тан Нгуен (1971) е писател и университетски преподавател, роден в Южен Виетнам. Едва четиригодишен, непосредствено след падането на Сайгон под властта на комунистите, се установява със семейството си в Калифорния. Тези бегли първи спомени и имигрантските му преживявания се превръщат в ядрото на дебютния му роман "Съпричастният", донесъл му световно признание и популярност.

Освен него Нгуен има в библиографията си още един роман, сборник с разкази и две нехудожествени книги. Редовен сътрудник е на "Ню Йорк Таймс", където пише основно на тема имиграция, бежанци, политика, култура и проблемите в Югоизточна Азия. Преподава английска литература, американистика и етнология в Университета на Южна Калифорния.

Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата тук.

Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.

Откъс от "Съпричастният" на Виет Тан Нгуен

Първа глава

Аз съм шпионин, скрита лимонка, призрак, човек с две лица. Едва ли е изненада, че притежавам и две съзнания. Не съм някакъв неразбран мутант от комикс или филм на ужасите, макар някои да се отнасяха с мен като с такъв. Просто умея да разглеждам всяко нещо от двете му страни. Понякога се лаская, че това е дарба - може би незначителна наистина, а вероятно и единствената, която притежавам.

Друг път, докато размишлявам над факта, че просто не умея да наблюдавам света другояче, се чудя дали изобщо би трябвало да го наричам "дарба". В крайна сметка дарбата е нещо, което ти използваш, а не обратното. Трябва да призная, че дарбата, която не можеш да не използваш, дарбата, която те владее, е смъртоносно опасна. Само че в месеца, в който започнах това признание, все още възприемах начина, по който гледах на света, по-скоро като добродетел, отколкото като опасност, а опасностите възникват тъкмо така.

Въпросният месец беше април, най-жестокият месец. Беше месецът, през който войната, продължила твърде дълго, щеше да изгуби сила, както се случва с всички войни. Месецът, който означаваше всичко за хората в нашето крайче на света и нищичко за повечето от останалия. Месецът, който слагаше едновременно край на война и начало на... ами "мир" не е точната дума, нали така, драги ми Коменданте? Месецът, през който очаквах въпросния край зад стените на вилата, където живеех от пет години, зад стените, покрити с блестящи парченца тъмно стъкло и увенчани с бодлива корона от ръждива тел.

Във вилата разполагах със собствена стая, точно както разполагам с такава и във вашия лагер, Коменданте. Точният термин за стаята ми тук, разбира се, е "карцер", а вместо камериерката, която идваше да чисти всеки ден там, вие сте ми осигурили пазач с бебешка физиономия, на когото и през ум не му минава да разтреби. Не че се оплаквам. Не чистота, а уединение е единственото, от което се нуждая, за да напиша това признание.

Въпреки че нощем във вилата на Генерала разполагах с достатъчно уединение, през деня то почти липсваше. Бях единственият от неговите офицери, който живееше в дома му, единственият ерген сред личния му състав и най-довереният му сътрудник. Сутрин, преди да го кача в колата и да изминем краткото разстояние до кабинета му, закусвахме заедно и анализирахме депеши в единия край на трапезната маса от тиково дърво, докато от другия съпругата му надзираваше дисциплинираната им четворка деца на осемнайсет, шестнайсет, четиринайсет и дванайсет години, с един празен стол за дъщерята, която учеше в Америка.

Може би не всички се бояха от края, но Генерала бе достатъчно разумен, за да се тревожи. Беше слаб човек със стегната осанка и военен ветеран с честно заслужени медали. Макар да имаше само девет пръста на ръката и осем на крака-та - беше загубил трите заради куршуми и шрапнел - единствено семейството и най-доверените му хора знаеха за състоянието на левия му крак. Амбициите му рядко биваха осуетявани, освен онези, свързани с желанието да се сдобие с бутилка отлично бургундско вино, за да го изпие в компанията на хора, на които никога не би им хрумнало да му добавят лед.

Генерала беше епикуреец и християнин, да, в този ред - човек на вярата, който вярваше в гастрономията и в Бог, в съпругата и в децата си, във французите и в американците. Според него те предлагаха много по-добра опека от онези чуждоземни свенгали[1], оплели в мрежите си северните ни събратя, а и някои от южните: Карл Маркс, В. И. Ленин и председателя Мао. Не че някога беше чел тези мъдреци! Четенето беше моя задача като негов адютант и младши офицер от разузнаването, с цел да му осигурявам пищови за "Комунистически манифест" например или за "Червената книжка" с цитати на Мао.

Той преценяваше кои са най-удачните моменти да демонстрира своето познание за вражеския начин на мислене, а любим му беше въпросът на Ленин, който плагиатстваше при всеки удобен момент. Господа - казваше той и удряше по съответната маса с железен юмрук, - какво да се прави? Беше някак неуместно да му обяснявам, че всъщност писателят Николай Чернишевски е измислил този въпрос в едноименния си роман. Та кой помнеше Чернишевски в наше време? Ленин беше важният - човекът на действието, който беше сграбчил този въпрос и си го бе присвоил.

В онзи най-мрачен от всички месеци април, изправен пред въпроса какво да се прави, Генерала, който винаги намираше какво да прави, вече не можеше да направи нищо. Човекът, който вярваше в mission civilisatrice[2] и в американския начин на живот, най-после се бе заразил с вируса на неверието. Попаднал внезапно в лапите на безсънието, той придоби навика да снове неспокойно из вилата със зеленикавия си тен на болен от малария. Откакто по-рано предишния месец северният ни фронт беше паднал, той изведнъж започна да се появява пред вратата на моя кабинет или в стаята ми, за да ми съобщава разни новини, винаги неприятни.

Можеш ли да повярваш, питаше, а моят отговор имаше само две разновидности: не, сър! или: невероятно! Не можехме да повярваме, че приятният живописен град на кафето - Бан Ме Туот, моят роден планински град, бе сринат в началото на март. Не можехме да повярваме, че нашият президент Тиеу (даже името му те принуждава да го изплюеш от устата си) необяснимо е наредил на силите ни, защитаващи планинските райони, да се оттеглят. Не можехме да повярваме, че Да Нанг и Ня Чанг са паднали, а нашите са стреляли по цивилни в гръб, докато онези са драпали с всички сили да избягат с баржи и лодки, като падналите са били хиляди.

В скритото уединение на кабинета си аз съвестно заснемах въпросните доклади, които щяха да зарадват Ман, моя отговорник. И макар да радваха и мен, понеже говореха за неизбежния крах на режима, нямаше как да не се вълнувам от тежката участ на тези клетници. Може би беше нередно от гледна точка на политическата коректност да изпитвам съпричастност, но ако майка ми беше жива, тя несъмнено щеше да е една от тях. Беше бедна жена, аз - бедното ù дете, а никой не пита бедняците дали искат война.

Нито пък някой беше питал тези хора искат ли да загинат от жажда и картечен огън в крайбрежните води, или да бъдат грабени и насилвани от собствените си войници. Ако хилядите жертви бяха останали живи, нямаше да повярват на обяснението как са загинали, както ние не можехме да повярваме, че американците - нашите приятели, благодетели, защитници - бяха отхвърлили молбата ни за още пари. А какво щяхме да правим с тези пари ли?

Щяхме да купим боеприпаси, газ и резервни части за оръжията, самолетите и танковете - същите, които американците така любезно ни бяха предоставили без пари. Бяха ни връчили спринцовките, но сега спираха наркотика. (Няма нищо по-скъпо от безплатния обяд, мърмореше Генерала под нос.)

Щом приключехме с разговорите и храната, подавах огънче на Генерала, а той се вторачваше в пространството пред себе си и забравяше да пуши своята цигара "Лъки страйк", която бавно догаряше между пръстите му. В средата на април, когато огънчето го изгори и го събуди от унеса му, а той произнесе дума, която не биваше да казва, Мадам укроти хихикащите деца и заяви: ако останеш да чакаш още, няма да успеем да избягаме.

Трябва да помолиш Клод за самолет веднага. Генерала се престори, че не чува Мадам. Умът ù сечеше като бръснач, гръбнакът ù бе като на военен наставник, тялото - като на девица, даже и след пет деца. Всичко това се криеше под външност, която вдъхновяваше художниците, обучени в школата на необарока, да използват най-пастелните акварели и най-пухкавите си четки. Накратко - беше съвършената виетнамка.

А Генерала беше вечно признателен и същевременно ужасен от щастливата си съдба. Докато разтриваше върха на обгорения си пръст, той ме погледна и каза: мисля, че е време да помолим Клод за самолет. Едва когато отново се съсредоточи върху пострадалия пръст, аз погледнах към Мадам, която само повдигна вежда. Чудесна идея, сър, казах.
[1] Свенгали е името на героя от романа на Жорж дю Морие "Трилби", превърнал се в нарицателно за човек, който злонамерено доминира, контролира и манипулира друг с цел лични облаги. - Бел. ред.

[2] Цивилизационна мисия (фр.) - политически евфемистичен термин за военна мисия, чиято цел е да колонизира местното население с идеята да му наложи западния начин на живот, да го асимилира. - Бел. ред.