Преди дни по кината тръгна филмът "Опенхаймер" на режисьора Кристофър Нолан, базиран върху биографичната книга "Опенхаймер: Американският Прометей". Филмът за създателя на атомната бомба стана хит и в България.

Книгата "Опенхаймер: Американският Прометей", която разказва историята на физика Робърт Опенхаймер, излезе на български още преди Коледа миналата година. Тогава "Дневник" публикува предговора й. Сега ви предлагаме втори откъс от книгата, предоставен от издателство "Сиела".

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

ПЪРВАТА ИСТИНСКА административна криза за новия директор настъпва в началото на пролетта. С одобрението на генерал Гроувс, Опенхаймер назначава Едуард Кондън, бившия си състудент от Гьотинген, за помощник-директор. Идеята е Кондън да снеме от плещите му част от управленското бреме и да служи като връзка с военното командване. Две години по-възрастен от Опенхаймер, Кондън е едновременно блестящ учен и опитен администратор. Получава докторска степен в Бъркли през 1926 г., а после прави проучвания в Гьотинген и Мюнхен. Преподава в няколко университета, включително в Принстън, и публикува първия англоезичен учебник по квантова механика.

През 1937 г. напуска Принстън и постъпва на работа в Westinghouse Electric Company. Следващите няколко години ръководи изследванията на компанията в областта на ядрената физика и микровълновия радар. Към есента на 1940 г. изцяло се посвещава на проекти, свързани с войната, предимно в Радиационната лаборатория на Масачузетския технологичен институт. Накратко, поне що се отнася до опита, той е значително по-квалифициран от Опенхаймер да ръководи новата лаборатория в Лос Аламос.Кондън не е толкова политически активен като Опенхаймер през 30-те и не храни симпатии към комунистическата партия.

Възприема се като "либерален" поддръжник на Новия курс и лоялен демократ, гласуващ за Франклин Рузвелт. Израства като квакер и веднъж казва на приятел, че би се присъединил към всяка организация, която изповядва благородни цели, без да пита дали в нея има комунисти. Като идеалист със силна либертарианска жилка той вярва, че добрата наука не може да възникне без свободен обмен на идеи, и лобира енергично за редовни контакти на физиците от Лос Аламос с другите лаборатории в страната3. Това неизбежно му навлича гнева на генерал Гроувс, който чува от своите подчинени многократни доклади за нарушения на сигурността. За него водещ е принципът всеки да знае само онова, което е необходимо.

През април 1943 г. Гроувс научава, че Опенхаймер е пътувал до Чикагския университет, за да обсъжда графика за производство на плутоний с Артър Комптън, завеждащ металургичната лаборатория на проект "Манхатън". Генералът вини Кондън за случилото се и разярен отива в Лос Аламос да търси сметка от двамата мъже. Кондън му се опълчва, но за свое учудване осъзнава, че Опенхаймер не го подкрепя и решава да подаде оставка. Първоначалното намерение на Кондън е да остане до края на проекта, но престоят му трае само шест седмици.

В писмото си за оставка до Опенхаймер той пише: "Това, което най-много ме гнети, е изключително строгата политика за сигурност. Не се чувствам в правото да поставям под съмнение нейната основателност, тъй като не съм наясно с мащабите на вражеската шпионажна и саботажна дейност. Мога да кажа само, че в моя случай изключителната грижа за сигурността е болезнено потискаща, особено що се отнася до цензурирането на пощата и телефонните разговори".

По-нататък Кондън обяснява, че е бил толкова шокиран от укорите на генерал Гроувс, че едва е повярвал на ушите си. "Тази политика те поставя в положение да се опитваш да завършиш изключително трудна работа с три ръце, свързани зад гърба." Според него, ако той и Опенхаймер наистина не могат да се срещат с човек като Комптън, без да нарушават сигурността, то научната страна на проекта е безнадеждна. Кондън заключава, че би могъл по-добре да допринесе за военните усилия, ако се върне в Westinghouse и работи върху радарната технология.

Той си тръгва натъжен и объркан от явното нежелание на Опи да се противопостави на Гроувс. Кондън не знае, че Опенхаймер все още не е получил собственото си разрешение за достъп до класифицирана информация, защото армейската бюрокрация се опитва да блокира издаването му. Но Опи е наясно, че не бива да притиска нещата, ако иска да запази работата си.

Динамиката на отношенията между Опенхаймер и Гроувс е сложна. Предната есен всеки от тях е преценил другия и арогантно е решил, че ще може да доминира над него. Генералът вярва, че харизматичният физик ще е от съществено значение за успеха на проекта и тъкмо поради левия му политически уклон възнамерява да използва неговото минало, за да го контролира. Робърт от своя страна разбира, че ще запази поста си само ако Гроувс продължава да го смята за най-добрия възможен директор. Той осъзнава, че комунистическите му симпатии дават на Гроувс известна власт над него, но вярва, че ако демонстрира уникалната си компетентност, генералът ще го остави да управлява лабораторията както намери за добре.

Опенхаймер всъщност подкрепя Кондън и също като него смята, че драконовските мерки за сигурност действат задушаващо на учените. Но е уверен, че с времето позицията му ще надделее, защото в крайна сметка Гроувс се нуждае от неговите умения също толкова, колкото той се нуждае от одобрението на Гроувс.

Погледнато в ретроспекция, те са перфектният екип за спечелване на надпреварата с германците за създаване на ядрено оръжие. Стилът на Робърт е да поражда консенсус чрез своя харизматичен авторитет, докато Гроувс упражнява властта си чрез сплашване. Химикът от Харвард Джордж Кистяковски отбелязва: "По принцип неговият начин за управление на проекти е да респектира подчинените си до степен на сляпо подчинение". Робърт Сърбър смята, че за Гроувс е "въпрос на политика да бъде възможно най-лош към по-низшестоящите". Присила Грийн Дъфийлд, секретарката на Опи, си спомня как на минаване край бюрото ѝ, вместо да я поздрави, генералът винаги е намирал да ѝ каже нещо неприятно, от рода на "лицето ти е изцапано". Това грубо поведение го прави обект на повечето оплаквания в базата и отклонява критиките от Опенхаймер. Но по отношение на самия Опи той обикновено се въздържа и го оставя да постига своето.

Робърт също прави необходимото, за да угоди на Гроувс, като се превръща в сръчен и ефективен администратор. В Бъркли бюрото в кабинета му е вечно заринато от купища документи, а в Лос Аламос настъпва коренна промяна. Д-р Луис Хемпелман, лекар от Бъркли и негов близък приятел, отбелязва: "Робърт беше станал страшно подреден. Наоколо не се мяркаше и късче непотребна хартия. Имаше и чисто физическа трансформация - беше подстригал дългата си къдрава коса толкова ниско, че отначало не го познах".

Всъщност още когато Кондън напуска Лос Аламос, правилата за сигурност започват да се променят. Опенхаймер може да избягва пряката конфронтация по въпроса, но с напредването на проекта става все по-очевидно значението на свободния обмен на идеи между учените с "бели пропуски". Дори Едуард Телър осъзнава, че разделянето е пречка за ефективността. В началото на март 1943 г. той обяснява на Опенхаймер, че му е изпратил официално писмо по въпросите на сигурността не за да го дразни, а за да му даде възможност да използва изявлението му по всяко време, ако счете за необходимо. Колкото и да се мъчи, Гроувс не успява да накара най-отговорните и високопоставени учени да играят по неговите правила.

Веднъж Ърнест Лорънс посещава Лос Аламос, за да изнесе лекция пред избрана аудитория. Генералът го дръпва настрани и внимателно го инструктира какво е разрешено да говори, а какво не. За негов ужас броени минути по-късно Лорънс се изправя пред черната дъска и започва: "Знам, че генерал Гроувс не иска да ви го казвам, но". Официално нищо не се е променило, но на практика разделението между учените се прилага все по-слабо.

Гроувс често обвинява за тези тенденции влиянието, оказвано от Кондън върху Опенхаймер. Пред 1954 г. той свидетелства: "Кондън нанесе огромни щети при първоначалната организация в Лос Аламос. Така и не можах да разбера дали той или д-р Опенхаймер бяха по-виновни за разчупването на ограниченията". Според него е едно двайсет или трийсет водещи учени да разговарят свободно помежду си, а съвсем друго, ако стотици хора пренебрегват политиката.

В крайна сметка той признава, че в Лос Аламос изискванията на науката надделяват над съображенията на военната дисциплина. "Аз ръководех ситуацията като цяло, но за много неща бях принуден да отстъпя. Д-р Опенхаймер невинаги спазваше стриктно правилата за сигурност, но според мен ще е справедливо да отбележа, че в това отношение не беше по-лош от който и да е от останалите учени."

През май 1943 г. Опенхаймер свиква среща, на която е решено общият колоквиум да се провежда всяка втора седмица12. Той убеждава Телър да се заеме с организацията, а щом Гроувс изразява безпокойство от широкия обхват на дискусиите, му отговаря доста твърдо, че те са необходими. Единствената отстъпка е да ограничи присъствието само до членове на научната общност. Също е категоричен, че неговите хора трябва да могат да обменят информация със свои колеги от другите локации на проект "Манхатън".

През юни например настоява Енрико Ферми от металургичната лаборатория на Чикагския университет да получи разрешение да посети Лос Аламос. Казва на Гроувс, че визитата на Ферми е от ключово значение и че не носи отговорност за евентуалния ѝ отказ. Гроувс отстъпва и разрешението е дадено.

През лятото на 1943 г. Опенхаймер обяснява възгледите си пред служител по сигурността на проект "Манхатън": "Моето виждане за цялата проклета работа е, че основната информация, върху която стъпваме, е известна на всички правителства по света, които се интересуват от нея. Колкото до информацията за онова, което правим, тя вероятно няма да им е от никаква полза, защото е адски сложна". Опасността според него не е в това, че технически подробности за бомбата могат да изтекат в друга държава. Истинската тайна са "интензивността на усилията и мащабът на въвлечените международни инвестиции". Ако други правителства научат за ресурсите, които Америка хвърля за изграждане бомба, може да се опитат да дублират проекта. Той смята, че това няма да има особен ефект спрямо Русия, но може да има много голям ефект спрямо Германия и дори е "убеден в това... както всички останали".

Докато Опенхаймер се занимава с изискванията за сигурност, някои от по-младите служители се оплакват, че тромавото армейско ръководство на проект "Манхатън" пилее ценно време. По времето, когато Лос Аламос е открит през март 1943 г., са изминали четири години от откриването на ядреното делене и повечето физици, работещи по проекта, предполагат, че германските им колеги имат поне две години преднина. Тласкани от чувството за неотложност, те се дразнят от мерките за сигурност, от тромавата бюрокрация и изобщо от всичко, което води до забавяне.

Същото лято Фил Морисън от металургичната лаборатория пише на Опи: "Ентусиазмът, съпровождащ работата през изминалата зима, е почти изчезнал. Отношенията между нашите служители и военните са крайно обтегнати, а създалата се атмосфера е несъвместима с бързия успех". Дузина млади учени от чикагската лаборатория стигат дори дотам да адресират писмо до президента Рузвелт, в което съобщават, че по тяхна трезва преценка проектът губи време, а армейското му ръководство е мудно и стереотипно.

Три седмици по-късно, на 21 август 1943 г., Ханс Бете и Едуард Телър споделят с Опенхаймер собствените си притеснения за темпото. "По последни индикации както от пресата, така и от разузнаването германците може да разработват мощно ново оръжие, което да бъде готово между ноември и януари." Те предупреждават, че вероятно става въпрос за Tube Alloys, което е британското кодово наименование за атомна бомба. "Едва ли е нужно да описваме вероятните последици, ако се окаже, че наистина е така."

По-нататък се жалват, че частните компании, отговорни за производството на обогатен уран, бавят програмата, и предлагат "да се предоставят средства за допълнителна програма директно на онези учени, които притежават най-голям опит в различните аспекти на проблема".

Опенхаймер споделя мнението им. Той също се притеснява, че може да изостанат от германците, затова работи още по-усилено и кара хората си да правят същото.