Почитателите на Кинг познават героинята от други трилъри на писателя. "Холи не ми излизаше от ума. Тя трябваше да е епизодичен герой в "Мистър Мерцедес", но някак си привлече вниманието ми и спечели сърцето ми. Холи е неповторима", разказва писателят, цитиран от издателството.

В новия роман Холи Гибни трябва да разкрие страшната истина за изчезването на няколко души в град в Средния запад, но трябва да се изправи сама срещу двама коварни и великолепно прикриващи се противници.

Стивън Кинг е безапелационния крал на съвременната литература на ужасите. Книгите му са продадени в многомилионни тиражи. Много от тях са филмирани, удостоени са с награди и са донесли огромни приходи.

Градът е стар и вече не е в особено добра форма, както и езерото, до което е построен, но в него има райони, които все още са много хубави. Дългогодишните жители навярно биха заявили единодушно, че най-хубавият квартал в града е Шугър Хайтс, а най-хубавата улица в него е Ридж Роуд, която се спуска плавно от Колежа за науки и изкуства "Бел" до парка "Диърфийлд" три километра по-надолу. По пътя си Ридж Роуд минава покрай множество красиви къщи, някои от които принадлежат на преподаватели в колежа, а други на най-изтъкнатите хора в града - лекари, адвокати, банкери, директори на компании. Повечето от тези къщи са във викториански стил, безупречно боядисани, с еркерни прозорци и богато украсени корнизи.

Паркът, при който свършва Ридж Роуд, не е толкова голям, колкото парка в центъра на Манхатън, но се доближава до размерите му. Диърфийлд е гордостта на града и цял взвод градинари го поддържа във великолепен вид. Разбира се, не бива да забравяме за занемарената западна част откъм Ред Банк Авеню, известна с прозвището Гъсталака, където след мръкнало се навъртат купувачи и продавачи на наркотици и където от време на време се случва по някой грабеж, но Гъсталака заема едва три акра от общо 740.

Останалите са изпъстрени с полянки, цветя и лъкатушещи алеи, по които се разхождат влюбени двойки, и с пейки, на които стари мъже четат вестници (напоследък все по-често на електронни устройства), а жени си бъбрят, докато полюляват бебета в скъпи колички. Има две езерца и понякога може да забележите мъже или момчета да пускат лодки с дистанционно управление в едното. В другото грациозно плуват лебеди и патици. Има и площадка за децата. Всъщност има всичко освен плувен басейн; градският съвет обсъжда идеята от време на време, но все не я приема. Заради разходите, знаете как е.

Тази октомврийска вечер е топла за това време на годината, но слабият дъждец е оставил по домовете всички освен един целеустремен бегач. Това е Хорхе Кастро, който преподава творческо писане и латиноамериканска литература в колежа. Въпреки специалността си той е роден и израснал в Америка; обича да казва, че е толкова американец, колкото pie de manzana.

През юли навърши четирийсет и вече не може да се залъгва, че още е младият лъв, който постигна краткотраен успех, когато първият му роман стана бестселър. Четирийсет е възрастта, на която спираш да се заблуждаваш, че все още си млад. В противен случай - ако вярваш на глупости за повдигане на самочувствието от рода на "четирийсет е новото двайсет и пет" - неусетно ще започнеш да се хлъзгаш по наклонената плоскост. Отначало едва забележимо, но постепенно все повече и повече и докато се усетиш, вече си на петдесет с преливащо над колана шкембе и хапчета за понижаване на холестерола в шкафчето за лекарства. На двайсет тялото прощава всичко. На четирийсет вече не прощава почти нищо. Хорхе Кастро не иска да направи петдесет и да открие, че се е превърнал в поредния разплут американец.

Когато си на четирийсет, трябва да започнеш да се грижиш за себе си. Трябва да поддържаш машината, защото няма как да я смениш с друга. Затова Хорхе пие сутрин портокалов сок (калий), следван почти всеки ден от овесена каша (антиоксиданти) и е свел консумацията на червено месо до веднъж седмично. Когато му пригладнее, в повечето случаи си отваря консерва със сардини. Те са богати на омега-3 мастни киселини. (Освен това са вкусни!) Сутрин прави гимнастика, а вечер тича, но без да се престарава, за да изпълни четирийсетгодишния си бял дроб с кислород и да понатовари четирийсетгодишното си сърце (пулс в покой: 63). Хорхе иска, когато стане на петдесет, да изглежда и да се чувства на четирийсет, ала съдбата е голям шегобиец. Хорхе Кастро няма да доживее дори до четирийсет и една.

Обичайната му тренировка, която той не променя дори в дъждовна вечер като тази, се състои в това да измине на бегом разстоянието от къщата, в която живее с Фреди (на тяхно разположение поне докато изтече договорът му като гостуващ писател), намираща се на няма и километър от колежа, до парка. В парка ще разтегне мускулите на гърба, ще пийне от обогатената с витамини вода, която държи в чантичката на кръста си, и ще тръгне на бегом обратно към къщи. Дъждецът дори му действа ободряващо, а и наоколо няма други бегачи, пешеходци или велосипедисти, които да му се налага да заобикаля. Велосипедистите са най-неприятни с убеждението си, че имат пълно право да карат по тротоара вместо по улицата, въпреки че на платното има специално обособена велоалея. Дори не му се налага да помахва за поздрав на хората, излезли да поседят на просторните си закрити веранди привечер - лошото време е прогонило и тях.

Всички освен един - старата поетеса. Тя е намъкнала дебело яке, въпреки че в осем вечерта температурата все още е дванайсет-тринайсет градуса, защото е станала четирийсет и девет килограма (личният ѝ лекар редовно я мъмри колко е слаба) и ѝ е студено. Дори повече от студа обаче усеща влагата. Въпреки това е навън, защото тази вечер ще се роди стихотворение, стига да успее да улови нишката и да я разплете. Последното си стихотворение е написала в средата на лятото и трябва да подхване следващото, преди съвсем да е ръждясала. Трябва да е по-активна, както понякога се изразяват студентите ѝ. По-важно обаче е, че това стихотворение може да се окаже добро. Може да се окаже дори необходимо.

Трябва да започва с начина, по който мъглата обгръща уличните лампи, и после да продължи с мистерията, както тя обича да я нарича. Мистерията е най-важна. Мъглата образува бавно реещи се ореоли, сребристи и красиви. Тя не иска да използва ореоли, защото това е предвидима дума, дори мързелива. Почти клиширана. Сребристи обаче... или дори просто сребро...

Разсейва се за миг, колкото да забележи един млад мъж (на осемдесет и девет четирийсетгодишните ѝ се струват много млади), който минава, шляпайки в локвите, по отсрещния тротоар. Знае кой е - това е гостуващият в колежа писател, който боготвори Габриел Гарсия Маркес. С дългата си черна коса и тънките рехави мустаци той напомня на старата поетеса за един очарователен герой от "Принцесата булка": "Казвам се Иниго Монтоя, ти уби баща ми, приготви се да умреш." Облечен е с жълто яке с вертикална светлоотразителна лента на гърба и удивително прилепнал по тялото анцуг. Препуска все едно му пари под краката, би казала майката на старата поетеса. Движи се ритмично като метроном. Или като езичето на звънец.

Тази мисъл я подсеща за камбани и погледът ѝ отново се спира на уличната лампа точно срещу нея. Мисли си: "Бегачът не чува среброто над себе си. Тези камбани не звънят."

Не е много добре, звучи като проза, но все е някакво начало. Уловила е нишката. Сега трябва да се прибере вътре, да извади тетрадката и да започне да пише. Застоява се навън още миг, вперила поглед в сребристите кръгове, реещи се около уличните лампи. "Ореоли - мисли си. - Не мога да използвам тази дума, но точно на ореоли приличат, дявол да го вземе."

Зърва за последно жълтото яке на бегача, след което той потъва в мрака. Старата поетеса се изправя с мъка, прави гримаса, когато я прорязва болка в таза, и влиза с тътрене в къщата.

Хорхе Кастро забързва темпото. Усетил е прилив на сили, дробовете му поемат повече въздух, в кръвта му се отделят ендорфини. Вижда парка с поставените тук-таме старомодни лампи, излъчващи мистично жълто сияние. Пред пустата детска площадка има малък паркинг, сега празен с изключение на един микробус с отворена странична врата и спусната на мокрия асфалт рампа. В подножието на рампата има стар мъж в инвалидна количка и стара жена, суетяща се на колене пред него.

Хорхе се спира за момент, навежда се, подпира ръце на коленете си, за да си поеме въздух и да огледа микробуса. На синьо-белия регистрационен номер отзад има емблема с инвалидна количка.

Жената, която е облечена с ватирано яке и носи забрадка, го поглежда. В първия миг Хорхе не е сигурен дали я познава - светлината на малкия страничен паркинг е слаба.

- Здравейте! Проблем ли има?

Жената се изправя. Старецът в инвалидната количка, облечен с жилетка и с бейзболна шапка на главата, вдига немощно ръка за поздрав.

- Акумулаторът се е изтощил - отвръща жената. - Вие сте господин Кастро, нали? Хорхе?

Сега вече я разпознава. Това е професор Емили Харис, преподавателка по английска литература... тоест бивша преподавателка, сега е пенсионирана и се занимава само с научна дейност. А това е съпругът ѝ, също преподавател. Не е предполагал, че Харис е инвалид, не го вижда често в колежа, той е в друг факултет, в друга сграда, но му се струва, че последния път, когато го е видял, старецът е ходел без чужда помощ. Нея вижда сравнително често по различни преподавателски сбирки и разни културни мероприятия. Знае, че не ѝ е много симпатичен, особено след събранието на факултета по повод вече прекратената Поетическа работилница, когато влязоха в спор.

- Да, аз съм - казва Хорхе. - Предполагам, че искате да се приберете вкъщи на сухо.

- Би било чудесно - отвръща господин Харис. А може би и той е професор. Жилетката му е тънка и той трепери. - Мислиш ли, че ще успееш да ме избуташ по рампата, младежо? - Закашля се, прочиства гърло, пак се закашля. Жена му, толкова сериозна и авторитетна на служебни срещи, изглежда малко безпомощна и раздърпана. Отчаяна. Хорхе се пита откога ли стоят тук и защо тя не се е обадила на някого да дойде да им помогне. "Може да няма телефон - мисли си. - Или да го е забравила вкъщи. Старите хора понякога забравят за подобни неща." Въпреки че тя е на не повече от седемдесет. Съпругът в инвалидната количка изглежда по-стар.

- Мисля, че ще се справя. Освободихте ли спирачката?

- Да, разбира се - отговаря Емили Харис и прави крачка назад, когато Хорхе хваща дръжките и завърта количката към рампата. Изтегля я три метра назад, за да може да се засили. Моторизираните инвалидни колички са тежки. Не му се иска да стигне до средата на рампата, да загуби инерция и количката да се изтърколи обратно надолу. Или, не дай си боже, да се прекатури настрани и старецът да се изсипе на асфалта.

- Готов ли сте, господин Харис? Дръжте се здраво, може да друса.

Харис се вкопчва в страничните облегалки и Хорхе забелязва колко е широкоплещест. Раменете му под жилетката изглеждат мускулести. Явно когато не можеш да използваш вече краката си, компенсираш по други начини. Хорхе се засилва към рампата.

- Хай-йо, Силвър! - надава радостен вик господин Харис.

Хорхе изкачва с лекота половината рампа, но тогава количката започва да губи инерция. Той се привежда, напряга мишци и продължава да я бута напред. Докато изпълнява съседския си дълг, му хрумва странна мисъл: регистрационните номера на този щат са в червено и бяло и макар семейство Харис да живеят също като него на Ридж Роуд (често вижда Емили в градината пред дома им), регистрационните номера на микробуса им са в синьо и бяло като тези от съседния щат, с който граничат на запад. Има и още нещо странно: не помни досега да е виждал този микробус на улицата, въпреки че е виждал Емили да седи с изправен гръб все едно е глътнала бастун зад волана на спретнато малко субару със стикер на Обама на задната бро...

Когато стига до горния край на рампата, вече наведен почти хоризонтално, с изпънати напред ръце и сгънати колене, по тила го ужилва насекомо. Явно е голямо, ако се съди по паренето, което плъзва от ужиленото място, може би е оса и в момента получава алергична реакция. Досега никога не е страдал от алергии, но за всичко си има първи път... и изведнъж погледът му се замъглява, а ръцете му омаляват. Гуменките му се подхлъзват по мократа рампа и той пада на коляно.

Само че това не се случва. Родни Харис натиска копче и количката влиза в микробуса с доволно бръмчене. Харис скача пъргаво от нея, заобикаля я ловко и поглежда надолу към коленичилия на рампата мъж с полепнала по челото коса и дъждец, мокрещ бузите му като пот. Тогава Хорхе пада по очи.

- Виж ти! - възкликва тихо Емили. - Перфектно!

- Помогни ми - подканва я Родни.

Жена му, също обута с гуменки, хваща Хорхе за глезените. Съпругът ѝ го хваща под мишниците. Внасят го в микробуса. Рампата се вдига. Родни (който по една случайност наистина е професор) се мушва на лявата седалка. Емили се навежда и завързва китките на Хорхе заедно, макар че тази предпазна мярка навярно е излишна. Хорхе е угаснал като лампа (сравнение, което старата поетеса не би одобрила) и хърка.

- Готова ли си? - пита Родни Харис, професор във Факултета по биология на колежа "Бел".

- Готова съм! - отвръща тържествуващо Емили. - Успяхме, Роди! Хванахме тоя кучи син!

- Без груби изрази, скъпа - казва Родни. После се усмихва. - Но, да, наистина успяхме. - Той изкарва микробуса от паркинга и поема нагоре по склона.

Старата поетеса вдига очи от тетрадката си, на чиято корица има малка рисунка на червена ръчна количка, вижда преминаващия микробус и отново свежда поглед към стихотворението.

Микробусът спира на Ридж Роуд № 93, където семейство Харис живее от близо двайсет и пет години. Къщата е тяхна собственост, а не на колежа. Лявата врата на гаража се вдига; микробусът влиза; вратата на гаража се затваря; на Ридж Роуд отново се възцарява пълна тишина. Мъгла обгръща уличните лампи.

Като ореоли.

Хорхе постепенно идва в съзнание. Главата го цепи, устата му е пресъхнала, стомахът му се бунтува. Няма представа колко е изпил, но явно е било много, за да има толкова тежък махмурлук. Къде се е напил? На служебно парти? На писателски семинар, на който неразумно е решил да се накваси като в студентските си години? Или се е накъркал след поредната караница с Фреди? Никой от тези варианти не изглежда реалистичен.

Отваря очи, подготвен лъчите на яркото утринно слънце да пронижат болезнено горката му пулсираща от болка глава, но светлината е приглушена. Благосклонна светлина, като се има предвид окаяното му състояние. Като че ли лежи на дюшек или постелка за йога. До него има кофа, евтина пластмасова кофа, вероятно купена от "Уолмарт" или някой магазин за един долар. Знае защо е оставена и изведнъж осъзнава как вероятно са се чувствали кучетата на Павлов, когато звънецът е иззвънявал, защото веднага щом вижда кофата, стомахът му се обръща. Надига се на колене и повръща. Следва пауза, колкото да си поеме въздух веднъж-два пъти, и отново повръща.

Стомахът му се успокоява, но за миг го пронизва толкова силна болка в главата, че тя сякаш ще се разцепи на две и половините ще се изтърколят на земята. Затваря насълзените си очи и чака болката да утихне. След известно време болката заглъхва, но вкусът на повръщано в устата и носа му е отвратителен. С все още затворени очи намира опипом кофата и плюе в нея, докато устата му поне малко се прочисти.

Отново отваря очи, вдига глава (предпазливо) и вижда решетки. Намира се в клетка. Просторна, но все пак клетка. През решетките вижда дълго помещение. Лампите на тавана сигурно са с реостат, защото стаята е слабо осветена. Вижда циментов под, който изглежда толкова чист, че да ядеш на него - не че на Хорхе му се яде. Пространството пред клетката е празно. Отсреща има стълби, на които е подпряна метла с дълга дръжка. От другата страна на стълбището се вижда добре оборудвана работилница с инструменти, закачени на пирони по стената, и банциг. Има и настолен циркуляр - хубава машина, която не е никак евтина. Няколко тримера за храсти и градинарски ножици. Комплект гаечни ключове, грижливо подредени по големина - от най-големия към най-малкия. Редица контакти на работна маса до врата, водеща... незнайно къде. Всички обичайни принадлежности за поддръжка на дома, при това в отлично състояние.

Под банцига не се виждат дървени стърготини. Зад него има машина, каквато Хорхе вижда за пръв път: голяма, жълта и квадратна, почти с размерите на индустриална вентилационна система. Предполага, че служи именно за това, защото има гумена тръба, влизаща в облицованата стена, само че никога не е виждал точно такава. Дори името на марката да е изписано отстрани, от тази позиция няма как да го види.

Оглежда клетката и това, което вижда, го плаши. Не толкова заради бутилките вода "Дасани", оставени върху оранжева щайга, служеща за маса. Плаши го синята пластмасова кутия в ъгъла под скосения таван. Това е портативна тоалетна, каквато използват инвалиди, които все още могат да стават от леглото, но не са способни да се доберат до най-близката тоалетна.

Хорхе все още няма достатъчно сила, за да стане, затова пропълзява до нея и вдига капака. В тоалетната чиния зърва синя вода и го блъсва мирис на дезинфектант, толкова силен, че очите му отново се насълзяват. Затваря капака и пропълзява на колене обратно до дюшека. Дори и в замаяното състояние, в което се намира в момента, осъзнава какво означава портативната тоалетна: някой възнамерява да го държи тук дълго. Отвлекли са го. Не някой картел като в романа му "Каталепсия", не се намира в Мексико или Колумбия. Колкото и налудничаво да изглежда, отвлечен е от двама стари преподаватели, единият от които е негова колежка. Ако това е мазето им, значи се намира недалеч от собствения си дом, където Фреди най-вероятно чете във всекидневната и пие...

Не. Фреди не е там, поне в момента. След последната им кавга се фръцна и си тръгна.

Хорхе оглежда внимателно решетките. Стоманени са, образуват малки квадратчета и са здраво заварени. Сигурно са били направени в тази работилница - не съществува магазин за обзавеждане на затворнически килии, от който може да се поръча подобен артикул, - но изглеждат достатъчно здрави. Хорхе ги хваща и ги разтърсва силно. Не поддават.

Поглежда тавана и вижда бели панели с пробити в тях малки дупчици. Шумоизолация. Забелязва и нещо друго: стъкленото око на камера, взиращо се в него отгоре.

- Гледате ли ме? Какво искате?

Тишина. Понечва да извика да го пуснат незабавно, но какво ще постигне по този начин? Нима затваряш човек в клетка в мазето (няма съмнение, това е мазе) с кофа за повръщане и портативна тоалетна, ако възнамеряваш, щом се развика, да дотичаш и да кажеш: "Извинявам се, станало е голямо недоразумение?".

Пикае му се - не може да стиска повече. Изправя се с мъка на крака, като се държи за решетките. Отново го пронизва болка в главата, но не толкова непоносима като режещите болки, докато е идвал в съзнание. Стига с тътрене до тоалетната, вдига капака, смъква си анцуга и се опитва да свърши работа. Отначало не успява въпреки отчаяната нужда. Хорхе поначало предпочита да се облекчава в усамотение, не използва писоарите в обществените тоалетни, а и от ума не му излиза взиращото се в него стъклено око. Застанал е с гръб и това го успокоява малко, но не достатъчно. Започва да брои колко дни остават до края на месеца, после колко остават до Коледа, добрата стара feliz navidad, и това върши работа. Пикае почти цяла минута, после взима една от бутилките вода. С първата глътка се нажабурва и я изплюва в дезинфекцираната вода в тоалетната, после изгълтва бутилката на един дъх.

Връща се при решетките и оглежда дългото помещение: празното пространство пред клетката, след това стълбите и работилницата отвъд тях. Погледът му обаче все се връща на банцига и циркуляра. Едва ли е препоръчително за затворен в клетка човек да съзерцава подобни инструменти, но той не може да откъсне очи от тях. Не може да не си представи пищенето на банцига, докато разрязва борово или кедрово дърво: ЯЯЯУУУУУУУ.

Спомня си как тичаше под слабия дъждец. Спомня си срещата с Емили и съпруга ѝ. Спомня си как го подмамиха и после му инжектираха нещо. След това спомените се губят до събуждането му тук.

Защо? Защо им е да правят подобно нещо?

- Искате ли да поговорим? - провиква се Хорхе към стъкленото око. - Готов съм, когато решите. Просто ми кажете какво искате!

Тишина. В помещението не се чува нищо освен стъпките му и тихото изтракване на брачната халка, която носи, в решетката. Халката не е негова. С Фреди не са сключили брак. Поне засега, а както са тръгнали нещата, това може би никога няма да стане. Тази халка Хорхе е свалил от пръста на баща си в болницата няколко минути след като Папи бе умрял. Оттогава я носи неизменно.

От колко време е в тази клетка? Поглежда си часовника, но това е безсмислено. Часовникът е механичен - още една вещ, която е взел за спомен от баща си - и е спрял на един и петнайсет. През деня или през нощта, не е ясно. А не може да си спомни кога за последно го е навил.

Семейство Харис. Емили и Роналд. Или Робърт? Познава ги и това е малко зловещо, нали?

Тъй като няма смисъл да вика и крещи в шумоизолирано помещение - а и така главоболието ще се разрази отново, - той сяда на дюшека и чака нещо да се случи. Чака някой да дойде и да му обясни какво, по дяволите, става тук.

Действието на веществото, което са му инжектирали, явно все още не е преминало напълно, защото Хорхе задрямва с клюмнала глава и слюнка, стичаща се от ъгълчето на устата му. След известно време - според часовника на Папи все още е един и петнайсет - някъде горе се отваря врата и някой слиза по стълбите. Хорхе вдига глава (отново го пронизва болка, но не чак толкова силна) и вижда черни гуменки, къси чорапи, кафяви панталони с кантове, а над тях престилка на цветя. Емили Харис е. Носи поднос.

Хорхе се изправя.

- Какво става тук?

Тя не отговаря, само оставя подноса на половин метър от клетката. На подноса има кафяво пакетче, пъхнато в голяма пластмасова чаша, каквато човек би напълнил с кафе преди дълго пътуване с колата. До чашата има чиния с нещо гнусно: голямо парче тъмночервено месо, плувнало в още по-тъмночервена течност. Само като го поглежда, на Хорхе отново му се повдига.

- Ако си мислиш, че ще изям това, Емили, жестоко се лъжеш.

Тя не отговаря. Само взима метлата и избутва подноса по циментовия под. В долната част на решетката има капак с панти ("Отдавна са планирали това", мисли си Хорхе). Пластмасовата чаша се прекатурва, когато се удря в горната рамка на капака, който е висок само десетина сантиметра, след което подносът влиза в клетката. Капакът се затваря, когато Емили отдръпва метлата. Месото, плуващо в локвичка кръв, прилича на суров черен дроб. Емили Харис се изправя, връща метлата на мястото ѝ, обръща се... и му се усмихва. Сякаш са на шибан коктейл или нещо подобно.

- Няма да ям това - повтаря Хорхе.

- Ще го изядеш - отвръща тя.

След това се качва обратно по стълбите. Хорхе чува затварянето на врата, последвано от изщракване, навярно от дръпването на резе.

Само като гледа суровия дроб, му идва да повърне отново, но изважда пакета от чашата. В него има нещо, наречено "Ка'Чава". Според етикета с този прах се приготвя "богата на хранителни вещества напитка, която ви дава енергия за нови приключения".

Хорхе е на мнение, че през последните часове или може би дори дни, няма представа, се е преситил на приключения. Прибира пакета обратно в чашата и сяда на дюшека. Избутва подноса настрани, без да го поглежда. Затваря очи.

Задрямва, разбужда се, после се събужда напълно. Главоболието почти е изчезнало, а стомахът му се е успокоил. Навива часовника на Папи и го настройва на 12:00 на обед. Или през нощта. Няма значение, така поне ще може да отчита колко време е прекарал тук. Все някога някой - може би мъжката половина от тази откачена двойка професори - ще му обясни защо е в клетката и какво трябва да направи, за да излезе. Хорхе предполага, че ще е нещо налудничаво, защото тези двамата очевидно са loco. Много професори са loco, гостувал е в достатъчно колежи с програми по творческо писане, за да е наясно с това, - но семейство Харис са луди на съвсем друго ниво.

След известно време изважда от чашата пакета с "Ка'Чава", който очевидно трябва да се разреди с втората бутилка вода. Чашата е от "Дилънс", крайпътно заведение в Редлънд, където Хорхе и Фреди понякога ходят да закусват. Иска му се сега да е там. Иска му се да е в църквата "Айърс Чапъл" и да слуша някоя от отегчителните проповеди на преподобния Галатен. Иска му се да е в кабинета на проктолога и да му правят преглед на дебелото черво. Иска му се да е навсякъде, само не тук.

Не бива да приема на доверие нищо, което откачените Харис му дават, но сега, след като гаденето е преминало, е гладен. По принцип хапва леко преди да излезе да тича и запазва по-големия калориен прием за след тренировка. Пакетчето е плътно запечатано, което означава, че едва ли са сипали вътре нещо друго, но все пак той го оглежда внимателно за дупчици от игла (на спринцовка например), преди да го отвори и да го изсипе в чашата. Налива водата, затваря капака и разклаща добре чашата, както гласят инструкциите. Отпива предпазливо малка глътка, след което надига жадно чашата. Съмнява се дълбоко, че напитката действително е вдъхновена от "древната мъдрост", както пише на етикета, но е сравнително вкусна. Шоколадова. Подобна на фрапе, ако фрапетата бяха на растителна основа.

След като изпива всичко, отново поглежда суровия дроб. Опитва се да избута подноса обратно през капака, но отначало не успява, защото капакът се отваря само навътре. Подпъхва нокти под долния му ръб и го вдига. Изтиква подноса навън.

- Ей! - извиква на стъкленото око, което го наблюдава от тавана. - Какво искате? Хайде да поговорим! Все ще се разберем някак си!

Минават шест. Този път по стълбите слиза мъжката половина от семейство Харис. По пижама и пантофи е. Раменете му са широки, но надолу тялото му е кльощаво и пижамата - с щампи на пожарни коли като детска - му е много голяма. Само при вида на този старец Хорхе Кастро изпитва силно чувство за нереалност - всичко това наистина ли се случва?

- Какво искаш?

Харис не отговаря, само поглежда изтикания на циментовия под поднос. Поглежда капака, после пак поглежда подноса. Прави това още два пъти: поднос, капак, поднос, капак. После взима метлата и избутва подноса обратно в клетката.

На Хорхе му е дошло до гуша. Вдига капака и изблъсква яростно подноса навън. Кървавата локвичка изпръсква единия крачол на пижамата. Харис навежда метлата, за да върне подноса в клетката, но явно решава, че е безсмислено. Подпира метлата отстрани на стълбите и се готви да се качи по тях. Мършав е, с изключение на широките рамене, но изглежда достатъчно пъргав този кучи син.

- Върни се - умолява го Хорхе. - Дай да се разберем като мъже.

Харис го поглежда и въздъхва като многострадален родител, който говори на непослушното си тригодишно дете.

- Можеш да издърпаш подноса, когато поискаш - казва той. - Вече установихме това.

- Няма да го ям, вече казах това на жена ти. Освен че е суров, дробът стои на стайна температура... - Поглежда часовника на Папи. - Повече от шест часа.

Лудият професор не казва нищо и се качва по стълбите. Вратата се затваря. Резето хлопва. Щрак.