Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
"Сурова пустош" на Крис Хамър (откъс)
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Сурова пустош", с автор Крис Хамър, предоставен от Издателство "Ера"
В духа на "Сушата" и "Където пеят раците"
В изолиран австралийски град, застигнат от безкрайна суша, харизматичен и всеотдаен млад свещеник невъзмутимо открива огън и убива петима души, преди самият той да бъде застрелян.
Година по-късно журналистът Мартин Скарсдън пристига в Ривърсенд, за да напише статия за годишнината от трагедията. Вестникът, в който той работи, е получил огромно признание за разкриването на мистерията. Но разговорите с местните и тяхната версия за случилото се противоречат на удобното обяснение прието от обществото.
Точно когато Мартин попада на нова и интересна следа, шокиращо престъпление разтърсва отново града. Борейки се със собствените си демони, Мартин рискува всичко, за да открие истина, която става по-мрачна и по-сложна с всеки обрат. Но има мощни сили, решени да го спрат, и той няма представа колко далеч ще стигнат, за да се уверят, че тайните на града ще останат погребани.
Романът "Сурова пустош" е носител на множество награди и поставя Крис Хамър сред най-добрите майстори в криминалната литература. След 30 години посветени на международната журналистика, австралиецът в момента се е отдал изцяло на писателската си кариера.
Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата тук.
Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от "Сурова пустош" на Крис Хамър
Мартин се опитва да се протегне в мрака, но разбира, че е невъзможно. Краката му са като вдървени. Паниката се спуска като завеса и го залива ужас от затвореното пространство. Протяга пръсти, умрял от страх, знаейки, че ще се опрат в преграда. Стомана. Непреклонна, неумолима. Ужас го стисва за гърлото и го задушава. Задържа дъха си, за да не би някой да го чуе. Чува шум - какво ли може да е? Стъпки? Идват до го освободят или да го убият? Още шум. Далечен тътен от артилерийска стрелба и падането на снарядите.
Мартин няма вече никакво желание да се изпъне. Свива се на кълбо и запушва ушите си с пръсти, изплашен от воя на автоматите "Калашников". Отново шум, трополене и буботене. Дръпва пръстите си с надежда, но и със страх. Танк ли е това? Възможно ли е? Наостря уши, за да разбере дали чува мотор, или трополене на вериги? Трябва да е близо. Израелците ли нападат? Идват ли да го спасят? Знаят ли, че е тук? Или просто ще минат с танка върху него и ще го смажат, защото не знаят, че е тук вътре? Да извика ли? Или не бива? Не.
Войниците няма начин да го чуят. Другите - може би. Ето. Ревът на мотора приближава. Дали не е F16? Снаряд, бомба, никой няма да разбере, че той е тук. Приближава, още по-близо. Какво правят тези хора?
Дрънченето става оглушително и той се събужда, едва диша, впил пръсти в одеялото. Светлините на минаващия наблизо камион проникват в стаята през тънките пердета на мотела, докато машината се отдалечава на изток.
- По дяволите! - възкликва Мартин.
Ревът на мощния двигател постепенно се отдалечава и остава само трополенето на климатика.
- По дяволите - изругава отново Мартин и отмята одеялото, за да запали неоновата лампа над леглото. Часовникът на нощното шкафче показва три и четиресет и пет сутринта. Сяда и изпива чаша от противната вода, но устата му е все така суха. Храната беше и много солена. Може би не беше зле да си вземе все пак нещо за пиене. Замисли се дали да не стане и да вземе хапчетата от пътната си чанта, но се отказва. Решава, че ще чака изгрева.
Кървава неделя
Мартин излиза навън, преди да се зазори. В прохладата на ранния час се отправя под безмълвното небе по пустите улици към "Сейнт Джеймс" - епицентър на историята. Застава пред църквата, когато слънцето се появява вече над хоризонта и хвърля между клоните на евкалиптите покрай реката златиста светлина. Вижда сградата за първи път, но тя му е позната: издига се малко над околностите, червени тухли, ръждясал метален покрив; половин дузина стъпала водят към продълговатата сграда, чиято архитектура видимо е подчинена на целите ѝ - арката на портала, изострения силует на покрива и дължината на прозорците, всичко това увенчано с кръста на върха.
Елементарна камбанария - две бетонни колони, камбана и въже - се издига в единия край. Табела с надпис от черни букви на бял фон гласи: "Богослужения в "Сейнт Джеймс": първата и третата неделя от месеца, от 11 часа". Църквата е самотна и строга. Липсва ограда, гробище или някаква зеленина от храсти и дървета.
Тръгва по напуканите плочи към стъпалата. По нищо не личи какво се е случило тук преди година - нито табела, нито сковани на ръка кръстове, нито изсъхнали цветя. И защо не - по-добре нищо да не напомня за най-потресаващата случка в историята на града. Нито за жертвите, нито за скърбящите за тях. Може би е твърде рано, раната е много прясна. А и вероятно гражданите тук се пазят от зяпачи и търсачи на сувенири, искат да заличат от колективната си памет спомена за стрелбата, все едно никога не се случила.
Той оглежда стъпалата. Няма петна от кръв, слънцето е избелило цимента, стерилизирайки мястото на престъплението. Тревата от двете страни на пътеката е като мъртва - унищожена от силното слънце и липсата на вода. Няма как да се разбере дали някой ревностен енориаш не я е окосил. Най-вероятно - не. Какъв би бил смисълът от такова действие.
Пробва да отвори вратата, с надеждата, че вътрешността може да е по-гостоприемна и да му позволи да добие някакво впечатление за реакциите на града, но се оказва, че е заключена. Ето защо заобикаля сградата в търсене на нещо полезно, но така и не открива никаква следа. "Сейнт Джеймс" остава непроницаем за любопитни погледи и не се поддава на журналистическото му любопитство. Прави няколко снимки с пълното съзнание, че никога няма да ги погледне.
Усеща, че все повече му се пие кафе. По кое ли време ще отвори книжарницата? Часовникът му показва шест и половина. Вероятно е рано за това. Поема на юг по Съмърсет Стрийт, като "Сейнт Джеймс" остава от дясната му страна, а отляво е началното училище. Стига до завоя на улицата и вижда дървената ограда на гърба на мотела. Отминава полицейското управление и се връща на главната улица Хей Роуд.
В средата на кръстовището на пиедестал стои статуя на войник в цял ръст с наведена глава, с униформа от Първата световна война: ботуши, гамаши и широкопола шапка. Войникът се е подпрял на пушката си в небрежна поза. Мартин вдига поглед и се заглежда в безжизнените бронзови очи.
В основата са монтирани мраморни плочи, на които са изписани имената на местни жители, загинали за своята страна - в Бурските войни, световните войни, в Корея и Виетнам. Мартин отново поглежда лицето на бронзовия австралийски войник. Този град не за първи път се среща със скръбта. Но вероятно е по-лесно да отдаваш почит на жертвите по време на война, отколкото на тези от масово убийство. Във войната има някаква цел, или поне така казват на вдовиците.
На магистралата се появява малък камион, шофьорът вдига палец за поздрав по посока на Мартин, който отвръща на жеста му с леко неудобство. Машината продължава по пътя си и се насочва към моста и после навън от града. Вторник сутрин е. Мартин се сеща, че магазинът за вещи втора употреба отваря само във вторник и четвъртък сутрин. Дали и с останалите бизнеси, които все още оцеляват, тук е същото?
Собствениците се опитват да съберат мизерните си печалби през няколкото часа всяка седмица, докато жителите на града и фермерите правят усилия да ги поддържат с посещенията си. Градът очевидно се мобилизира, за да преживее сушата и икономическия упадък. И ако наистина е така, Мартин ще трябва да положи сериозни усилия да се представи на хората, докато са навън, да улови възгледите им, да проникне в чувствата им, за да усети колко живот още е останал в Ривърсенд.
Тръгва покрай брега. Беше прав - отворено всеки вторник и четвъртък сутрин. Това важи и за магазина за сушени храни - "Дженингс" отсреща, но наскоро боядисаната сграда на хотел "Комършъл" ще остане затворена за всички дни от седмицата. До кръчмата, също близо до моста, отделен с тясна пътека е "Универсален магазин Ландърс". Работи седем дни от седмицата. Крейг Ландърс е един от убитите при стрелбата, спомня си Мартин.
Кой ли управлява магазина сега? Вдовицата? Мандалей бе споменала нейното име - Фран, били приятелки.
Вниманието му се отклонява за миг от далечен тътен. Оглежда небето, но не вижда и следа от облак, камо ли следа от приближаваща буря. Шумът обаче продължава да се чува, очевидно приближава все по-бързо. По Хей Роуд се появяват четири мощни мотоциклета, движат се два по два, лицата на мотористите са строги. Машините ръмжат, звукът се отразява в стените на сградите и Мартин усеща вибрациите в костите си.
Водачите са с еднакви черни каски, слънчеви очила, бради и мустаци. Не носят кожени якета, а тънки дънкови ризи с къси ръкави с емблеми на тях - "Жътвари". Мускулестите им ръце са покрити с татуировки, израженията - решителни. Минават покрай Мартин, без да му обръщат каквото и да е внимание. Той ги снима и те продължават пътя си по посока на моста. След минута-две тътенът заглъхва и Ривърсенд отново потъва в обичайната си апатия.
